Струва ми се, че за съжаление ти не оценяваш художествената стойност на изделието. Въпреки това…
— Не ми говори за художествена стойност. Ще ти кажа нещо, Брадли Чарлз Вейн IV. Ако не си готов да докажеш искреността на думите си, че си влюбен в мен, явно не знаеш с кого си имаш работа.
Той стоеше срещу нея и я гледаше, широко усмихнат.
— Така ли?
— За мен бракът не е шега работа. Това очаквам от мъжа, когото обичам и който твърди, че изпитва същите чувства към мен. Синът ми заслужава баща, а не просто мъж, който поддържа неангажираща връзка с майка му. Не би било достатъчно за никого от двама ни.
Брад кимна.
— Вече всичко ми е ясно.
— Донесох го! Донесох го! — Саймън излетя като куршум от къщата. — Беше точно където…
Замълча, щом срещна предупредителния поглед на Брад, но раменете му се тресяха от смях.
— Искам да узная какво толкова смешно има.
— Малка мъжка тайна между мен и Саймън — отвърна Брад и с ловко движение грабна кутийката от ръката на момчето. — Преди известно време си поговорихме по един въпрос и…
— Ти каза, че трябва да почакаш, докато… — Отново доловил укора в очите на Брад, Саймън нервно затътри крак по пътеката. — Добре, добре, побързай.
— Споразумяхме се — продължи Брад. — След като изяснихме въпросите, поставени и от двете страни, реших, че е редно да му покажа това, за да бъде сигурен в намеренията ми.
Брад повдигна капака на кутийката.
— Бил е на баба му и… Господи, нищо ли не мога да кажа? — промърмори момчето, когато Брад му даде знак да замълчи.
— Първо да чуем какво ще каже майка ти.
Зоуи прикова поглед в пръстена, сякаш съзерцаваше звездите. Бе изящен, лъскав и красив. Остана безмълвна и само завъртя глава.
— Преди малко беше доста словоохотлива — отбеляза Брад. — Каза, че очакваш да удържа на думата си. Но може би трябва да започна с отговора на въпроса ти. Да. — Извади пръстена от кутийката. — Категорично да. Ще стана твой съпруг и ще те обичам през всеки ден до края на живота си.
— Сложи го на пръста й — подкани го Саймън. — Трябва да го сложиш, а после да я целунеш.
— Зная какъв е редът.
— Вие двамата… вече сте разговаряли за това? — промълви Зоуи.
— Точно така. Когато едно момче приема някого за свой баща, има неща, които трябва да знае. — Погледите, които размениха Брад и Саймън, накараха сърцето й да се разтупти още по-силно. — А мъжът, който приема син, трябва да ги каже.
— Мъжка работа — каза Саймън. — Няма да разбереш.
— Аха. — Смехът разсея напиращите сълзи. — Е, добре.
— Зоуи? Дай ми ръката си.
Погледна Брад право в очите.
— Той е най-ценното, което имам на света. — Сложи дясната си ръка на рамото на Саймън и подаде лявата. — От днес и двамата ти принадлежим.
— Както и аз на вас.
Усети топлина, когато пръстенът се плъзна по кожата й и прилепна плътно.
— По мярка е. Прекрасен е. Никога не съм виждала нещо толкова красиво.
— Аз съм виждал.
Без да откъсне поглед от очите й, Брад я целуна.
— Мога ли вече да те наричам „татко“? — Саймън го задърпа за ръкава. — Или трябва да изчакам?
Когато той повдигна сина й и го прегърна, сърцето й вече преливаше от радост.
— Не е нужно. — Със свободната си ръка Брад притегли и нея в прегръдката си. — Няма какво да чакаме.
До тях достигнаха одобрителни възгласи откъм терасата и Зоуи погледна натам. Приятелите им бяха излезли навън и ръкопляскаха.
— Казах им — призна Саймън. — Когато влязох да взема пръстена.
— Елате тук! — извика Дейна, свила ръце пред устните си като фуния. — Трябва да отворим шампанско.
— Искам да видя как гръмва.
Саймън се измъкна и хукна към тях.
Всичко пред погледа на Зоуи засия, сякаш е от злато. С ръка, здраво стисната в тази на Брад, направи първата крачка към къщата.
Саймън скочи на терасата. Кутрето се препъваше и се търкаляше зад него, а Мо обикаляше в кръг. Флин приятелски смушка Джордън с лакът. Малъри обгърна талията на Дейна.
Зоуи усети топлината на ръката на Брад, когато пръстите им се преплетоха. Това бе мигът на прозрението.
— О! О, разбира се. Толкова е просто. — Увереността я изпълни със светлина, ярка като златистото сияние, което струеше от всичко около нея. Завъртя се и се притисна към него със смях, който бе израз на искрена радост. — Толкова съвършено и същевременно невероятно просто. Да побързаме.
Затича се и го повлече след себе си по пътеката. Това бе посоката, избрана от самата нея и от детето й. Пътят на промяната, който водеше до новия им дом.
— Ключът. — По миглите й заблестяха сълзи, но все още се смееше, докато пристъпваше по стъпалата заедно с мъжа, когото обичаше, и сина си. Със своето семейство. — Зная къде е.
Стискайки ръката на Брад, продължи към вратата на кухнята. Онази, през която влизаха обитателите на къщата и най-близките им приятели. Неофициалният вход, който никога вече нямаше да бъде заключен за нея.
Приклекна и повдигна изтривалката. Върху лакираните дъски под пея блестеше златният ключ.
— Добре дошли у дома — тихо каза тя и го взе. — Тази къща е моят дом, нали? — С ключа върху разтворената си длан, Зоуи се обърна към Брад. — Трябваше да повярвам, да го очаквам и да го приема. Всичко. Снощи застанах срещу Кейн. Чувствах се отчаяна, изплашена и уморена, но събрах сили да се боря. Не ме накара да се откажа. Успях, защото се борих за това. Както и за теб, и за себе си. — Стисна ключа в шепата си. — Победихме го.
Изведнъж засвири вятър, толкова силен, че помете всичко на терасата и я повали по гръб. Сред свистенето му чу викове и трошене на стъкла.
Претърколи се и видя приятелите си да лежат на площадката. Брад закриваше Саймън с тялото си, за да го предпази от летящи парчета стъкло. Синята мъгла пълзеше по земята към тях.
Ключът пулсираше в ръката й като сърце.
Знаеше, че Кейн е готов да убие всеки, който му попречи да достигне до него. Нищо не би го възпряло да унищожи всички. Запълзя по корем към Брад и Саймън.
— Ранен ли е? Пострада ли, скъпи?
— Мамо!
— Добре е! — извика Брад. — Влез вътре. Влез в къщата.
„Моят дом“, помисли си тя.
За нищо на света нямаше да допусне злодея в дома си. Нямаше да му позволи да докосне нищо нейно. Пъхна ключа в ръката на Брад и затвори шепата му.
— Пази ги. Повикайте Роуина. Дейна и Малъри могат да я повикат.
„Ако им дам шанс“, каза си Зоуи, напрегна сили и се плъзна надолу по стъпалата. Продължаваше да стиска шепа, сякаш държи в нея пешо ценно. Без да обръща внимание на виковете зад себе си, тя се изправи и ниско приведена, за да устои на вятъра, побягна към гората.
Щеше да отвлече вниманието му и да спечели време. Докато мисли, че ключът е у нея, нямаше да закача приятелите й. Те вече не представляваха заплаха за него.
„Буболечки“, напомни си Зоуи и обви ръце около ствола на едно дърво, за да запази равновесие.
Не би губил време да ги избива.
