Сърцето му спря да бие. Краката му сами тичаха по стълбите. Чу някой да вика дрезгаво името на Грейс, но не разбираше, че викът идва от собствената му уста. Натъкна се на Ренок и го подмина. Беше готов да убива, беше изпълнен с желание да убива.
Грейс се бе изхлузила до пода, с гръб, опрян на леглото. Все още държеше пистолета в ръката си. Лицето й беше като платно, а очите й — потъмнели и замаяни. Но дишаше. Ед смачка с подметката си карамфилите, когато се насочи към нея.
— Грейс? — Докосна я. Хвана раменете й, милваше лицето й, косата й. — Грейс, искам да ми кажеш нарани ли те! Погледни ме, кажи нещо, Грейс. — Докато й говореше, взе пистолета от ръцете й.
— Беше толкова млад. Просто не можеш да повярваш колко е млад. Донесе ми цветя. — Втренчи се в Ед, когато той закри от погледа й проснатото на няколко стъпки от нея тяло. — Каза, че ме обича. — Когато започна да се задъхва, той се опита да я привлече към себе си, но тя го задържа настрана. — Не. Добре съм. Добре съм.
Лоуенщайн вдигна телефонната слушалка.
— Според Ренок ти си му спасила живота. Държала си се като професионалист.
— Да. — Грейс подпря главата си с ръка. — Ед, наистина съм добре. Но не мисля, че мога да стана без нечия помощ.
— Облегни се на мен — прошепна той. — Само малко.
Тя отпусна глава на раменете му.
— Добре.
— Момче, няма да можеш да се оправиш. — Бен се беше навел над Джерълд. Беше видял раната и знаеше, че въпреки че Лоуенщайн беше извикала вече Бърза помощ, това нямаше да му помогне. — Ако има някакъв товар, който искаш да свалиш от плещите си, сега е моментът.
— Не се страхувам да умра — каза Джерълд. Той не чувстваше болка. Затова изживяването му беше още по-сладко. — Това е върховно блаженство. Дезире го знае. Тя вече го е преживяла.
— Ти ли отне живота на Дезире и Роксана?
— Аз им дадох най-доброто. — Джерълд погледна и видя лицето на Дезире, надвесено над него. — Дезире!
Въпреки че Ед се опита да я дръпне настрана, Грейс остана и продължи да се взира в Джерълд. Тя бе искала този миг и щеше да го носи със себе си до края на своя живот. Искала беше справедливост, но в този момент не беше сигурна какво точно значи това.
— Ще се върна — каза й Джерълд. — Ще чакам. Помни. — Устните му се изкривиха, преди да умре.
— Ела долу, Грейс. — Ед я избута от стаята.
— Мислиш ли, че някога ще разберем защо? Защо?
— Трябва да се научиш да бъдеш удовлетворена и от отговорите, които не намираш. Седни. Ще ти сипя малко бренди.
— Няма да откажа. — Седна. Подпря лакти на коленете си и постави лицето си в дланите. — Казах му, че не искам да го нараня. Бог ми е свидетел, че наистина го мислех. Като го видях, като разбрах как е станало всичко, вече не го мразех толкова много.
— Ето ти питието.
— Благодаря. — Успя да отпие малка глътка, а след нея една наистина голяма глътка. — И така… — Тя подсмръкна и си почеса носа с опакото на ръката. — Как мина денят ти?
Ед я погледа известно време. Цветът й бе започнал да се връща, а ръката й не трепереше. Твърда жена, помисли си той. Тя е много твърда. Наведе се към нея и взе чашата от ръцете й. Грейс разтвори ръце и той я притисна към себе си.
— О-о, Ед! Никога повече не искам да се чувствам така изплашена, никога.
— И аз също.
Обърна към него глава, така че да може да притисне устните си към врата му.
— Ти трепериш?
— Не, това си ти.
Засмя се и се притисна още по-силно към него.
— Няма значение.
Бен се поколеба на вратата, после се изкашля и влезе.
— Чупка, Парис — озъби му се Ед.
— Само една минута. Виж, Грейс, имаме показанията на Ренок, така че няма да има нужда да бързаш с твоите. Ще оттеглим хората си оттук колкото е възможно по-бързо и ще ви оставим най-сетне сами.
— Благодаря. — Грейс се отдръпна малко от Ед, толкова, колкото той да може да подаде ръка на Бен. — Ти си приятел, партньоре.
— Искаше ми се да бяхме по-бързи. — Той пое протегнатата му ръка и я стисна. — Преживяхме тежко време, Грейс. Тес искаше да ти предам, че ако имаш нужда да поговориш с някого за това, тя е на твое разположение.
— Знам, кажи й, че с радост й връщам съпруга за вечерите.
Бен постави ръка на рамото на Ед.
— До утре сутрин.
— Да.
Когато Бен излезе, Ед отново подаде чашата на Грейс.
— Пийни още малко.
— Мога да изпия цялата бутилка.
Чу стъпките и гласовете по стълбите и знаеше какво означават те. Този път не отиде да гледа.
— Ед, ще имаш ли нещо против? Не искам да оставам тук. Искам да си ида у дома.
Докосна бузата й, преди да се изправи. Не беше възможно да стои близо до нея, когато я загубваше.
— Съжалявам, Грейс, но няма как тази нощ да се върнеш в Ню Йорк. След няколко дни, когато приключим с документите…
— Ню Йорк? — Грейс остави брендито. То не й беше нужно повече. — Казах, че искам да си отида у дома. А това е в съседната къща.
Когато Ед се обърна и я изгледа втренчено, тя му се усмихна.
— Разбира се, ако предложението ти все още е в сила?
— В сила е. — Той обви ръката си около нея. — Моята къща все още не прилича много на наш дом, Грейс. Има нужда от много работа.
— Вечерите ми са свободни. — Тя се сгуши в прегръдките му. — Не съм ти го казвала досега, но когато за пръв път дойдох тук, си избрах твоята къща за дом, в който най-много бих искала да живея. Хайде да се прибираме у дома, Ед.
— Хайде. — Той й помогна да се изправи.
— Само още едно нещо — разроши косата си Грейс. — Няма да ти гладя ризите.
Информация за текста
© 1988 Нора Робъртс
© 1999 Жулиета Пенчовска, превод от английски
Nora Roberts
Brazen Virtue, 1988
Сканиране: ???
Разпознаване и редакция: Xesiona, 2009
Издание:
Нора Робъртс. Безсрамна добродетел
