Кейн? А може би до известна степен е плод на откъслечните й спомени за книгата, изопачени от собствения й страх?
Щом чу трошенето на стъкла на долния етаж, рязко се завъртя и видя сянката на Кейн и дългия шал, който бе добил лек синкав блясък от лунната светлина.
Мъглата, вече студена и синя, запълзя нагоре по стъпалата към нея.
— Ще те намеря, Кейт — прошепна той с дрезгав глас. — Винаги те намирам.
„Думи на убиеца“, помисли си тя.
Машинално изрече отговора, без да мисли.
— Няма да ти бъде толкова лесно, колкото с другите.
Обърна се и бързо изкачи следващата поредица стъпала.
„Трябва да спечеля дистанция“, трескаво си помисли тя.
Докато я настигне, щеше да има време да проясни мислите си. Страхът замъгляваше разсъдъка й и ставаше все по-трудно да разграничава собствените си решения от тези на героинята.
Оплете се в паяжини и едва не изпищя, когато полепнаха по лицето и косата й. Но необяснимо как инстинктивното човешко отвращение измести страха от съзнанието й и й помогна да възвърне способността си да разсъждава.
„Открий истината в неговите лъжи“, спомни си тя, когато от устата й започна да излиза пара.
— Аз съм Дейна! — извика тя. — Дейна Стийл, изчадие. Няма да спечелиш тази битка.
В широкия коридор отекна смях, вратите започнаха да се отварят и затварят с трясък, който ехтеше като изстрели, а студената мъгла продължи да пълзи по пода в мрака и достигна до краката й. Капките пот по гърба и слепоочията й се превърнаха в ледени кристали, докато навлизаше със залитане в страховит лабиринт.
Задъхана, тя се завъртя в кръг. Тук коридорите бяха безброй и всеки от тях изглеждаше километри дълъг като в кошмарен сън.
„Той променя историята — осъзна Дейна. — Добавя свои елементи, за да ме обърка. И успява, по дяволите“.
— Избирай — прошепна гласът му в съзнанието й. — Ако направиш неразумен избор, ще полетиш в бездна или ще изгориш. А ако се предадеш, това ще се окаже просто сън.
— Лъжеш.
— Тичай и рискуваш живота си. Спри и си спасена. Избирай — повтори Кейн и тя почувства допира на горещата коприна до шията си.
Ужасено сграбчи шала и докато го раздираше с нокти, одраска кожата си. Задушаваше се и се бореше с илюзията за затягаща се примка около врата й, а в главата й нахлуваше кръв като порой.
След миг отново бе свободна и пред нея имаше само един коридор, който водеше до последното стълбище.
От очите й се стичаха сълзи, докато бягаше натам. Хвана се за парапета, почувствала болка в удареното си коляно, и най-сетне се втурна към една врата. Сграбчи дръжката с хлъзгави пръсти. Бе задъхана и усещаше парене в дробовете и гърлото, когато, залитайки, излезе навън под сребристата лунна светлина.
Озова се на покрива на „Уоч“, високо над долината, където проблясваха светлини. В онези къщи спяха хора, сгушени на топло и спокойни. Познаваше ги, както и те нея. Приятели, роднини, любимият й.
Но бяха толкова далеч от нея и от света, в който бе попаднала.
Бе сама и нямаше къде да избяга.
Затръшна вратата и потърси на каменния парапет нещо, е което да я залости. Ако можеше да задържи убиеца зад нея до разсъмване…
„Не, не убиеца, а Кейн“.
Там бе Кейн.
Тя бе Дейна, Дейна Стийл, и преследвачът й бе по-опасен от всеки убиец.
Облегна се с гръб на вратата и се опита да я затисне е тежестта си. В този миг осъзна, че не е сама.
Видя силует на жена с пелерина, обляна от светлина. Блясъкът на пръстените й изпращаше лъчи към каменните стени. Плащът й се развяваше от вятър, който не издаваше звук.
„Фантомът на замъка — помисли си тя и затвори очи за миг почивка на ума. — Образът, сътворен от Джордън“.
— Той идва. — Бе удивена колко спокойно прозвуча гласът й, когато знаеше, че по петите й е отмъстителен бог или психопат-убиец, а пред нея — духът на покойница. — За да ме убие, да ме спре или да вземе душата ми. В крайна сметка, това е една и съща цел. Имам нужда от помощ.
Но силуетът не се обърна. Жената стоеше, загледана в горите, където преди двеста години любовта я бе погубила.
— Ти си творение на Джордън, а не на Кейн. В книгата помогна на героинята и това те освободи. Не желаеш ли да бъдеш свободна?
Фантомът мълчеше.
— Репликата на Кейт — каза си Дейна на глас. — Трябва да си я спомня. Какви бяха думите?
Докато ги търсеше в паметта си, вратата изведнъж се отвори и я повали върху каменните плочи.
— Тя не може да ти помогне. — Кейн поглади шала в ръката си, докато излизаше. — Образът й е само декор.
— Всичко тук е декор. — Дейна запристъпва назад като рак. — Всичко е измама.
— Все пак от раните ти тече кръв. — Посочи към ръката и шията й. — Нима и болката е измама? А страхът ти? — Усмивката му ставаше все по-широка, докато се приближаваше. — Ти беше достоен противник. Имаш проницателен ум и силна воля. Успя да промениш малки подробности от моята картина. Беше нужна голяма сила, за да си представиш стълбището. И още по-голяма, за да я накараш да се появи. — Посочи към силуета с пелерината. — Поздравявам те.
Дейна неволно разтвори устни за миг. Нима наистина си бе представила стълбището и вратата? Нима тя бе повикала призрака с волята си?
Не, не вярваше в това. Бе започнала да се лута в паника.
Джордън. Той бе авторът на книгата, мъж е остър ум и силна воля. По някакъв начин се опитваше да й помогне. Проклета да бе, ако допуснеше да не успее.
„Аз съм Дейна — напомни си тя. — Както и Кейт, героинята на Джордън“.
Никоя от двете не би се изплашила накрая.
— Може би просто трябва да си представя как скачаш от този парапет и намираш ужасяващата си смърт.
— Все още съскаш като котка, заклещена в ъгъла. Мога да те оставя тук, погълната от книгата. Би трябвало да ми бъдеш благодарна. Книгите са най-голямото удоволствие за теб. — Наклони глава встрани, когато тя се изправи и потръпна от болка. — Или да повикам убиеца на сцената? Ще бъде интересно да гледам как се бориш с него, въпреки че в моята версия е възможно да не победиш. Както и да завърши битката, ще ми се стори забавно представление.
Шалът изчезна от ръцете му.
— Помниш ли какво изпитва тя, когато го чува да се изкачва по стълбите, и какво я обзема, когато разбира, че е попаднала в капан?
Дейна затаи дъх, щом чу бавни, приближаващи се стъпки.
„Той не може да ме принуди да направя нищо — напомни си тя. — Само да ме подведе“.
— Стомахът й се свива на топка от страх, когато разбира, че той е искал да дотича именно тук. Любимият й я вижда на лунната светлина, а до нея — фантома и убиеца. Отчаяно тича по площадката, но знае, че няма да стигне навреме.
— Ще стигне. Достатъчна е малка корекция.
Кейн се завъртя, когато през вратата изскочи Джордън. Силата на изненадващия удар го тласна към парапета.
— Ти нямаш място тук!
— Аз сътворих това място.
