оправяше грима, той здраво улови с ръка брадичката й и настойчиво я погледна в очите.
— Ти си измислена — каза тихо и пристъпи по-близо. — Не си истинска. Коя, по дяволите, си ти?
— Която поискам. — Изнервяше я дългият, настойчив и прекалено личен поглед на златистокафявите му очи. — Не мисля, че това е подходящо място за разпит. Бих те помолила сега да ме оставиш. Не искам сцени тук.
— Няма да направя сцена.
Грейс вдигна вежди.
— Аз може да направя. — Избута ръката му и тръгна по коридора. — Ако искаш да обсъждаш случая с мен или имаш някакви въпроси, свързани с него, ще излезем навън. Не искам тук да говорим за това.
— Сърцето ти се късаше — промълви Сет. — Когато беше прегърнала онова бебе, сърцето ти се късаше.
— Това си е моето сърце. — Тя почти със злоба натисна копчето на асансьора. — А то е здраво, Сет. Попитай когото искаш.
— Миглите ти още са мокри.
— Това не ти влиза в работа. — Гласът й бе тих и трепереше от гняв. — Абсолютно не ти влиза в работа.
Влезе в пълния асансьор и погледна напред. Нямаше да говори с него за тази част от своя живот, обеща си Грейс. Снощи бе разкрила сърцето си пред него и бе отхвърлена. Нямаше отново да споделя чувствата си, определено не чувствата, свързани с нещо толкова жизненоважно за нея като децата.
Той бе полицай, просто полицай. Не бе ли прекарала няколко мъчителни часа снощи да убеждава себе си, че това бе всичко, което беше или би могъл да бъде? Каквото и да правеше с нея, това трябваше да спре, или ако не да спре, поне да бъде потиснато.
Нямаше да споделя със Сет, нямаше да му се доверява, нямаше да му се отдава.
Докато стигнаха до вратата на фоайето, се бе поуспокоила. Тръгна към паркинга с надеждата по-бързо да се отърве от него. Той просто я хвана за ръката.
— Насам. — Поведе я към затревена площ с две пейки.
— Нямам време.
— Намери. Във всеки случай си прекалено разстроена, за да караш.
— Не ми казвай как се чувствам.
— Очевидно точно това правех. И очевидно съм пропуснал няколко стъпки. Това не е обичайно за мен и не ми харесва. Седни.
— Не искам да…
— Седни, Грейс — повтори той. — Извинявай.
Тя раздразнено седна, извади от чантата си слънчевите очила и си ги сложи.
— За какво?
Сет седна до нея, свали й очилата и погледна в очите й.
— За това, че не си позволих да погледна под повърхността. За това, че не исках да погледна. И за това, че те обвинявах, защото сякаш не исках да спра да те обвинявам.
Хвана с две ръце лицето й и улови устните й със своите.
ШЕСТА ГЛАВА
Грейс не се притисна към него. Не и този път. Просто чувствата й бяха прекалено болезнени, за да си позволи риска. Макар че устните й поддадоха под неговите, тя вдигна ръка и я опря на гърдите му, сякаш да го задържи на безопасно разстояние.
И въпреки това сърцето й прескочи.
Този път Грейс се сдържаше. Сет го почувства, усети натиска на ръката й. Не отказваше, ала се сдържаше. И с познание, което идваше от някъде дълбоко, той направи целувката по-нежна, целувка, която не само да прелъстява, а и да успокоява.
И въпреки това сърцето му започна да бие неравномерно.
— Недей… — От това гърлото я заболя, съзнанието й се замъгли, тялото й закопня. И бе прекалено много. Грейс се отдръпна от него и се загледа в малката затревена ливада, докато реши, че отново може да диша.
— Защо никога моментът не е подходящ? — зачуди се Сет на глас. — Защо е толкова трудно да намерим подходящия момент?
— Не знам. — Тя се обърна и го погледна. Хубав мъж. Тъмна коса и волево лице, неочаквани златисти отблясъци в очите. Но Грейс бе познавала много хубави мъже. Какво имаше точно в този, което променяше всичко и разклащаше света под нея? — Притесняваш ме, лейтенант Бюкенън.
Той й отговори с една от своите редки усмивки.
— Проблемът ни е общ, госпожице Фонтейн. Заради теб по цяла нощ не мога да заспя. Като пъзел, на който всички парченца ги има, ала пред очите ти си сменят формата. А дори когато го подредиш целия, или поне така си мислиш, той не си остава същият през цялото време.
— Аз не съм загадка, Сет.
— Ти си най-невероятната жена, която някога съм познавал. — Тя вдигна вежди и устните му отново трепнаха. — Това изобщо не е комплимент. И направо ме обърква. — Изправи се, но не пристъпи към нея. — Защо толкова се разстрои, че те видях тук?
— Това е нещо лично. — Тонът й отново бе студен и непредразполагащ. — Полагам големи усилия да го запазя лично.
— Защо?
— Защото така искам.
— Семейството ти не знае ли, че се занимаваш с това?
Гневът отново се появи в очите й, изгарящо студен.
— Семейството ми няма нищо общо. Нищо! Това не е инициатива на Фонтейн, не са техните благотворителни къшейчета хляб, които подхвърлят на пресата за доброто си име и за намаляване на данъците. Това е нещо мое.
— Да, виждам — съгласи се той спокойно. Роднините й я бяха наранили дори повече, отколкото бе очаквал. И повече, помисли Сет, отколкото би признала. — Защо деца, Грейс?
— Защото те са невинни. — Каза го, преди да бе осъзнала, че имаше намерение да го каже. Тя затвори очи и въздъхна. — Невинността е нещо ценно и малотрайно.
— Да, така е. А защо „Падаща звезда“? Твоята фондация. Така ли си ги представяш, като звезди, които прекалено бързо изгарят и падат?
Докосваше сърцето й само с това, че разбираше, виждаше какво има отвътре.
— Това няма нищо общо със случая, който разследваш. Защо ме притискаш?
— Защото се интересувам от теб.
Грейс му се усмихна — едновременно подканящо и саркастично.
— Така ли? Когато те поканих в леглото си, не изглеждаше да се интересуваш. Ала ме виждаш да държа едно болно дете и запяваш друга песен. — Бавно се приближи към него и плъзна пръст по ризата му. — Е, лейтенант, ако ти действа майчинският тип жена…
— Не постъпвай така със себе си. — Гласът му отново бе тих и овладян. Хвана ръката й. — Това е глупаво. И е дразнещо. Ти там не се преструваше. Ти наистина държиш на това.
— Да, много държа. А това не ме прави героиня и не ме прави по-различна, отколкото бях снощи. — Тя издърпа ръката си. — Аз те желая. Искам да спя с теб. Това те дразни, Сет. Не чувството, а че го казвам така направо. Игри ли предпочиташ? Да се преструвам, че не искам и да ти позволя да ме завладееш?
— Може би искам да разбера коя си ти, преди да стигнем до леглото. Дълго време гледах лицето ти, твоя портрет в къщата ти. И докато гледах, се чудех. И аз те искам. Но искам също всички тези парченца да си дойдат на мястото.
— Може завършеният продукт да не ти хареса.
— Може — съгласи се той.
