— Отдъхни малко, Клер.
— Благодаря. — Тя отпи една глътка, за да разкваси пресъхналата си уста. — През последните няколко месеца Джерълд прекарва все повече време сам. Заключва се в стаята си всяка вечер. Знам колко много учи и дори направих опит да го накарам да намали темпото. Понякога сутрин изглежда толкова преуморен. Настроенията му непрекъснато се променят. Знам, че бях прекалено заета с изборите, кампанията и не му обръщах достатъчно внимание. Аз самата невинаги имам настроение.
— Говори ли с него за това?
— Опитах се. Вероятно не съм била много настойчива. Не предполагах колко е трудно. Една вечер, беше съвсем наскоро, той се върна от библиотеката и беше… Тес, той беше целият раздърпан. Дрехите му бяха размъкнати, а лицето му беше издрано. Явно бе участвал в някакво сбиване, но той каза, че е паднал от колелото си. Оставих го. Сега съжалявам. Дори накарах баща му да повярва, въпреки че знаех, че същата вечер Джерълд бе взел колата. Тогава си мислех, че това все пак е негов личен живот и понеже той е добре възпитан, не може да бъде нещо лошо. Но после в очите му имаше нещо… имаше нещо…
— Клер, ти подозираш, че Джерълд е пробвал наркотици?
— Не знам. — За момент тя си позволи да закрие с длани лицето си. — Не знам, но съм сигурна, че трябва да направим нещо, преди да е станало по-лошо. Вчера Джерълд се е сбил в училище. Изключиха го. Тес, обвиняват го, че се опитал да удуши едно момче… с голи ръце. — Тя погледна към ръцете си. Венчалната й халка блестеше на светлината. — Никога преди не е имал неприятности.
Тес усети как кръвта й се смразява. С мъка преглътна и после много внимателно попита с почти неутрален тон:
— Какво каза Джерълд за сбиването?
— Нищо. Поне не на мен. Знам, че говориха с Чарлтън, но никой от двамата не сподели с мен. Чарлтън е притеснен. — Погледът й срещна този на Тес и веднага се сведе. — Съпругът ми опитва да се държи така, сякаш нищо не се е случило, но аз виждам. Знам колко ще е опасно, ако нещо попадне в пресата, и се ужасявам от мисълта как ще се отрази това на кампанията му. Той продължава да твърди, че Джерълд има нужда единствено от няколко дни почивка и после ще се успокои. Ще ми се да можех да му повярвам.
— Искаш ли да поговоря с Джерълд?
— Да. — Клер се протегна и хвана ръката й. — Много бих искала. Не знам какво друго бих могла да направя. Бях по-добра съпруга, отколкото майка. Изглежда, изпуснах Джерълд. Наистина много се притеснявам за него. Понякога изглежда толкова дистанциран, толкова затворен в себе си, като че ли знае нещо, което никой друг не знае. Надявам се, че ако поговори с някого извън семейството, който все пак е част от нас, той ще разкрие, душата си.
— Ще направя каквото мога, Клер.
— Знам, че ще успееш.
Рандолф Литгоу мразеше болницата. Мразеше Джерълд Хайдън за това, че го вкара в нея. Повече заради унижението, отколкото заради болката. Как щеше да се върне и да погледне момчетата, след като бе пребит от този особняк?
Малкият подлизурко си мислеше, че е голяма клечка в училището, защото баща му се готвеше да става президент. Литгоу се надяваше, че Чарлтън Хайдън ще загуби изборите. Надяваше се да изгуби толкова катастрофално, че да трябва да се измъква от Вашингтон през нощта, като вземе със себе си и побъркания си син.
Литгоу се сви в леглото и ужасно му се прииска вече да е време за посещения. Отпи сок с една сламка и успя да преглътне, макар че дяволски огън изгаряше гърлото му. Когато отново стъпеше на крака, щеше да накара това мазно нищожество да си плати.
Отегчен, неспокоен и изпълнен със съжаление към себе си, Литгоу започна да превключва каналите на телевизията. Не беше в настроение да слуша новините в шест часа. Можеше да чуе всичко това в „Настоящите събития“, когато се върнеше в училище. Превключи на някаква комедия. Знаеше проклетия диалог на този кон наизуст. Ругаейки, превключи на другия канал. Продължаваха новините. Точно когато Литгоу мислеше да се откаже и да почете някоя книга, показаха скицата, която Мери Бет Морисън бе изработила с полицейския служител. Тя изпълни целия екран.
Може би нямаше да й обърне внимание. Но очите… Те го накараха да присвие своите. Бяха същите очи, които видя, преди да загуби съзнание в ръцете на Джерълд. Съсредоточи се и се опита да допълни детайлите, които художникът беше пропуснал. Преди да бъде напълно сигурен, скицата изчезна и на нейно място се появи телевизионният репортер. Развълнуван и неспокоен, Литгоу превключи на канала на телевизионната новинарска мрежа. Можеха да го покажат пак.
Ако го видеше отново, имаше страхотна идея какво да направи по-нататък.
— Патрулни коли ще обикалят района през цялата нощ — каза Бен.
Ед все още се взираше в картата, сякаш чакаше нещо да изскочи от нея.
— Ако излезе, имаме шанс да го забележат.
— Не обичам да разчитам на шанса. — Ед погледна към хола. Горе Грейс вече привършваше третата си вечер на телефона. — Можеш ли да си спомниш колко пъти днес кръстосахме този квадрат пеша и зад кормилото?
— Остави тези сметки настрана. Слушай, партньоре, все още си мисля, че училището бе добра находка, Уейт може и да не позна момчето, но беше много нервен.
— Хората стават нервни, когато около тях се завъртят ченгета.
— Да, но имам чувството, че нещо ще се пропука, когато нашата Лоуенщайн успее да покаже скицата на всички ученици.
— Може би. Но това му дава на разположение и тази нощ, и още много часове утре сутринта.
— Но нали и двамата сме в къщата? Билингс е отвън и на всеки петнадесет минути има минаващ патрул. Тук тя е на по-сигурно място дори и от затвора.
— Мисля си за психиатричния профил, който направи Тес. Чудя се защо не мога да мисля като него.
— Защото не ти хлопа дъската.
— Не е само това. Знаеш как се чувства човек, когато е близо до един от тях. Няма значение колко са чалнати, няма значение колко са ненормални, ти започваш да мислиш като тях, да ги предугаждаш, да предвиждаш действията им.
— И ние го правим. Затова и ще го хванем.
— Не предугаждаме всичко. — Ед разтри очите си. Бяха започнали да го болят още от следобеда. — И не успяваме съвсем, защото той е дете. Колкото повече мисля за това, толкова съм по-сигурен. Не само заради показанията на Мери Бет Морисън. Децата поначало не мислят като възрастните. Питал съм се защо много деца са искали да участват във войните. Ами те никога не са се сблъсквали с факта, че са смъртни. На човек това не му идва наум, преди да навърши поне двадесет години.
Думите му напомниха на Бен за собствения му брат.
— Някои се сблъскват с това на шестнадесет.
— Не и този. Анализът на Тес води не само към един психопат, но и към един незрял човек.
— Значи трябва да започнем да мислим като деца.
— Вероятно е взел една доза, преди да отиде при Мери Бет Морисън. — Ед започна да крачи из стаята. — Станало е точно така, както тя казва — хленчел е като дете, на което са счупили любимата играчка. И какво прави тогава такова момче?
— Счупва играчката на някой друг.
— Точно в целта. — Ед се обърна към него. — Ти ще станеш страхотен баща.
— Благодаря. Виж какво, изнасилванията и нападенията, които са станали след случая с Морисън, нямат същия почерк.
— Знам. — Нали и той бе чел дума по дума всеки рапорт с надеждата да намери някаква връзка. — Може би не е нападнал друга жена, но това не значи, че изобщо не е нападал. Знаеш, че когато на един изнасилвач му се попречи да продължи, той става много нервен и разгневен. А този е дете. Трябва да си го изкара на някого.
