Саймън закри лицето си с длани, но дълбоко в себе си усети тръпка на радост.
— Благодаря. — Брад леко докосна устните й със своите. — Хоризонтът е чист, хлапе.
— Ще запалиш ли подаръка? — попита момчето.
— Да. — Брад извади издължена запалка със странна форма и запали фитила. — Изглежда чудесно. Къде се научи да правиш свещи?
— Просто експериментирам. Опитвам се да създам интересна украса за салона.
— Бих искал да продавам подобни украшения в „Хоуммейкърс“.
Зоуи се загледа в свещта.
— Наистина ли?
— След разширението ще предлагаме доста нови неща. Трябва да ми покажеш някои други свои творби и ще поговорим.
— Мога ли да отида в стаята за игри? — попита Саймън. — Донесох „Смакдаун“ за реванша.
— Добре. В момента е заредена друга игра. Можеш да я смениш.
— Ще дойдеш ли да поиграем?
— Първо трябва да приготвя вечерята, но ти започвай. Искам здравата да изгладнееш. Ще ядем жабешки бутчета.
— Аха.
— От гигантски жаби. Африкански.
— Да, бе.
— Или предпочиташ пържоли?
— Жабешки пържоли?
— Естествено.
С престорен вик на ужас, Саймън излетя от стаята.
— Много си добър с него — каза Зоуи.
— Лесно е с такъв симпатяга. Защо не седнеш и… — Брад замълча, когато по тях постигнаха възклицанията на Саймън. — Открил е новата игра.
— Брадли.
— Мм?
— Ще те помоля да обещаеш нещо. Не бързай да отговаряш — предупреди го тя и завъртя чашата в ръката си, без да откъсва поглед от него. — Важно е и ако първо си помислиш, вярвам, че ще удържиш на думата си.
— Какво искаш да обещая, Зоуи?
— Саймън… толкова е привързан към теб. Никога… никой не му е посвещавал такова внимание. Очаква винаги да се държиш така. Трябва да ми обещаеш, че каквото и да се случи между нас, както и да се развият отношенията ни, няма да го забравиш. Не говоря за разходки с лимузина. Искам да обещаеш, че ще останеш негов приятел.
— Привързаността е взаимна, Зоуи. Мога да ти дам това обещание. — Протегна ръка. — Имаш думата ми.
Зоуи хвана ръката му, стисна я и напрежението, което се бе надигнало в нея, докато изричаше молбата, се разсея.
— Добре. Благодаря ти. — Огледа кухнята. — С какво да ти помогна тук?
— Можеш да седнеш и да пийнеш шампанско.
— Сигурно ще имаш доста работа с жабешките пържоли.
Брад обхвана тила й и я целуна, но не толкова невинно, колкото в присъствието на Саймън.
— Седни и пийни шампанско — каза той отново. Докосна ухото й. — Хубави обици.
Зоуи смутено се засмя.
— Благодаря. — Макар и да се чувстваше длъжна да помогне, седна на една табуретка до барплота. — Наистина ли ще готвиш?
— Ще опека пържоли на скара, което е доста различно. Всички мъже от фамилията Вейн са майстори на скарата. Ако някой не умее, би посрамил рода.
— Скара през ноември?
— Семейство Вейн пекат по всяко време на годината дори ако трябва да разчупват леда или да стоят навън в снежна виелица. За щастие имам вградена скара тук, в кухнята.
— Виждала съм такива в списания. — Зоуи го проследи с поглед, докато запалваше скарата. — И в кулинарни предавания по телевизията.
Брад сложи картофите, вече увити във фолио.
— Не казвай на баща ми, че съм ползвал тази, вместо да понеса студа като мъж.
— Устата ми е заключена. — Зоуи отпи шампанско, докато той изваждаше от хладилника поднос с ордьоври. — Ти ли ги направи?
Въпросът й го накара да се замисли за миг, докато ги сервираше.
— Бих могъл да излъжа, за да те впечатля, но вместо това ще те зашеметя с честността си. Поръчах ги от „Лучано“, както и шоколадовата бомба за десерт и опашките от омари.
— Опашки от омари? От „Лучано“?
Тя си избра един сандвич, плъзна го между устните си и издаде звук на задоволство, когато вкусовете докоснаха езика й.
— Харесва ли ти?
— Невероятни са. Всичко ми се струва невероятно. Опитвам се да си обясня как е възможно Зоуи Маккорт да седи тук, да пие шампанско и да хапва сандвичи от „Лучано“. Очевидно е, че целта ти е да ме зашеметиш, Брадли. И успяваш.
— Обичам да те виждам усмихната. Спомняш ли си първия път, когато ми се усмихна искрено? Заслужих го, като ти подарих стълба.
— И по-рано съм ти се усмихвала.
— Не. Не истински. Бог знае колко исках да го направиш, но ти сякаш си бе наумила винаги да ме разбираш погрешно и да приемаш всяка моя дума като обида.
— Това е… — Зоуи изведнъж замълча и се засмя. — Може би си прав.
— Но ловко успях да те спечеля или поне да сложа началото с една плексигласова стълба.
— Не знаех, че имаш скрити подбуди. Приех го като любезен жест.
— Беше жест със скрити подбуди. Трябва да пийнеш още шампанско.
Тя се замисли, когато Брад отиде да донесе бутилката.
— Ти ме плашеше.
— Моля?
— Боях се от теб, все още не съм го преодоляла напълно. Плашеше ме и тази къща. От първия път, когато дойдох след обаждането на Малъри и се запознах с теб. Влязох в огромното ти красиво жилище и видях картината, която си купил.
— „След магията“.
— Да. Беше шок за мен да бъда тук и да я зърна. Зави ми се свят. Казах, че трябва да посрещна сина си от училище, и ти погледна към ръката ми, за да видиш дали нося халка.
— Зоуи…
Тя поклати глава.
— Погледът, който ми хвърли тогава, ме разтърси.
— Явно си започнала да ме разбиращ погрешно още при първата ни среща. — Брад отпи глътка шампанско. — Ще ти разкажа всичко за картината и това ще ти даде по-ясна представа за връзката ни.
Срещи. Връзка. Отново се почувства замаяна.
— Не зная за какво говориш.
— Ще разбереш. Когато видях онази картина за първи път, бях поразен. На нея беше лицето на Дейна, сестричката на най-добрия ми приятел, към която бях много привързан. — Брад се наведе над бара, небрежно елегантен с черния си пуловер, а пламъкът на свещта, която Зоуи му бе подарила, затрептя между тях. — После забелязах Малъри. Естествено, тогава не я познавах, но нещо ме накара да се вгледам по-отблизо. — Замълча за миг и докосна брадичката й. — Накрая бях привлечен от това лице. Това
