Грейс се замисли и наклони глава.
— Тази вечер имам ангажимент. Главният спонсор на болницата дава коктейл. Не мога да си позволя да го пропусна. Защо не дойдеш с мен? Пък ще видим какво ще стане след това.
Сет претегли плюсовете и минусите. Знаеше, че това бе стъпка, с възможните последствия от която можеше и да не се справи толкова лесно. Тя не бе просто жена, той не бе просто мъж. Отношенията между тях бяха далеч по-сложни.
Грейс го наблюдаваше.
— Винаги ли обмисляш всичко толкова внимателно?
— Да. — Ала в случая това сякаш нямаше значение, осъзна Сет. — Не мога да гарантирам, че вечерите ми ще бъдат свободни, докато приключа с този случай. — Прехвърляше наум разписания, срещи, писане на отчети. — Но ако успея, ще те взема.
— Осем часа. Ако не дойдеш до осем и петнадесет, ще разбирам, че си зает.
Никакви оплаквания, помисли той, никакви изисквания.
Повечето от жените, които бе познавал, веднага започваха да се цупят, ако работата му се окажеше по-важна.
— Ако не успея да дойда, ще позвъня.
— Както искаш. — Тя седна, отново успокоена. — Не вярвам да си дошъл да се запознаеш с моя таен живот, нито за да си уговориш несигурна среща за коктейл. — Сложи си тъмните очила. — Защо си тук?
Сет извади от вътрешния джоб на сакото си снимката. Грейс за миг зърна кобура и пистолета в него. И се зачуди дали някога му се бе случвало да го използва.
— Предполагам, че се занимаваш основно с административна работа. — Взе снимката от ръцете му, ала продължи да гледа към него. — Сигурно не участваш в много… Как да го кажа, арести?
Стори й се, че забеляза развеселено пламъче в очите му, но устните му оставаха сериозни.
— Предпочитам да участвам лично.
— Да — прошепна тя и си го представи как измъква пистолета. — Предполагам. — Насочи погледа си към фотографията и този път в нейните очи се появи смях. — А, Джо Кул. Или, по-вероятно, Хуан или Жан- Пол Кул.
— Познаваш ли го?
— Не лично, ала със сигурност като тип. Той вероятно може да казва нужните думи на три езика, желязно играе бакара, обича бренди и носи черно копринено бельо. Скъпият му часовник, златните копчета за ръкавели с монограми и пръстенът с диамант са подаръци от почитателки.
Сет заинтригувано седна до нея.
— И какви са нужните думи?
— Ти си най-красивата жена в стаята. Обожавам те. Когато погледна в очите ти, сърцето ми запява. Съпругът ти е глупак и, скъпа моя, трябва да престанеш да ми купуваш подаръци.
— Случвало ли ти се е?
— С известни вариации. Само че аз никога не съм била омъжена и не купувам дрънкулки. Очите му са студени — добави Грейс, — но много самотни жени виждат само блясъка. Това е всичко, което искат да видят. — Тя бързо пое въздух. — Това е човекът, който е убил Мелиса, нали?
Сет понечи да й даде стандартния отговор, ала Грейс погледна към него, а той бе достатъчно близо, за да разчете очите й зад кехлибарените стъкла.
— Така мисля. Навсякъде из къщата има негови отпечатъци. Някои от повърхностите са изтрити, но и много е пропуснал, което ме кара да мисля, че се е паникьосал. Или защото тя е паднала или защото не е успял да намери онова, за което е дошъл.
— А ти клониш към втората възможност, защото това не е типът мъж, който би се паникьосал, че е убил една жена.
— Да.
— Мелиса не е можела да му даде онова, за което е дошъл. Не е можела дори да знае за какво й говори той.
— Така е. Ала това не те прави отговорна. Ако си позволиш да се обвиняваш, ще трябва да обвиниш и Бейли.
Грейс отвори уста и отново я затвори. Пое дълбоко въздух.
— Неоспорима логика, лейтенант — каза след малко. — Значи свалям траура и обвинявам него. Намерихте ли го?
— Той е мъртъв. — Сет взе снимката и я прибра. — И неоспоримата логика ме кара да вярвам, че този, който го е наел, е решил да го уволни завинаги.
— Разбирам. — Грейс не изпитваше нищо, нито задоволство, нито облекчение. — Значи сме доникъде.
— Трите Звезди са под двадесет и четири часова охрана, ти, Емджей и Бейли сте в безопасност, а музеят ще си получи диамантите до няколко дни.
— И много хора умряха. Жертвоприношения на бога?
— От това, което съм чувал за Митра, той не иска кръв.
— Любов, познание и щедрост — тихо каза тя. — Силни елементи. Диамантът, който аз носех, беше като жив. Може би тази жизненост е същата като силата. Дали той ги иска, защото са красиви, безценни, древни или защото наистина вярва в легендата? Дали вярва, че ако ги има и трите в техния триъгълник, ще притежава силата на бога и неговото безсмъртие?
— Хората вярват в това, в което искат да вярват. Поради каквато и причина да ги иска, той убива заради тях. — Сет се загледа през поляната и наруши едно от основните си правила. Сподели мислите си с нея. — Движещата сила не са парите. Той вече е хвърлил повече от един милион. Той иска да ги притежава, да ги държи в ръцете си на каквато и да е цена. Това е нещо повече от желание. — Пред очите му изплува една мрачна сцена.
Мраморен олтар, златен триъгълник с три блестящи яркосини точки. Един тъмен мъж със светли очи и кървав меч.
— И ти мислиш, че той вече няма да се спре. Мислиш, че ще опита отново.
Объркан и смутен от видението, се отърси от него и се обърна отново към логиката и инстинкта.
— Да. — Очите му станаха безизразни. — Ще опита отново.
Сет успя да стигне у Кейд в осем часа и четиринадесет минути. Последната му среща за деня, с шефа на полицията, се бе проточила до след седем и той едва имаше време да стигне у дома си, да се преоблече и отново да излезе. Сто пъти си бе повторил, че ще е по-добре да си остане вкъщи, да остави отчетите и папките и да прекара една спокойна вечер, за да успокои ума си.
Пресконференцията, насрочена точно за девет сутринта на следващия ден, щеше да бъде изпитание с огън и трябваше да бъде във форма. И въпреки това сега седеше в колата си и се чувстваше глупаво нервен и неспокоен.
Бе преследвал наркоман убиец в разрушени сгради, без да се изпоти, бе разпитвал жестоки хладнокръвни убийци, без пулса му да се ускори. Но сега, когато белият кръг на слънцето бе увиснал ниско в небето, бе нервен като гимназист.
Мразеше коктейлите. Безсъдържателните разговори, глупавата храна, излъсканите физиономии, изобразяващи ентусиазъм или досада, в зависимост от стила на собствениците си.
Ала това, което го правеше нервен, не бе перспективата да прекара няколко часа в светски разговори с непознати. Бяха няколкото часа, които щеше да прекара с Грейс без буфера на работата между тях.
Никога никоя жена не му бе въздействала както нея. И не можеше да отрече — поне пред себе си — че тя му въздействаше дълбоко и неповторимо, от момента, в който видя портрета й.
Не помагаше да си казва, че бе повърхностна, разглезена жена, свикнала мъжете да се търкалят в краката й. Не му бе помогнало, когато откри, че Грейс бе нещо много повече.
Не можеше да твърди, че я разбира, но започваше да открива всички онези пластове и противоречия, които я правеха това, което беше.
И знаеше, че преди да бе превалила нощта, щяха да станат любовници.
Видя я как излиза от къщата — електриковосиньото на късата рокля, която обгръщаше плътно тялото й,
