— Да. Страхотно е.
— Ще се качим, нали, мамо?
— Добре. Облечи якето си и носи подаръка, който направихме за Брадли. Трябва да взема чантата си. — „И да сложа подходящи обувки“, мислено добави тя.
Определено щеше да се спре на обиците с марказити.
Миг след като излязоха от къщата, Саймън се втурна към колата, но изведнъж спря, за да помаха на семейство Хенсън, които бяха застанали на площадката пред къщата си.
— Ще се возим на лимузина!
— Радваш ли се? — Госпожа Хенсън се усмихна широко и му помаха в отговор. — Ще бъдеш като рокзвезда. Искам утре да ми разкажеш всичко.
— Добре. Това е господин Бигълоу — представи Саймън шофьора, когато му отвори вратата. — Ще ни откара до къщата на Брад. А това са господин и госпожа Хенсън. Нашите съседи.
— Радвам се да се запозная с вас. — Бигълоу докосна шапката си, а след това подаде ръка на Зоуи. — Кучето може да се вози при мен отпред, ако не възразявате.
— О, разбира се, стига да не пречи.
— Гледай, Джон. — Госпожа Хенсън стисна ръката на съпруга си. — Като Пепеляшка. Дано нашето момиче излезе по-умно и не си тръгне, когато часовникът удари полунощ.
До затъмнените стъкла имаше малки вази със свежи а от пода до тавана светеха лампички като на коледна елха.
Имаше телевизор, стереоуредба и табло с бутони точно над главата й, с които се задействаше всичко.
Ухаеше на кожа и лилии.
Саймън вече се бе изтегнал на дългата седалка, надничаше в шофьорската кабина и засипваше Бигълоу с въпроси.
Сърце не й даде да го спре. Докато вниманието на сина й бе ангажирано, тя се опита да свикне с обстановката. Но бързо се отказа. Дори година не би била достатъчна.
Саймън се отпусна до нея.
— На Мо му харесва отпред и господин Бигълоу му позволи да подаде глава през прозореца. Каза, че мога да докосвам каквото поискам, защото аз съм шефът. Мога и да си взема сода от бара ето там, ако разрешиш, защото моят шеф си ти, и дори да погледам телевизия! В колата. Позволяваш ли?
Зоуи погледна лъчезарното му лице, импулсивно го обхвана с длани и шумно го целуна.
— Да, можеш да пийнеш газирано и да гледаш телевизия. Я виж това. Лампичките примигват. Има и телефон.
— Да се обадим на някого.
— Ти го направи. — Вдигна слушалката и му я подаде. — Позвъни на госпожа Хенсън. Ще се зарадва.
— Добре. Ще взема сода и ще включа телевизора, а после ще се обадя, за да й кажа.
Зоуи се посмя с него, поигра си с бутоните и пийна джинджифилов ликьор, за да има с какво да се похвали.
Когато стигнаха до къщата на Брад, хвана ръката на Саймън, преди да посегне към дръжката на вратата.
— Господин Бигълоу ще дойде да ни отвори — прошепна тя. — Това е част от работата му.
— Добре. — Щом вратата се отвори, Саймън изскочи и погледна шофьора. — Беше чудесно. Благодаря, че ни докарахте.
— За мен беше удоволствие.
— Сигурно си личи, че за първи път се возим в лимузина — каза Зоуи, когато пое ръката му и слезе.
— Не си спомням някога да ми е било толкова приятно да возя някого. С нетърпение ще очаквам да ви откарам обратно, когато решите да се приберете.
— Благодаря.
— Почакай да кажа на приятелите си. — Саймън хвана каишката на Мо и го поведе към входната врата. — Няма да повярват.
Преди Зоуи да му напомни, че трябва да почука, той блъсна вратата и извика от прага:
— Брад! Гледахме телевизия в колата, пихме сода и се обадихме на госпожа Хенсън по телефона. Мо се вози на предната седалка.
— Явно не ви е било скучно по пътя.
— Саймън, трябваше да почукаш, преди да влезеш. Мо!
Кучето вече бе хукнало към главната приемна, за да се настани на дивана.
— Не се безпокой — каза Брад, когато Мо скочи върху възглавниците и се разположи като космат султан. — Вече свикнахме с него тук.
— Донесохме ти подарък. — Саймън затанцува на място и му подаде кутията. — Направихме го двамата с мама.
— Така ли? Да отидем в кухнята да го отворим. Но след като закача палтата ви.
— Аз мога, зная къде е закачалката. — Саймън свали якето си и се повдига на пръсти, докато чакаше Зоуи да му подаде своето. — Не го отваряйте без мен.
— Добре.
— Искам да ти благодаря, че изпрати колата за нас — започна Зоуи, когато се отправиха към кухнята. — Саймън никога няма да го забрави. Беше вълнуващо преживяване за него.
— А на теб хареса ли ти?
— Шегуваш ли се? — засмя се Зоуи и го изгледа с удивление. — Сякаш бях принцеса за двадесет минути. Поиграхме с бутоните и телевизора, така че по-скоро сякаш бях дете. Но не беше нужно да си правиш труда.
— Не представляваше никакъв проблем. Исках да го направя. Знаех, че Саймън ще бъде впечатлен, а и няма да се безпокоя за теб, докато шофираш към къщи в тъмнината. Освен това — добави той и извади бутилка от сребърна кофичка — исках да се отпуснеш, за да се насладиш на хубавото шампанско.
— О, дори и без бележката, която ми изпрати, едва ли бих възразила.
— Добре.
Брад отвори тапата с леко пукване и докато наливаше втората чаша, Саймън дотича, следван от Мо.
— Трябва да отвориш подаръка си за добре дошъл.
— По случай завръщането ти във Вали.
Зоуи обви ръка около раменете на сина си.
— Да видим какво има тук. — Брад развърза панделката и се почувства малко глупаво, защото вече знаеше, че ще я запази заедно с малките червени цветя, прикрепени с нея към семплата кафява кутия, в която подаръкът лежеше върху бели салфетки, посипани с брокат. — Очевидно умееш да опаковаш.
— Когато човек е решил да направи на някого подарък, трябва да отдели време, за да го поднесе в подходящ вид.
Брад извади трицветната свещ в плитка стъклена чашка.
— Страхотна е. — Вдъхна от аромата. — Ухае чудесно. Вие ли я направихте?
— Обичаме да правим такива неща, нали, мамо? Разтапяш восъка и да добавяш ароматите. Аз ги избрах.
— За празниците — обясни Зоуи. — Горният пласт представлява ябълков сладкиш, средният червени боровинки, а долният коледна елха. Слага се върху плочка. Дъното на чашката се нагорещява.
Той извади бялата поставка с нарисувани боровинки във всеки ъгъл.
— Мама ги нарисува, а аз ги украсих с брокат.
— И това с страхотно. — Остави плочката и се наведе да прегърне момчето, а когато се изправи, каза с усмивка: — Можеш да се обърнеш.
— Защо?
— Ще целуна майка ти.
— Уф.
