— За мен беше удоволствие да се запозная с вас, Грегър.
— Надявам се да ви видя отново. — Той я погледна право в очите и задържа момента. — Много скоро.
В момента, в който се обърна, Грейс потрепери. В този последен, дълъг поглед имаше нещо почти собственическо.
— Какъв странен и очарователен човек — промълви тя.
Сет едва стоеше на едно място от струящата през него енергия, от нуждата да се сбие.
— Винаги ли оставяш странните и очарователни мъже да въздишат по теб пред публика?
Сигурно не говореше добре за нея, помисли Грейс, но изпита удоволствие от раздразнението в тона му.
— Разбира се. Защото не обичам да въздишат по мен насаме. — Обърна се към него, така че телата им леко се докоснаха, после го погледна изпод гъстите си ресници. — Ти нали нямаш намерение да въздишаш?
Бавният огън в него се разгоря с пращене. Идеше му да я проклина заради това.
— Свърши си чашата — каза той рязко — и кажи довиждане. Тръгваме си.
Грейс въздъхна театрално:
— О, как обичам властни мъже.
— Сега ще проверим. — Сет взе недопитата й чаша и я остави настрани. — Да вървим.
Де Вейн ги гледаше как си отиват, как Сет прегърна Грейс през кръста, за да я изведе през тълпата. Трябваше да накаже полицая, задето я докосва.
Грейс сега бе негова собственост, помисли той и до болка стисна зъби, за да сдържи яростта си. Тя бе предназначена за него. Разбра го в момента, в който хвана ръката й и погледна в очите й. Беше просто съвършена, безупречна. Не само Трите Звезди бяха определени от съдбата за него, а и жената, държала една от тях в ръцете си.
Грейс би разбрала тази сила. Би я умножила.
Заедно с Трите Звезди на Митра, закле се Де Вейн, Грейс Фонтейн щеше да бъде съкровището на неговата колекция.
Тя щеше да му донесе Звездите. И след това щеше да му принадлежи.
Когато излязоха навън, Грейс усети как отново потрепери. Изправи рамене да се стегне и погледна назад. През високите, изпълнени със светлина прозорци виждаше гостите.
Видя и Де Вейн, съвсем ясно. Би могла да се закълне, че за момент погледите им се срещнаха, само че този път в очите му нямаше чар. В сърцето й се сви безпричинен страх и я накара бързо да се обърне.
Когато Сет отвори вратата на колата, тя влезе вътре, без да възрази. Искаше да си отиде, да се махне от тези ярко осветени прозорци и от мъжа, който й се струваше, че я наблюдава иззад тях. Разтърка голите си ръце.
— Нямаше да ти е студено, ако се беше облякла — отбеляза Сет и завъртя ключа.
Студеният му тон я разсмя и прогони студа.
— Е, лейтенант, аз пък се чудех колко още би ме оставил да нося това, с което съм облечена.
— Не много дълго — обеща той и потегли.
— Добре. — Твърдо решена да се погрижи Сет да изпълни обещанието си, Грейс се извъртя и го захапа за ухото. — Хайде да нарушим някои закони — прошепна тя.
— Вече бих могъл да се дам под съд за престъпни намерения.
Грейс отново се засмя задъхано и той замръзна. Не бе сигурен как успяваше да кара колата, какво остава да мине през натовареното вашингтонско движение и обратно към Мериленд. Тя му разхлаби връзката, разкопча половината копчета на ризата му. Ръцете й бяха навсякъде, устните й гъделичкаха ухото му, врата му, брадичката му, дрезгаво шепнеха обещания, предложения.
Фантазиите, които събуждаше с безпогрешно умение, караха кръвта му да кипи.
Рязко спря в своята алея и я издърпа през седалката. Грейс изгуби едната си обувка в колата, а другата някъде по средата към къщата, докато я носеше. Смехът й, тъмен, див, подлудяващ, отекваше в главата му. Сет едва не разби собствената си врата, за да я вкара вътре. В момента, в който влязоха, притисна гърба й към стената и се нахвърли върху устните й.
Не мислеше. Не можеше да мисли. Бе останала само първична, яростна страст. Нетърпеливо вдигна полата й в полутъмния коридор, намери тънката дантелена преграда и я разкъса. После се освободи, сграбчи бедрата й и проникна в нея.
Тя извика, не от възмущение, не от шок, а от чисто, всепоглъщащо удоволствие. Обви се около него и се остави да я издига, връх след връх. И влезе в ритъм с ненаситното му движение.
Беше безразсъдно, горещо и ожесточено. И беше единственото, което имаше значение. Чисто животинско желание. Яростно животинско освобождаване.
Почувства как тялото й потрепери и омекна.
Той опря ръка на стената, за да запази равновесие. Мъчеше се да забави дишането си, да проясни трескавото си съзнание. Бяха само на една крачка от вратата, осъзна Сет, и й се бе нахвърлил като подивял бик.
Нямаше нужда от извинения. И двамата искаха да бързат. Не, „искаха“ бе прекалено слаба дума, реши той. Копнееха, както прегладнял звяр копнее за месо.
Ала никога не се бе отнасял към жена с по-малко внимание, никога толкова изцяло не бе пренебрегвал последствията.
— Щях да те измъкна от тази рокля — успя да каже и за негово удоволствие Грейс се засмя.
— Ще стигнем и до това.
— Има още нещо, до което не стигнах. — Сет се отдръпна и се вгледа в лицето й в полумрака. — Това ще създаде ли проблеми?
Тя разбра.
— Не. — И макар да бе глупаво и необмислено, изпита съжаление, че няма да има забързан живот в нея като резултат от тяхната нехайност. — Аз се грижа за себе си.
— Не исках да стане така. — Той улови брадичката й. — Трябваше да мога да държа ръцете си далеч от теб.
Очите й светнаха в тъмното — самоуверени и развеселени.
— Надявам се, не очакваш да съжалявам, че не успя. Искам ги пак върху мен. Искам моите върху теб.
Сет вдигна брадичката й малко по-високо.
— Докато моите са върху теб, ничии други няма да бъдат. Аз не деля.
Устните й бавно се извиха.
— Аз също. Той кимна.
— Да се качим горе. — Грабна я на ръце.
СЕДМА ГЛАВА
Когато я внесе в спалнята, запали лампата. Този път искаше да я гледа, да знае кога очите й се замъгляват или потъмняват, да вижда проблясъците на удоволствие или изненада.
Този път щеше да помни предимството на човека над животното, щеше да помни, че умът и сърцето също могат да участват.
Грейс доби представа за средна по размер стая, с прости бежови завеси на прозорците, мебели без цвят с чистя линии, голямо легло с морскосиня покривка, старателно, по военному изпъната.
На стените висяха картини, които си каза, че ще разгледа по-късно, когато сърцето й не прескача. И градски, и селски пейзажи, нарисувани с мечтателни акварелни тонове, контрастиращи на практичната стая.
Ала всички мисли за изкуство и обзавеждане отлетяха, когато Сет я остави да стъпи до леглото. Тя протегна ръце и разкопча последните копчета на ризата му, докато той смъкваше сакото си. Вдигна вежди, като видя кобура на рамото му.
