какво чувствам, но се страхувам нещата да не станат по-сложни и за двама ни.
— Направи ми един намек.
— Изплашена съм. — Затвори очи и не се отдръпна, когато ръцете му докоснаха нейните. — Толкова съм изплашена. Когато бях горе на проклетия телефон, ми се прииска да затворя и да избягам. Но не можах. Аз дори вече не съм сигурна, че това, което върша, е правилно. Но трябва да продължа да го правя. Много по-лошо е, когато ти ме притискаш от другата страна, а аз не искам да те нараня.
— Искаш да те подкрепя, искаш да ти кажа, че това, което вършиш, е правилно. Но аз не знам дали бих могъл да го направя.
— Тогава поне не ми казвай, че греша, защото ако ми го повториш няколко пъти, ще ти повярвам.
Той гледаше вплетените им ръце. Нейната бе малка и деликатна, ноктите й бяха дълбоко изрязани и без лак. На кутрето си носеше голям диамант.
— Ходила ли си някога на къмпинг?
— На палатка? — Озадачено поклати глава. — Не. Никога не ми е било ясно защо хората отиват да спят в мръсотията.
— Знам едно място в Западна Вирджиния. Има река и много скали. И диви цветя. Бих искал да те заведа там.
Усмихна му се. Това бе неговият начин да й предложи мир.
— На палатка?
— Да.
— Предполагам, това изключва всякакъв рум сървис.
— Мога да ти нося чая до спалния чувал.
— Добре… Ед? — Тя искаше да му върне жеста. — Защо не целунеш пръстите ми? Знам, че можеш да ги излекуваш.
Глава 15
— Тес, изглеждаш чудесно. — Клер Хайдън докосна бузата си до тази на Тес.
Седнаха на масата в ъгъла на Мейфлауър.
— Благодаря ти, че дойде да се видим след твоя толкова напрегнат ден.
— Винаги ми е приятно да се видя с теб, Клер. — Тес й се усмихна, въпреки че краката я боляха и вече си мечтаеше за една гореща вана. — А и стори ми се, че е нещо важно.
— Вероятно преувеличавам. — Клер оправи тъмнорозовото си сако. — Искам един сух вермут — каза тя на появилия се келнер. После погледна към Тес. — Да бъдат два?
— Не. Предпочитам периер12.
Тес погледна към Клер, която продължаваше да върти, дебелата си венчална халка около пръста си.
— Как е Чарлтън? От месеци не съм ви виждала, освен във вечерните новини. Сигурно преживявате много вълнуващо време.
— Знаеш какъв е Чарлтън. Всичко прави в движение. А колкото до мен, аз се опитвам да се справя с положението. Усмивки, речи, излъскани подиуми. Пресата, която непрекъснато обсажда къщата. — Сви рамене, сякаш се опитваше да отхвърли своята неубедителност. — Всичко това е част от играта. Знаеш, Чарлтън винаги е казвал, че подробностите са по-важни от кандидата. Често си мисля дали ако, без да иска, тръшне вратата, репортерите няма да отразят едно „гневно избухване“.
— Да живееш живота си на показ никога не е било лесно. Да бъдеш съпруга на любимия син на партията, която ще спечели, явно изисква големи усилия.
— О, не става въпрос за това. Аз вече се примирих. — Клер изчака, докато им сервират. Щеше да изпие само едно питие, независимо от това колко се изкушаваше да си поръча второ. Нямаше да се оправи нищо, ако някой кажеше, че съпругата на кандидата е пресушила една бутилка. — Мога да те уверя, че понякога ми се иска да живеем в малка ферма далеч от всичко. — Отпи от питието си. — Но, разбира се, това много скоро ще ми омръзне. Аз обичам Вашингтон. Харесва ми да съм съпруга във Вашингтон. И изобщо не се съмнявам, че ще ми е приятно да стана Първата дама.
— Ако го чуеше дядо ми…
— Милият Джонатан. — Клер отново се усмихна, но на Тес не й убягна напрежението, което замъгляваше погледа й. — Как е той?
— Както винаги. Ще му стане приятно, като му кажа, че сме се срещали.
— Страхувам се, че това не е просто светска среща. Ще говорим за нещо, което не бих искала да обсъждаш с дядо си. Или с когото и да било друг.
— Добре, Клер. Защо не ми кажеш какво те тревожи?
— Тес, винаги съм уважавала твоите професионални умения и се надявам, че мога да разчитам на дискретността ти.
— Ако се опитваш да ми загатнеш, че всичко, което ще ми кажеш, трябва да го приема като оценка и някаква особена привилегия, добре, ще те разбера.
— Знам, че ще ме разбереш. — Клер отново направи пауза, отпи една глътка и за да се успокои, стисна чашата. — Както вече ти казах, вероятно преувеличавам. Чарлтън няма да бъде доволен, ако разбере, че съм говорила с теб за това. Но аз не мога повече да се правя, че не забелязвам.
— Значи Чарлтън не знае, че си тук?
— Не. — Клер вдигна поглед към нея. Напрежението в нейните очи бе замъглило погледа й още повече. В тях имаше страх. — Не искам той да узнае. Не сега. Ти разбираш, че сега той е под голямо напрежение. Вече никой не приема и грам несъвършенство на водачите си. Веднъж да се изрови някаква мръсотия и пресата хищно я улавя и я раздува. Раздува я, докато тя стане много по-голяма от човека, за когото се отнася. Тес, знаеш как могат да повлияят семейният живот на кандидата и личните връзки в една избирателна кампания.
— Предполагам, че не си ме повикала тук, за да си говорим за избирателната кампания на Чарлтън?
— Не. — Клер се поколеба. Щом веднъж го кажеше, вече нямаше да може да върне думите си обратно. Двадесет години от нейния живот и пет години от живота на съпруга й трябваше да балансират това решение. — Става въпрос за Джерълд. Синът ми. Страхувам се, че той… е, добре… струва ми се, че напоследък не прилича на себе си.
— В какъв смисъл?
— Той винаги е бил тих и самотен. Вероятно ти дори не го помниш, въпреки че често е бил на приемите, които даваме.
Спомените на Тес бяха свързани с едно слабо момче, което изчезваше в ъглите.
— Боя се, че не си го спомням добре.
— И хората не го помнят. — Усмивката на Клер беше вяла. Беше сложила ръце в скута си и мачкаше покривката на масата. — Той не бие на очи. Умен е. Джерълд е ужасно умен млад човек. Той е на върха на десетката най-добри от неговия клас. Няколко отлични частни колежа го приеха. Но той продължи традицията и се записа в Принстън. — Започна да говори бързо, много бързо, като че ли беше в увеселително влакче, което стремглаво пропадаше по надолнището и тя се плашеше, че може да остане без дъх. — Боя се, че прекарва времето си повече с компютъра си, отколкото с хората. Аз самата не мога да разбера това, но Джерълд обожава техниката и чудесно се справя с нея. Честно да си кажа, не съм имала никакви проблеми с него. Никога не ми е възразявал, никога не е бил невнимателен. Когато приятелите ми разказват как са притеснени с техните тийнейджъри, аз просто не мога да се начудя колко тих и послушен е Джерълд. Може би не е много емоционален, но е добър по природа.
— Идеалният син? — промърмори Тес. Знаеше колко измамно можеше да бъде „съвършенството“ и колко грапавини да се крият зад него.
— Да, да, точно така. Той просто обожава Чарлтън. Струва ми се, че даже прекалено много, разбираш ли? Понякога се чувствам притеснена от това, но е толкова приятно да виждаш как момчето гледа баща си. Във всеки случай никога не сме имали проблемите, с които се сблъскват толкова родители днес. Наркотици, промискуитет, безразличие. Но напоследък…
