дългият водопад абаносовочерни коси, безкрайните съвършени бедра.
Дали потрисаше така всеки мъж, който я погледнеше? Или той бе особено податлив? Сет реши, че и двата отговора са много трудни и излезе от колата.
При звука на отварящата се врата тя обърна глава и върху лицето й разцъфна спираща сърцето усмивка.
— Не вярвах, че ще успееш да дойдеш. — Приближи се към него, без да бърза, и докосна устни до неговите. — Радвам се, че успя.
— Казах, че ще се обадя, ако не успея.
— Наистина го каза. — Ала не бе разчитала на това. Бе оставила в къщата адреса на коктейла, но се бе примирила, че ще прекара вечерта без него. Отново се усмихна и приглади с ръка ревера на сакото му. — Аз никога не чакам до телефона. Отиваме в Джорджтаун. Твоята кола ли ще вземем, или моята?
— Аз ще карам. — Той знаеше, че Грейс очаква от него да направи някакъв коментар за външния й вид, затова нарочно замълча. Заобиколи колата и й отвори вратата.
Тя седна и с плавно движение подви краката си. Искаше му се да сложи ръце там, където късата рокля целуваше бедрата й. Където кожата сигурно бе нежна като зряла праскова и гладка като бял сатен.
Затвори вратата, мина от другата страна и седна зад кормилото.
— Къде в Джорджтаун?
Бе красива стара къща с високи тавани, тежки антики и топли дълбоки цветове. Ярката светлина се лееше върху важни, влиятелни и богати хора, които под парфюмите и одеколоните миришеха на власт.
Тук й бе мястото, помисли Сет. От момента, в който прекрачи прага и размени изискани целувки с домакинята, Грейс се смеси с цялото.
И въпреки това оставаше отделена. Насред всичкото черно и претенциозните пастелни цветове тя бе ярък син пламък, който предизвикваше всеки да го докосне и да се изгори.
Като диамантите, помисли той. Неповторима, силна… Неустоима.
— Лейтенант Бюкенън, нали?
Сет откъсна поглед от Грейс и погледна ниския оплешивяваш мъж с фигура на боксьор и костюм от френска модна къща.
— Да. Господин Роси, адвокат на защитата. Ако защитата има достатъчно дълбоки джобове.
Роси се засмя, без да се обижда.
— Мисля, че ви познах. Няколко пъти сме кръстосвали шпаги в съда. Вие сте костелив орех. Винаги съм вярвал, че щях да отърва Тримейн, или поне да омилостивя съдиите, ако можех да разклатя вашите показания.
— Той беше виновен.
— Абсолютно — съгласи се с готовност Роси. — Обаче щях да омилостивя съдиите.
Той започна да прави разбор на процеса и Сет се примири, че е въвлечен в скучен разговор.
В другия край на залата Грейс взе чаша от един преминаващ сервитьор. Слушаше с половин ухо клюките на своята домакиня. Знаеше кога да се засмее, кога да вдигне вежди, кога да свие устни или да направи някой интересен коментар. Всичко бе рутина.
Искаше й се веднага да си тръгне. Искаше да измъкне Сет от този тъмен костюм. Искаше да сложи ръце върху него, навсякъде върху него. Желанието се носеше през нея като горещ обрив. От глътките шампанско гърлото й не се разхлаждаше, само кръвта й кипеше още по-силно.
— Моя скъпа Сара!
— Грегър, колко се радвам да ви видя.
Грейс отпи и се усмихна на изискания мургав мъж с кадифения глас, който галантно се наведе да целуне ръката на домакинята. От Средиземноморието, прецени тя по акцента му. Към петдесетте, ала стегнат.
— Тази вечер изглеждате особено прекрасно — отбеляза той, без да пуска ръката на Сара. — И гостоприемството ви, както винаги, е несравнимо. И гостите ви. — Обърна усмихнатите си сребристосини очи към Грейс. — Съвършени.
— Грегър! — Сара се усмихна престорено, изпърха с мигли и се обърна към Грейс. — Мисля, че не познаваш Грегър, Грейс. Той е фатално чаровен, така че много внимавай. Посланик Де Вейн, позволете ми да ви представя Грейс Фонтейн, моя добра приятелка.
— За мен е чест. — Той вдигна ръката й и устните му бяха меки и топли. — И съм очарован.
— Посланик? — Грейс без усилие се включи в ролята. — Винаги съм мислела, че посланиците са стари и досадни. Всички, които съм срещала. Искам да кажа, досега.
— Ще ви оставя с Грейс, Грегър. Трябва да посрещна някои закъснели гости.
— Сигурен съм, че оставам в добри ръце. — С видимо нежелание той пусна пръстите на Грейс. — Може би имате някаква връзка с Найлс Фонтейн?
— Да, той ми е чичо.
— Ах. Имах удоволствието да се запозная с чичо ви и очарователната му съпруга преди няколко години в Капри. Ние имаме общо хоби, монетите.
— Да, чичо Найлс има доста голяма колекция. Луд е по монетите. — Грейс отметна назад косата си и я вдигна от голото си рамо. — А вие откъде сте, посланик Де Вейн?
— Грегър, моля ви, в такава приятелска обстановка. Тогава може да имам правото да ви наричам Грейс.
— Разбира се.
— Съмнявам се дали сте чували за моята мъничка страна. Ние сме само едно петънце в морето, известно със своите маслини и вино.
— Тереса?
— Сега отново съм поласкан, че такава красива жена познава моята скромна страна.
— Красив остров. Била съм там за малко, преди две години, и много ми хареса. Тереса е едно малко бижу в морето, стръмни скали на запад, пищни лозя на изток, плажове с пясък като захар.
Той й се усмихна и отново улови ръката й. Връзката бе също толкова неочаквана, колкото и жената, и Грегър се почувства принуден да я докосне. И да я задържи.
— Трябва да ми обещаете да се върнете и да ми позволите да ви покажа страната така, както трябва да бъде видяна. Имам малка вила на запад и гледката почти си струва вие да я видите.
— С удоволствие. Колко ли ви е трудно да прекарвате лятото в мъгливия Вашингтон, когато можете да се наслаждавате на морския бриз на Тереса.
— Изобщо не ми е трудно. Сега. — Той прокара пръст по дланта й. — Намирам съкровищата на вашата страна все по-привлекателни. Може би ще прекарате една вечер с мен. Обичате ли опера?
— Много.
— В такъв случай трябва да ми позволите да ви придружа. Може би… — Грегър замълча и по гладкото му лице премина сянка на раздразнение, когато Сет се приближи към тях.
— Посланик Грегър Де Вейн от Тереса, позволете ми да ви представя лейтенант Сет Бюкенън.
— Вие сте военен? — попита Де Вейн и му протегна ръка.
— Полицай — отсече Сет. Посланикът не му харесваше. Ни най-малко. Когато го видя с Грейс, изведнъж го обзе непреодолимото желание да посегне към оръжието си. Но, колкото и да бе странно, инстинктивно посегна не нагоре, към пистолета си, а към пояса си, където се носи меч.
— А, полиция. — Де Вейн премигна изненадано, макар че вече имаше пълното досие на Сет Бюкенън. — Колко очарователно. Надявам се да ме извините, ако кажа, че най-голямото ми желание е никога да не ми се налага да прибягвам до вашите услуги. — Той взе една чаша от преминаващия сервитьор, подаде я на Сет, после взе една и за себе си. — Ала може би трябва да пием за престъпността. Без нея не би имало нужда от вас.
Сет го изгледа спокойно. Когато очите им, бледосребристи и тъмнозлатисти, се срещнаха, изпита необяснимото и много неприятно чувство, че познава този човек.
— Предпочитам да пием за правосъдието.
— Разбира се. За везните на правосъдието, ако можем така да се изразим, и тяхната непрекъсната нужда да бъдат уравновесявани? — Грегър отпи и наклони глава. — Извинете ме, лейтенант Бюкенън, още не съм поздравил моя домакин. — Бях… — Обърна се към Грейс и отново целуна ръката й. — Бях се отклонил приятно от своите задължения.
