О, господи, Чарлтън. Те казват, че е извършил две убийства.
— Това е абсурдно.
— Заповедта е у съпругата ви, сенаторе. — Съчувствието, което Ед обикновено проявяваше, беше изчезнало. — Ние сме упълномощени да приберем сина ви за разпит.
— Обади се на Стюард, Клер — каза Чарлтън П. Хайдън и наистина реши, че е време да повика адвоката си. Въпреки че не вярваше и не можеше да го повярва. Хайдън сякаш видя как рухват годините на изграждане на силна и старателно издигната платформа. — Сигурен съм, че бързо ще изясним това недоразумение. Ще пратя да извикат Джерълд.
— Предпочитаме сами да се качим горе — каза Ед.
— Много добре.
Кандидатът за президент се обърна и се отправи към стълбите. С всяка крачка Хайдън чувстваше как целият му живот, амбициите му, надеждите му се изплъзват. Ясно, болезнено ясно виждаше погледа на Джерълд в кабинета на декана. Държеше се, когато почука на вратата на Джерълд. Държеше се като храбър мъж, застанал лице в лице с въоръжен взвод.
— Извинете, сенаторе. — Бен се протегна и блъсна вратата. Тя се отвори. Вътре лампите бяха запалени и радиото тихо свиреше. Но в стаята нямаше никой. Тя беше празна.
— Трябва да е долу. — Студена пот потече по гърба на Хайдън.
— Ще дойда с вас.
Ед кимна на Бен и влезе в стаята на Джерълд.
За по-малко от десет минути Бен се увери, че Джерълд Хайдън не е вече в къщата. Когато той се върна в спалнята, сенаторът и съпругата му го придружаваха.
— Имал е доста добро скривалище — посрещна ги Ед и посочи отвореното чекмедже на бюрото. — Моля не пипайте нищо — предупреди той Хайдън, когато сенаторът пристъпи в стаята. — Ще повикаме някой да опише всичко това. Изглежда, има около четиридесет грама хероин и около сто и двадесет грама трева. — С върха на молива си полицаят побутна капака на буркана.
— Това е някаква грешка. — В гласа на Клер започна да се прокрадва истерия. — Джерълд не взима наркотици. Той се ползва с добро име.
— Съжалявам. — Бен премести погледа си от Клер към компютъра, който заемеше почти цялото бюро. — После погледна към партньора си.
— Билингс се оказа прав — каза Ед, — апаратурата му е последна дума на техниката.
— Той не е в къщата…
Докато майка му хълцаше в спалнята, Джерълд прескачаше оградата между къщата на Ед и на покойната Катлин Брийзуд. Никога преди не се беше чувствал по-добре. Кръвта му кипеше, а сърцето му биеше до пръсване. Дезире го чакаше, чакаше го, за да я заведе в Отвъдното.
Ренок пиеше кафе в дневната, а Грейс си играеше със своята чаша и поглеждаше към часовника си. Къде ли бе Ед? Защо не се обаждаше?
— Знаете ли, аз съм голям ваш почитател, госпожице Маккейб.
— Благодаря ви, детективе.
— Изчаках Лоуенщайн да прескочи до Билингс, за да ви кажа, че и аз самият се опитвам да пиша.
„Кой ли не се опитва“, помисли си тя. Насили се да се усмихне. Не беше в стила и да не е любезна с хората.
— Наистина ли? Криминални романи ли пишете?
— Само разкази. — Широкото и приятно лице на полицая се изчерви от вълнение. — Човек с моята професия прекарва доста време в колата. Просто седи и чака. Това е идеално време за мислене.
— Може би ще ми покажете нещо, което сте написали?
— Не бих искал да ви притеснявам.
— Напротив, бих искала да видя. Защо не… — Гласът й заглъхна, когато видя променящия се израз на лицето му. Тя също беше чула. Тътрене на крака и отваряне на вратата.
— Защо не се качите горе? Заключете вратата. — Извади пистолета си и я хвана за ръка. — За всеки случай.
Тя бързо стана и тръгна, без да спори. Ренок държеше пистолета си с две ръце. Беше го насочил напред, докато се движеше.
В спалнята Грейс застана с гръб към вратата. Чакаше. Ослушваше се. Вероятно нямаше нищо. И какво ли можеше да има? Ед сигурно вече го бе заловил. Телефонът всеки момент ще иззвъни и той ще й каже, че всичко е свършило.
Чу как изскърца една дъска и отскочи. По челото й се стичаха капки пот и влизаха в очите й. Грейс ги избърса и се нарече глупачка. Сигурно бъдещият писател Ренок идваше да й каже, че всичко е чисто.
— Дезире?
Шепотът, с който беше произнесено това име, изсуши всяка капка пот по тялото й. Усети вкуса на страха. Той изпълни цялата й уста, но тя не можеше да го преглътне. Докато стоеше така, вперила поглед във вратата, дръжката се завъртя наляво, после надясно.
— Дезире.
Беше в капан. В капан. Думата отново и отново минаваше през мозъка й. Беше сама, изведнъж се оказа сама с човека, дошъл да я убие. С двете си ръце Грейс заглуши вика, който се опитваше да избухне от цялото й тяло. Знаеше, че той ще дойде. Знаеше и въпреки това се оказа хваната в капан. Но тя не беше безпомощна. Бързо се придвижи до нощното шкафче, отвори чекмеджето, в което държеше пистолета си, и непохватно започна да тършува вътре, когато вратата поддаде.
Той е дете, мислеше тя, докато се взираше в него. Как е възможно това момче — с избродиран крокодил на ризата, с пъпки по брадичката — да е убиецът на нейната сестра? Но когато погледна в очите му, видя отговора.
— Дезире, нали знаеше, че ще се върна?
— Аз не съм Дезире. — Той също имаше пистолет. Сърцето й спря да бие, щом го видя в ръцете му и като видя кръвта в долния край на ризата му. В другата си ръка носеше букет цветя. Букет розови карамфили.
— Няма значение как се наричаш. Ти се върна. Ти ме повика отново.
— Не е вярно. — Тя вдигна пистолета си, когато той пристъпи към нея. — Не се приближавай. Не искам да те нараня.
— Ти не можеш да го направиш.
Той се засмя, сякаш беше много доволен. Никога не бе желал нещо толкова силно, колкото желаеше нея. Никога не бе искал нещо повече от това да й достави удоволствие.
— И двама знаем, че няма да ме нараниш. В този миг ние сме над всичко. Ти и аз. Помниш ли какво беше? Помниш ли, Дезире? Животът ти изтече през пръстите ми, докато моят се вля в теб.
— Ти си убил сестра ми. Знаеш го. И полицията го знае. Те идват.
— Аз те обичам. — Той пристъпи по-близо към нея, докато говореше. Тези очи почти я хипнотизираха. — Можеш да бъдеш единствената. Заедно можем да направим всичко, да бъдем всичко. Ти ще продължаваш да се връщаш при мен. Аз ще продължавам да слушам и да чакам. Ще бъде точно както преди. Отново и отново.
Подаде й цветята.
Чуха шума едновременно. Грейс видя Ренок на вратата. Кръвта се стичаше по лицето му от раната, направена от куршума на Джерълд. Полицаят се бе подпрял и се опитваше да се задържи изправен.
Джерълд се обърна. Устните му се изкривиха. Насочи пистолета си, но Грейс стреля първа.
— Какво става тук, по дяволите?
Бен и Ед ускориха крачките си, когато видяха как Лоуенщайн се опитва да разбие външната врата.
— Отидох да занеса лешници на Билингс и да му кажа, че всичко вече приключи. Когато се върнах, врата й беше заключена.
Мигом тримата извадиха оръжията си и когато влязоха, се разделиха. Ед видя кръвта. Погледът му проследи следата й към горния етаж. Вече се бе насочил нагоре, когато чуха изстрела.
