наскоро се е завърнала във Вали. Ще поговоря и с нея. Толкова е вълнуващо… стига да не мисля за разходите за заплати.
— Ще потръгне. Ще се справиш блестящо.
— Днес дойде водопроводчикът да поднови сифоните на мивките. Осветлението е готово и остана само да довърша плотовете. Когато се огледам, ми се струва, че сънувам.
— Това е твоята сбъдната мечта, Зоуи. Заслужаваш го.
„Наистина го заслужавам — каза си Зоуи по-късно, докато измиваше четката и купата. — Постигнах го с труд“.
Все пак донякъде й се струваше, че е дар. Обеща си никога да не подценява шанса, който бе получила.
Щеше да полага усилия, да бъде добър партньор и работодател. Знаеше какво е да работиш за някого, който се стреми да запълни графика си, без да го е грижа за хората, на които се крепи бизнесът му. За човек, забравил какво е да стои прав час след час, докато го забодат ходилата и гърбът.
Но тя нямаше да забрави.
Може би това не бе пътят, по който бе очаквала да поеме преди години, когато бе младо момиче, изпълнено с мечти за нещата, които ще постигне с ума си.
Но вече бе поела по този път и щеше да докаже, че е верен.
— Можеш да се върнеш назад и да промениш всичко.
Обърна се и застана с лице срещу Кейн. Изненадата, шокът и дори страхът бяха забулени в гъста мъгла. Знаеше, че са там, но не можеше да ги изпита.
Бе красив, но красотата му бе зловеща. Имаше черни коси, тъмни очи и високи скули, изпъкващи под бледата му кожа. Оказа се по-висок, отколкото си го бе представяла. Тялото му не бе мускулесто като на Пит, а слабо и грациозно. Навярно можеше да се придвижва бързо и бе гъвкав като змия.
— Чудех се кога ли ще дойдеш.
Гласът й прозвуча глухо, сякаш изрече думите по-скоро в съзнанието си.
— Наблюдавах те. Беше приятно занимание. — Приближи се и докосна бузата й. — Красива си. Твърде красива, за да прекараш живота си в грижи за външността на другите. Винаги си искала нещо повече. Никой не те е разбирал.
— Не, мама разбираше и това я ядосваше. Нараняваше чувствата й.
— Тя не те познаваше. Държеше се с теб като с робиня.
— Имаше нужда от помощ. Изнемогваше.
— А когато ти се нуждаеше от помощ? — Гласът му бе мелодичен, а изражението — изпълнено с разбиране. — Горкото момиче. Използвано, предадено и изоставено. И принудено цял живот да плаша за една безразсъдна постъпка. А ако не беше се случило? Животът ти щеше да бъде толкова различен. Не се ли замисляш?
— Не, аз…
— Виж. — Повдигна пред очите й кристална сфера. — Виж как биха могли да се развият нещата.
Безсилна да стори каквото и да е, тя се потопи в сцената.
Озова се седнала на мек въртящ се стол, загледана навън през прозореца във високите здания на голям град. Държеше до ухото си телефонна слушалка и по лицето й се четеше задоволство.
— Не, не мога. Тази вечер заминавам за Рим. Малко работа, но по-скоро за удоволствие. — Погледна часовника с тънка златна верижка на ръката си. — Нещо като награда за сделката „Куортърмейн“. Едноседмична командировка. Разбира се, че ще ти изпратя картичка. — Засмя се и се завъртя на стола си, когато секретарката й донесе кафе във висока порцеланова чаша. — Ще ти се обадя, когато се върна. Чао.
— Капучиното ви, госпожице Маккорт.
— Благодаря. Папката с документите на Модесто?
— Вече е в куфарчето ви.
— Страхотна си. Знаеш как да се свържеш с мен, но не ме търси във вторник. Ако не е нещо спешно, дръж се, сякаш съм отлетяла в космоса и никой не може да ми се обади.
— Разчитайте на мен. Никой не заслужава тази почивка повече от вас. Приятно прекарване в Рим.
— Сигурна съм, че ще бъде приятно.
Докато отпиваше кафе, Зоуи се завъртя към компютъра и отвори един файл, за да провери последните подробности.
Обичаше работата си. Никои хора биха казали, че счетоводството е пълна скука, но за нея то бе предизвикателство и приключение. Ръководеше финансите на няколко от най-големите корпорации в света и бе добра в работата си.
Бе изминала дълъг път от изчисляването на приходите и разходите на майка си дотук.
Усърдно бе учила, за да спечели стипендия в колеж и да получи диплома и бе постъпила като нов служител в една от най-престижните международни банкерски фирми в Ню Йорк. Бе успяла да се издигне само благодарение на способностите си. Преди да е навършила тридесет години, вече разполагаше със собствен офис на петдесетия етаж с няколко подчинени.
Имаше прекрасен апартамент, вълнуващ живот и кариера, в която напредваше ден след ден. Бе пътувала до всички места, за които бе мечтала, когато се бе измъквала от къщи, за да се разхожда сама в гората като момиче.
Не бе успяла да обясни на семейството си, че държи да постигне едно нещо — уважение.
Доволна, изключи компютъра и допи кафето си. Стана от бюрото, взе куфарчето и преметна палтото върху ръката си.
Рим я очакваше.
Работата бе на първо място, но можеше да си позволи някое и друго развлечение. Възнамеряваше да отдели време за пазаруване. Нещо кожено, нещо златно. „Армани“ или „Версаче“? Може би и двете. Кой го заслужаваше повече?
Погледна към вратата, но спря и се обърна. Имаше натрапчивото чувство, че е забравила нещо. Нещо важно.
— Колата ви пристигна, госпожице Маккорт.
— Да, идвам.
Отново се загледа във вратата. Не, не можеше да замине.
— Саймън. — Завъртя се така рязко, че залитна и трябваше да се подпре на стената. — Къде е Саймън?
Хукна навън, крещейки името му. Излетя от кристалната топка и падна на пода в кухнята си.
— Не се изплаших — сподели Зоуи с Малъри и Дейна. — Дори когато се приземих на пода. По-скоро се питах: Как ти се струва?
— Нищо друго ли не ти каза? — попита Дейна.
— Нищо. Беше много тактичен — отвърна Зоуи, докато прикрепяше плотовете към стената. — Говореше със съчувствие. Никак не ми се стори страшен.
— Защото се е опитвал да те изкуши — отбеляза Малъри.
— И аз мисля така. — Зоуи за последен път помръдна плота и кимна, — „Не би ли искала животът ти да протече така, вместо както в действителност“? Сякаш бе въпрос на една единствена крачка.
— Разклонение на пътя.
Дейна сложи ръце на кръста си.
— Точно така. — Зоуи отбеляза мястото на последния болт и проби отвор. — „Ето ти шанс да имаш зашеметяваща кариера и интересен живот, да летиш до Рим. От теб се иска само едно. Да не забременяваш на шестнадесет години“. Решил е, че щом не може да ме сплаши чрез Саймън, достатъчно е просто да го елиминира.
— Подценил те е.
Зоуи вдигна поглед към Малъри.
— Да, така е, защото нищо в онази кристална топка не може да се сравни със Саймън. Знаете ли какво?
