психиатъра. Това бе най-простият начин, по който човек можеше да погледне на всичко това.
Изрезката от вестника със скицата на момчето лежеше на нощното й шкафче. Колко ли пъти вече я беше изучавала? Колко ли пъти беше поглеждала към нея, опитвайки се да види… нещо? Убийците, изнасилваните трябваше да изглеждат различно от другите хора. И все пак те изглеждаха като тях… нормални, незабележими. Това беше… ужасно. Човек може да ги задмине по улицата, да бъде с тях в асансьора, да се ръкува с тях на някой коктейл, без да разбере какви са.
Дали ще го познае, като го чуе? Гласът му ще бъде нормален и безобиден като на сър Майкъл и все пак по някакъв начин тя ще го познае. Сигурна бе в това. Взе рисунката в ръце и отново се загледа внимателно в нея. Гласът трябваше да приляга на това лице и тя щеше да го свърже с него.
Навън Бен пресече улицата и се отправи към едно микробусче. Ед вече го беше победил с петдесет на двадесет и той си помисли, че е време да провери има ли нещо ново при Билингс. Отвори вратата, Билингс го погледна и го поздрави.
— Забавна работа — промърмори той.
— Да, сър, забавна с главно З. Искаш ли да послушаш?
— Ти не си наред, Билингс.
Той му се ухили и схруска един лешник.
— Мадамата е страхотна, старче. Трябва да ти благодаря, че ме запозна с нея. Изкушавам се и аз да й се обадя.
— И защо не го направиш? Забавно ще е да погледам как Ед ти извива врата. Правиш ли нещо тук, освен да се въртиш?
— Не ставай досаден, Бен Парис. Помни, че вие дойдохте при мен. — Преглътна лешника. — О, да, тя наистина го накара… — Билингс спря. — Задръж. — Притисна с ръка слушалката към ухото си и започна да набира някакви номера на апаратурата си. — Изглежда, някой иска да слуша безплатно.
Бен приближи и се надвеси над рамото на Билингс.
— Хвана ли го?
— Може би. Може би. Леко прищракване, леко бръмчене. Погледни стрелката. Да, да, включил се е. — Билингс долови превключване и кикот. — Имаме „menage a trois“11.
— Можеш ли да го проследиш?
— По дяволите, разбира ги тия работи. Умно копеле. Бързо се придвижва. По дяволите!
— Какво?
— Тя затвори. Предполагам, че са изтекли трите й минути.
— Проследи ли го, Билингс?
— За бога, необходими са ми повече от тридесет секунди. Ще почакаме да видим дали отново няма да се включи. — Билингс отново бръкна в купичка с лешници. — Знаеш ли, Парис, ако момчето прави това, което мислиш, той съвсем не е глупав. Не, напротив, сече му акълът. Има и късмет, че притежава последната дума на техниката и знае как да я използва. Ще си покрие следите.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че няма да можеш да го приковеш?
— Не. Просто ти казвам, че е добър. Но аз съм по-добър от него.
Джерълд не можеше да повярва. Дланите му се изпотиха. Беше станало чудо. И той го бе направил. Никога не бе преставал да мисли за нея, да я желае. И ето отново тя се бе върнала само за него. Дезире се бе върнала. И го чакаше.
Зави му се свят. Замаян, отново си сложи телефонните слушалки и пак се включи.
Този глас. Гласът на Дезире. Само фактът, че го чува, го изпълваше с напрежение. Беше напрегнат, потен и безразсъден. Единствено тя можеше да го накара да се чувства така. Само тя можеше да го доведе до ръба на вълната. Тя притежаваше силата и властта, които и той притежаваше. Притвори очи и я остави да изпълни цялото му тяло. Позволи й отново и отново да се разлее по вените му. Тя се бе върнала. Тя се бе върнала за него, защото той бе върхът.
Господи, всичко си идваше на мястото. Прав е бил, като свали маската си и показа на тези превзети училищни пикльовци от какво е направен той. Дезире се бе върнала. Тя го желаеше. Желаеше да го почувства вътре в себе си. Желаеше отново да й даде върховното удоволствие.
Той сякаш я почувства под себе си, да се опъва и крещи, да го моли. Беше се върнала, за да му покаже, че той има власт не само над живота, но и над смъртта. Беше я върнал обратно. Когато този път отидеше при нея, щеше да бъде още по-хубаво. Щеше да бъде върховно.
Другите жени бяха просто един опит, една проверка. Сега го разбираше. Другите просто му бяха доказали, че двамата с Дезире си принадлежат. В този момент тя говореше на него, обещаваше му тялото си, обещаваше му се цялата.
Не можеше да не отиде при нея. Но първо трябваше да се подготви за това.
— Махна се. — Билингс изруга и натисна някакъв бутон. — Малкото копеле се откачи. Хайде включи се отново, върни се! Почти те хванах.
— Дай ми това, което вече откри, Билингс.
Все още ругаейки, Билингс измъкна една карта на града. Без да маха слушалките от ушите си, начерта четири линии, които свързваха в един четириъгълник шест къщи.
— Той е тук вътре. Докато отново не го засека, това е всичко, което мога да ти кажа. Господи, нищо чудно, че се махна. Това момче реве като бебе.
— Просто продължавай. — Бен сложи картата в джоба си и изскочи от микробуса.
Не беше достатъчно, но беше повече от това, което имаха преди няколко часа. Почука на входната врата и прекрачи вътре, когато Ед отвори.
— Сведохме местонахождението му до един квадрат от шест къщи.
Като хвърли поглед към горния етаж, Бен се разположи в дневната и разгърна картата на масичката за кафе. Ед седна на ръба на дивана и се наведе над нея.
— Първокласно обкръжение.
— Да. Дядото на Тес живее тук. — Бен посочи с показалец едно място малко извън квадрата. — А тук живее конгресмен Морган.
— Може би не е било случайно, че неговата кредитна карта е била използвана за цветята — промърмори Ед. — Може би нашето момче го познава, него или децата му.
— Синът на Морган е на същата възраст — подхвърли Бен, като си взе чашата с пепси.
— Но той има много солидно алиби.
— Да, но си мисля какво ли ще каже, като го накараме да разгледа скицата на нашия човек.
— Училището, което посещават децата на Морган, е „Сент Джеймс“, нали?
— Да. То е реномирано и консервативно училище.
Ед си спомни подстрижката на момчето от скицата. Взе си бележника и стана.
— Ще се обадя.
Бен отиде до прозореца. Оттук се виждаше микробусът на улицата. В него Билингс ядеше лешници и може би, може би стесняваше вероятностите. Нямаха много време. Чувстваше го. Нещо щеше да се пропука, и то много скоро. Ако нещата не вървяха както трябва, Грейс щеше да бъде притисната от двете страни.
Погледна през рамо към Ед, който говореше по телефона. Знаеше как се чувства човек, колко разстроен е, какъв страх изпитва, когато любимата му е в центъра на нещо, което е извън неговия контрол. „Опитваш се да бъдеш ченге, добро ченге, но няма как да останеш обективен, все едно е, че се мъчиш да се качваш по мокро въже. Непрекъснато се изхлузваш…“
— Майката на Морган е починала тази сутрин — каза Ед, като затвори телефона. — Семейството ще бъде извън града за няколко дни.
В очите на Бен Ед видя това, което чувстваше вътре в себе си. Те нямаха няколко дни.
— Искам да я измъкна от това.
— Знам.
— По дяволите, тя не трябва така да се излага на опасностите. Тя дори не живее тук. Трябваше да се
