дисциплинарни мерки. Уверявам ви, сенаторе, тук не освобождаваме нашите ученици току-така.
— Добре, но какъв е проблемът?
— Джерълд отказа да даде обяснение.
Хайдън прехапа долната си устна. Всяка година плащаше няколко хиляди долара, за да бъде синът му правилно обучаван и възпитаван, а този мъж нямаше дори способността да измъкне от един ученик някакво прилично обяснение.
— Бихте ли ни оставали за малко насаме, декан Уейт?
— Разбира се. — Изправи се и с удоволствие се отдалечи от мълчаливия, студен, втренчен поглед на сина на сенатора.
— Декане… — Властният глас на Хайдън го спря на вратата. — Сигурен съм, че мога да разчитам на вашата дискретност по случая.
Уейт много добре знаеше приноса на семейство Хайдън за „Сент Джеймс“ през последните четири години. Освен това знаеше колко лесно личният живот на един кандидат може да съсипе политическата му кариера.
— Училищните проблеми си остават в училище, сенаторе…
Щом Уейт излезе от стаята, Хайдън се изправи. Беше съвсем автоматичен жест, дори твърдо установен навик. Чувстваше се по-властен, когато стоеше изправен.
— Добре, Джерълд. Готов съм да чуя обяснението ти.
Джерълд притискаше здраво ръце към бедрата си. Погледна баща си. Видя в него нещо повече от висок, силен и красив мъж. Видя крал с окървавен меч, носещ справедливост.
— Защо не му каза да се шиба? — кротко попита Джерълд.
Хайдън зяпна от учудване. Щеше да бъде по-малко шокиран, ако синът му беше станал и го беше зашлевил през лицето.
— Моля?
— Не му влиза в работата какво правим — продължи Джерълд със същия разумен тон. — Той е само една малка тлъста невестулка, седнала зад бюрото, придаваща си много важност. Той изобщо не знае нищо за това как стоят нещата в действителност. Той е незначителен.
Тонът на Джерълд беше толкова любезен, усмивката му — толкова искрена, че Хайдън отново зяпна от учудване.
— Декан Уейт ръководи тази институция и докато си ученик в „Сент Джеймс“, той заслужава уважение.
Докато е ученик тук. Оставаше още един месец. Ако баща му иска да изчака още няколко седмици, преди да срита Уейт по задника, Джерълд можеше да прояви търпение.
— Да, сър.
Хайдън кимна с облекчение. Момчето очевидно беше много разстроено, може би страдаше и от побоя. Хайдън не обичаше да го притиска, но трябваше да получи отговор.
— Кажи ми защо се сбихте с Литгоу.
— Той ме дразнеше.
— Очевидно. — Хайдън се почувства в свои води. Младите момчета имаха излишна енергия и често я отприщваха в отношенията си един към друг. — Предполагам, че той е започнал инцидента?
— Той беше ме яхнал. И е идиот. — Джерълд нетърпеливо взе да проявява недоволството си. Но се хвана навреме. Трябваше да се овладее. Баща му искаше да се владее. — Казах му да се махне от гърба ми. Честно беше да го предупредя. — Джерълд се усмихна на баща си. Без да знае защо, Хайдън усети как кръвта му се смразява. — Каза, че ако нямам уговорка с някое момиче за абитуриентския бал, ще ми уреди една своя братовчедка, танцьорка в някакъв клуб. В този момент исках да го убия. Исках да размажа красивото му лице.
Хайдън се опитваше да повярва, че това е само един младежки гняв, че това са само детски приказки, но не успя. Не съвсем.
— Джерълд, да раздаваш юмруци невинаги е правилен отговор. Имаме система и трябва да работим според нейните правила.
— Ние управляваме системата. — Джерълд вирна глава. Но какви бяха очите му! Дори баща му видя в тях лудост, видя нещо диво и свирепо. После клепачите му отново ги скриха. Хайдън се успокои, трябваше да се успокои, че просто си е въобразил. — Казах му, казах му, че не искам да ходя на превзети училищни танци, да пия пунш и да бъбря. А той се засмя. Не трябваше да ми се присмива. Отговори ми, че, изглежда, не харесвам момичетата. — Джерълд се изкикоти тихо и облиза слюнката от устните си. — Вече знаех, че ще го убия. Казах му, че не харесвам момичетата. Харесвам жените. Истинските жени. После го ударих така, че от носа му потече кръв и се размаза по цялото му лице. Продължих да го удрям. — Джерълд продължи да се усмихва, а лицето на баща му пребледняваше все повече. — Не го винях за това, че ревнува, но не трябваше да ми се присмива. Щеше да се гордееш с това как го наказах, че ми се присмиваше.
— Джерълд…
— Можех да ги убия всичките… — продължи Джерълд. — Можех, но не го направих. Не си заслужаваше, нали?
За миг Хайдън си помисли, че стои в стаята с някой непознат. Но това бе неговият син, неговият добре възпитан, добре образован син. Вълнението е виновно, успокояваше се Хайдън. Всичко се дължеше на напрежението от този следобед.
— Джерълд, не мога да намеря извинение за това, че си изпуснал нервите си днес, но подобни неща се случват с всеки. Освен това разбирам, че когато ни провокират, казваме и правим неща, които не мислим и които при други обстоятелства няма да направим.
Джерълд изкриви устни в една почти мила усмивка. Обичаше богатия ораторски тембър на гласа на баща си.
— Да, сър.
— Уейт каза, че си се опитал да го удушиш.
— Така ли? — Погледът на Джерълд за миг стана празен. После сви рамене. — Е, това е най-добрият начин.
Хайдън усети как се изпотява, под мишниците му потекоха струйки. Страхуваше ли се? Но това е нелепо. Той е баща на момчето пред него. Нямаше причини да се страхува. Потта продължаваше да се стича надолу по гърба му.
— Ще те закарам до дома.
„Въпрос на малка почивка“, каза си Хайдън, когато изведе сина си от стаята. Момчето работеше прекалено усърдно. Просто имаше нужда от почивка.
Грейс въздъхна тежко, когато телефонът иззвъня. За пръв път днес бе успяла да поработи. Наистина да работи. Беше се затворила с часове само в собственото си въображение и написа нещо, от което наистина беше доволна.
Дълбоко в себе си тайно се беше страхувала, че няма да може да пише повече. Не и за убийства и жертви. Но вдъхновението отново я бе обзело. Отначало написаното беше по-сурово, но после всичко потече постарому. Историята, самото писане. Създаваният от нея свят нямаше нищо общо с Катлин и все пак изцяло беше свързан с нея. Още час-два и щеше да има какво да изпрати на издателя си в Ню Йорк и да успокои изопнатите му нерви. Но телефонът иззвъня и я върна в действителността. А действителността изцяло бе свързана с Катлин.
Грейс вдигна слушалката и след това си записа номера. Извади си цигара и го набра.
— Запиши обаждане за Дезире.
Почака, докато повикването бе прието и операторът се включи.
— Здрасти, Майк, какво мога да направя за теб?
Какъв отвратителен начин да прекарва вечерта, помисли си тя. Ед седи долу с Бен, играят на джин, а тя се прави на прислужница на сър Майкъл.
Безвреден. Повечето от мъжете, които се обаждаха, бяха такива. Самотници, търсещи компания. Бяха предпазливи и затова търсеха безопасността на електронния секс. Бяха напрегнати, притиснати от семейни и служебни проблеми, решили, че телефонното обаждане е по-евтино от таксата на проститутките или на
