спалнята си. И когато го направи, щеше да опознае това лице като собственото си.
— Мога да ти кажа със сигурност, че миналата нощ не съм говорила с тийнейджъри. Внимателно слушах гласовете им по телефона — всеки нюанс, всеки звук. Щях да позная, ако някой от тях беше толкова млад.
— Гласовете на момчетата се променят след дванадесет-тринадесет години. — Когато тя се пресегна за цигара, той почти трепна. Грейс не биваше да продължава да живее само с кафе и тютюн.
— Не става дума само за дълбочината на гласа, а за интонацията, за израза. Диалозите са моята специалност.
Опитваше се да се успокои и прокара ръце през косата си.
— Щях да позная едно момче.
— Може би. Може би щеше да го познаеш. Ти забелязваш подробностите, запомняш ги и после наместваш. Забелязал съм това.
— Такъв ми е занаятът — промърмори тя.
Забрави за цигарата, докато изучаваше, рисунката. В нея липсваха детайлите. Ако го наблюдаваше достатъчно дълго и достатъчно внимателно, можеше да им даде плът. Точно както правеше и с характерите на героите си.
— Косата му е къса. Доста консервативна прическа. Не изглежда като момче от улицата.
И той си беше помислил същото. Но една късо подстригана коса не стесняваше много броя на заподозрените.
— Успокой се малко, Грейс.
— Аз съм вътре в нещата.
— Но това не означава, че си обективна. — Обърна вестника с рисунката надолу. — Нито пък, че аз мога да бъда. По дяволите, това е работата ми и ти я превръщаш в ад.
— Как?
— Как? — Той пощипна върха на носа си и едва не се изсмя. — Може би има нещо общо с това, че съм луд по теб. Ако може вече да си отпуша устата, бих ти го казал. Не ми харесва, че трябва да говориш с всички тези мъже.
— Разбирам.
— Истината е, че това ми е противно. Не мога да разбера защо го правиш. Като полицай виждам ползата, но…
— Ти ревнуваш.
— Ужасно.
— Да, наистина. — Тя го потупа по ръката. — Знаеш ли какво, ако някой от тези мъже ме възбуди, ще дойда при теб.
— Аз не се шегувам.
— Господи, Ед, не може да бъде. Ще се побъркам. Не знам дали мога да те накарам да разбереш, но наистина е толкова странно да слушам всички тези мъже и да знам, че и друг ни слуша. Седях и се съсредоточавах върху всеки глас, който идваше по телефонната жица, и се чудех какво си мислят другите, които слушат и записват. — Въздъхна и си призна: — Предполагам, че се питах какво ще си помислиш, ако го чуеш и ти. И затова се мъчех да се концентрирам още повече.
Освободена от натрупаното напрежение, тя отново обърна вестника с рисунката.
— Трябва да погледна отвратителната страна на всичко това и в същото време да помня защо. Знаеш ли, аз ще го позная, когато го чуя. Обещавам ти.
Ед просто я гледаше. Нещо от това, което беше казала, отправи мислите му в нова посока. В това имаше смисъл. Може би точно в това имаше смисъл. Чу почукването на вратата.
— Това трябва да е смяната ми. Добре ли си?
— Да. Ще се опитам да поработя. Предполагам, че ще се почувствам по-добре, като се върна към работата си.
— Можеш да ми звъннеш, ако имаш нужда от нещо. Ако не съм там, дежурният ще знае къде можеш да ме намериш.
— Добре съм наистина.
Хвана брадичката й.
— Обади ми се все пак.
— Добре, Хайде тръгвай вече, преди лошите момчета да са излезли по улиците.
Глава 14
Бен вече беше потънал в телефонните разговори и в книжата, когато Ед дойде в участъка. Той хвърли един поглед на закъснелия си колега и отхапа по-голямата част от поничката си.
— Знам — каза Бен, като запуши с ръка телефонната слушалка, — будилникът ти не е иззвънял. Кучето ти е изяло значката.
— Отбих се при Тес в кабинета й — кротко отвърна Ед.
По-скоро тонът, с който беше казано това, а не самата новина, накара Бен да се изправи до бюрото.
— Ще ти се обадя по-късно — каза той в телефонната слушалка и затвори. — Защо?
— Заради нещо, което Грейс ми каза тази сутрин. — След като набързо прегледа бележките и документите на бюрото си, Ед реши, че те могат да почакат. — Исках да споделя идеята си с Тес и да видя дали тя пасва в един психопатски профил.
— И?
— Бинго! Помниш ли Билингс? Работеше в отдел „Кражби“?
— Разбира се, този трън в задника. Стана частно ченге преди години. Специалист по следенето.
— Хайде да се отбием при него да го видим.
— Изглежда голяма работа — отбеляза Бен, като огледа офиса на Билингс. Стените бяха в цвят на слонова кост и сребро, а подът беше застлан с дебел килим. По стените висяха няколко картини. Бен си помисли, че Тес би ги харесала. А през широките прозорци се виждаше шикозният Потомат.
— Това е да си частно ченге, мой човек — каза Билингс, като натисна един бутон на бюрото си. Обърна се с гръб към телевизионните монитори. — Светът е нещо, от което може да се извлече полза. Ако някога решите да зарежете полицията, обадете ми се. Винаги имам работа за две умни момчета.
Както беше казал Бен, Билингс винаги е бил трън в нечий задник. Ед не му обърна внимание и седна на ръба на бюрото му.
— Добре си се обзавел.
Единственото нещо, което Билингс обичаше повече от това да се прави на тузар, беше свързано с професионалната му гордост.
— Шпионирам! Това, което виждаш, не е и половината от моето царство. Имам пет офиса на този етаж и мисля да основа още един клон. Политици, приятели, съседи. — Бившето ченге направи жест с дългата си тясна ръка. — В този град винаги има хора, които плащат добре, за да узнаят нещо за някого.
— Мръсна работа!
Билингс показа белите си зъби на Бен. Беше дал две хиляди долара, за да му направят нови мостове и сега те блестяха като бисери.
— Да, но търсена… Е, какво правят тук две от най-добрите ченгета на отдела? Може би искате да разберете кой си играе с шефа ви, когато жена му не си е вкъщи?
— Може би някой друг път — процеди Ед.
— Ще ти направя професионална отстъпка.
— Ще го имам предвид. А сега искам да ти разкажа една малка история.
— Изплюй камъчето.
— Представи си, имаме един, който обича да подслушва. Умен е, но погрешно се е свързал. Обича да слуша. Знаеш ли за такова нещо?
— Разбира се. — Билингс се облегна в кожения си стол.
