свършила. Не бе показала на Бейли и Емджей Париж, както отдавна се гласяха. Никога нямаше да види как върбата, която бе посадила край дома си в планината, ще порасне и ще се надвеси грациозно над миниатюрното й езерце. Никога не бе имала дете.
Бе толкова нечестно и толкова се страхуваше. Бе едва на двадесет и шест години и щеше да умре.
Бе видяла присъдата си в очите на Де Вейн. И знаеше, че той има намерение да убие и хората, които тя обича. Не би се задоволил, докато не изтрие живота на всички, които се бяха докоснали до това, което според болния му мозък бе негово.
Единственото, което я крепеше сега, бе надеждата, че Бейли я бе разбрала.
— Ще ти покажа какво можеше да имаш. — Де Вейн, с превързано рамо и нов смокинг, я поведе през една скрита врата и надолу, по добре осветени каменни стълби, излъскани като абанос. Бе взел обезболяващо и от него злите му очи бяха станали безжизнени.
Това бяха очите, които я гледаха в нейните кошмари. И докато се спускаха по блестящите черни стъпала, Грейс усети как в нея се надига някакъв дълбок спомен.
Тогава бяха на светлината на факли, помисли тя замаяно. Вървяха все по-надолу и по-надолу, факлите светеха като Звездите, проблясващи в златната си кутия върху белия камък. А смъртта чакаше.
Тежкото дишане на мъжа до нея. Де Вейн? Или някой друг? Горещ, таен звук, от който кръвта й изстиваше. Една стая, помисли Грейс, докато се мъчеше да задържи изплъзващата се верига на спомените. Тайна стая в бяло и златно. И тя цяла вечност бе заключена в нея.
Спря на последния завой, не толкова от страх, колкото от изненада. Не тук, помисли трескаво, някъде другаде. Не тя, но част от нея. Не той, ала някой като него.
Пръстите на Де Вейн се впиха в рамото й, но Грейс почти не почувства болката. Сет — мъжът с очите на Сет, облечен като воин, покрит с прах и бойни рани. Бе дошъл за нея и за Звездите.
И бе умрял заради това.
— Не. — Стълбите се завъртяха пред очите й и тя се вкопчи в студената стена, за да не падне. — Не отново. Не този път.
— Няма голям избор. — Де Вейн я бутна напред, повлече я по оставащите стълби. Спря пред дебела врата и нетърпеливо направи знак на пазача да се отдръпне. Без да спира да стиска болезнено рамото на Грейс, измъкна тежък ключ и го пъхна в древната ключалка, която, кой знае защо, й напомни за заешката дупка на Алиса. — Искам да видиш какво можеше да бъде твое. И какво щях да споделя с теб.
Бутна я грубо и тя залитна вътре и премигна потресено.
Не, не заешка дупка. Това бе пещерата на Али Баба. Планини от злато и реки от скъпоценни камъни. Картини, явно излезли изпод четките на велики майстори, накачени по стените. Статуи и скулптури, някои малки като пъдпъдъчи яйца, други извисяващи се до тавана.
Във всеки възможен ъгъл бяха натрупани кожи и коприна, перлени огърлици, дърворезби и корони. От невидими високоговорители се носеше съвършено изпълнявана пиеса от Моцарт.
Това изобщо не бе пещерата от приказките, помисли Грейс. Това бе скривалището на един алчен и разглезен човек. Тук той можеше да крие от света това, което притежава, да го държи само за себе си и да му се наслаждава.
Колко от тези играчки бяха откраднати? И заради колко от тях бе убивал?
Тя нямаше да умре тук, обеща си Грейс. Нито пък Сет. Ако наистина историята се примесваше с настоящето, тя нямаше да й позволи да се повтори. Щеше да се бие с всички оръжия, с които разполагаше.
— Голяма колекция имаш, Грегър, ала не е добре подредена. — Първото оръжие бе леко презрение, примесено с присмех. — Дори най-скъпоценните неща губят, когато са натрупани в такъв безпорядък едно върху друго.
— Това е мое. Всичкото. Дело на цял един живот. Тук. — Точно като разглезено момче той грабна една златна чаша и я вдигна пред очите й. — Кралица Гуинивиър е пила от нея, преди да изневери на Артур. Би трябвало да й отреже главата заради това.
Грейс завъртя чашата в ръце и не усети нищо. Бе празна, помисли тя, в нея нямаше не само вино, а и магия.
— И тук. — Пъхна в лицето й красиви диамантени обици. — Друга кралица, Мария Антоанета, ги е носила, докато народът е замислял смъртта й. Можеше ти да ги носиш.
— Докато ти замисляше моята смърт. — Грейс се намръщи театрално, махна с ръка и се обърна. — Не, благодаря.
— Имам стрелата, с която е ловувала богиня Диана. Огледалото на Юнона.
Сърцето й ехтеше като арфа, но тя само се изсмя:
— Наистина ли вярваш в това?
— Те са мои! — Вбесен от реакцията й, Де Вейн си проправи път през колекцията и сложи ръка върху студения мраморен пиедестал, който бе изградил. — Скоро ще имам Звездите. Те ще бъдат върхът на моята колекция. Ще ги поставя тук, със собствените си ръце. И ще имам всичко.
— Те няма да ти помогнат. Те няма да те променят. — Грейс не знаеше откъде идват думите, нито познанието зад тях, ала видя как очите му светнаха изненадано. — Твоята съдба е вече определена. Те никога няма да бъдат твои. Не е писано, не и този път. Те са предназначени за светлината и за доброто. И ти никога няма да ги видиш тук, в тъмнината.
Сърцето му се сви. В думите й, в очите й имаше сила, а тя трябваше да бъде усмирена и изплашена. Това го стъписваше.
— По изгрев слънце те ще бъдат тук. Ще ти ги покажа. — Задъха се и се приближи до нея. — И ще имам теб. Ще те държа колкото пожелая. Ще правя с теб каквото пожелая.
Ръката, която се допря до бузата й, бе студена като змия, но Грейс не трепна.
— Ти никога няма да имаш Звездите и никога няма да имаш мен. Дори да ни държиш в ръцете си, няма да ни имаш. Това беше вярно преди и е само още по-вярно сега. И то ще те разяжда, ден след ден, докато от теб не остане нищо, освен лудост.
Удари я, толкова силно, че я запрати към стената и й се зави свят от болка.
— Тази нощ твоите приятелки ще умрат. — Усмихна й се, сякаш обсъждаха някакъв дребен въпрос от взаимен интерес. — Ти вече ги изпрати в забвение. Ще те оставя да живееш дълго с тази мисъл. — Хвана я за ръката, отвори вратата и я изблъска от стаята.
— Сигурно има камери за наблюдение — разсъждаваше на глас Сет, докато се подготвяха да изкатерят стената от задната част на имението на Де Вейн. — Сигурно има пазачи, които обикалят.
— Значи ще внимаваме. — Джек опита острието на ножа и го пъхна в ботуша си, после провери пистолета, който бе затъкнал в колана си. — И няма да вдигаме шум.
— Движим се заедно, докато стигнем до къщата — преповтори Кейд плана. — Аз намирам алармата и я изключвам.
— Ако това не стане, задействаме всичко друго. Може да извадим късмет в объркването. Аз ще докарам полицията. Ако нещата не тръгнат на добре, може да се наложи да се оправяме с нещо много повече от арест за кражба с взлом.
Джек изрази мнението си кратко, ала съдържателно. — Да вървим да я измъкнем. — Той бързо се усмихна на Сет и стана. — Леле, надявам се да няма кучета. Мразя да има кучета.
Приземиха се върху меката трева от другата страна. Бе възможно присъствието им от този момент да бе засечено. Това бе риск, който бяха готови да поемат. Плъзнаха се като сенки през звездната нощ, през тъмата между дърветата.
Преди бе дошъл да търси Звездите и жената сам и може би тази самонадеяност бе причината за поражението му. Слисан от тази мисъл, от внезапно проблесналото видение, Сет се отърси от това чувство.
Виждаше къщата между дърветата, виждаше светлините в прозорците. В коя стая бе тя? Много ли бе изплашена? Дали бе ранена? Дали той я бе докоснал?
Сет се озъби злобно и си заповяда да не мисли за това. Трябваше да се съсредоточи само върху мисълта как да влезе вътре и да я намери. За пръв път от години усещаше тежестта на оръжието си. Знаеше, че има намерение да го използва.
