Войната щеше да свърши едва когато завърти ключа. Последната битка бе нейна.
Мъглата се сгъстяваше около краката й толкова студена, че едва не я накара да рита и крещи. Отново падна на колене и неприятен мирис изпълни устата и дробовете й. Сдържайки дъха си, с мъка се изправи и продължи да тича.
Вятърът вече не бе така силен, но режещият студ проникваше през коженото яке на Брад и пуловера й и пронизваше плътта й. Заваля сняг на едри, сивкави парцали.
Опитваше се да я върне към първата илюзия. Притисна ръка към корема си, почти очаквайки да усети тежестта на бебето. Но почувства само трепването на стегнатите си мускули.
„Кейн си играе с мен“, реши тя.
Подхранваше егото си. Забавляваше се. Явно бе сигурен, че всеки момент може да нанесе удар, да й отнеме ключа и да излезе победител.
Загубила ориентация, Зоуи пристъпваше по снега и се молеше да не се движи в кръг и да не се озове отново до къщата. Те имаха нужда от време. Бе намерила ключа. Ако успееха да стигнат до ковчежето с душите, Саймън щеше да го завърти. Щом бе част от нея, би трябвало да може. Той бе нейна плът и кръв. Част от душата й.
Щом щракне ключалката, всички щяха да бъдат в безопасност. Само трябваше да отклонява вниманието на Кейн от другите, докато това стане.
Черна светкавица разкъса небето и пред краката й се заби огнена стрела. Политна назад с вик и присви ноздри, когато димът достигна до тях.
Отново се изправи. Той стоеше срещу нея и черното му наметало се вееше на сантиметри от мръсния сняг.
— Накрая се оказваш страхливка. — На бузата му все още имаше белези от ноктите й. — Изостави детето си, приятелите и любимия си и бягаш като заек, за да спасиш собствената си кожа.
Даде воля на сълзите си. Искаше да ги види и да ги сметне за проява на слабост. Стисна по-здраво юмрук зад гърба си, сякаш крие нещо.
— Не ме наранявай.
— Преди няколко часа ти предложих това, което желае сърцето ти. Как ми се отплащаш?
— Изплаши ме.
Имаше нужда от оръжие, но не смееше да откъсне поглед от лицето му, за да потърси нещо подходящо.
— Щом се страхуваш, моли за пощада, Може би ще се смиля над теб.
— Ще направя всичко, което пожелаеш. Само ме остави на мира.
— Дай ми ключа доброволно. Ела и го сложи в ръката ми.
„Доброволно“, помисли си тя.
Това бе номерът. Не можеше да й го отнеме по друг начин, дори сега.
— Ако ти го дам, ще ме убиеш.
— Ако се противиш… — Не доизрече заплахата си. — Но ако ми го дадеш по своя воля, ще пощадя душата ти. Знаеш ли какво е да живееш без душа? Да лежиш застинала и празна хилядолетия наред, докато… същността ти е пленена и безпомощна? Нима ще поемеш този риск заради някого, който няма нищо общо с теб?
Зоуи пристъпи напред, сякаш е признала поражението си.
— Роуина и Пит казаха, че нямаш право да проливаш кръв, а ти го направи.
— Моята сила превъзхожда тяхната. Никой не е по-могъщ от мен. — В зениците му проблеснаха разноцветни светлини, когато тя направи следващата крачка. — Кралят е слаб и глупав почти колкото смъртен в скръбта и болката си. Войната е почти спечелена. Днес ще настъпи краят й и аз ще властвам. Всички, които се опълчиха срещу мен и се опитаха да ме спрат, ще си платят скъпо. Моят свят отново ще бъде единен.
— Черпиш сила от болката на другите. И от скръбта им. Това ли е душата ти?
— Умна си за смъртна — призна той. — Мракът винаги надделява над светлината. Избирам неговата сила и докато онези, които се стремят да съхранят светлината, са увлечени в политика, дипломация и водене на битки по правилата, аз използвам мрака. Затова съм тук и постъпвам както желая, за да постигна целите си. Малка пречка като теб или тях не ще ме спре. А сега — ключа!
— Няма да го получиш.
Доловила напиращия в него гняв, Зоуи инстинктивно се подготви да избегне удара на вдигнатата му ръка.
През завесата от снежинки изскочи Брад. Проблесна нож, чието острие се заби, но тя не видя къде. Хвърли се напред, но политна обратно, когато Брад бе тласнат към нея.
— Как смееш?
На черния плащ на Кейн се появи петно от кръв. Брад застана пред Зоуи.
— А ти? — извика той в отговор. — Ще се осмелиш ли да се биеш с мъж, или нападаш само жени?
Завъртя ножа в ръката си.
— Или само смъртни — каза Пит, който пристъпваше към тях в снега. — Ще застанеш ли срещу равностоен противник, Кейн, сила срещу сила, бог срещу бог?
— С удоволствие.
— Назад — нареди Пит на Роуина, когато понечи да застане до него.
— Да. — Кейн вдигна ръка. — Назад.
Въздухът се раздвижи като вълна, която издигна Зоуи и я накара да загуби равновесие. Падна по гръб до реката. Превъзмогна болката, обърна се и видя Брад на няколко крачки разстояние с разкървавени устни. Пълзеше към ножа, който бе излетял от ръката му.
Придържайки ударената си ръка, тя застана на колене. Роуина лежеше неподвижна върху сивия сняг, може би мъртва. Каквато и сила да бе използвал Кейн, явно бе насочена срещу нея.
Пит все още бе на крака и се сражаваше, макар и покрит с рани. Прехвърчаха искри от сблъсъка на свръхестествени сили, които пронизително изсвистяваха и оставяха огнени дири.
— Стой долу — нареди Брад, изплю кръв и грабна ножа. — Втурна се към Кейн, но стената от сняг и мъгла го отблъсна. — Тръгвай към „Пийк“! — изкрещя той на Зоуи. — Завърти ключа.
— Няма време.
„Мракът надделява над светлината“, спомни си тя, докато пълзеше към Роуина.
Усещаше тежестта му, насладата му от предвкусването на победата. С треперещи пръсти обхвана китката на Роуина. Бе студена, но имаше пулс.
„И боговете дишат — помисли си Зоуи. — Но и умират“.
Стисна ръката й и погледна към Пит, който падна на едно коляно, завъртя се и на косъм избегна смъртоносен удар.
— Помогни ми — промълви Зоуи. — Помогни ми да го спра.
Повдигна главата на Роуина от снега и я разтърси, докато Брад се бореше да проникне през стената.
Ако успееше да свести Роуина, нейната сила щеше да се слее с тази на Пит и да спечелят битката. Не желаеше да използва снега, създаден от Кейн, и затова се довлече до реката да загребе вода. На повърхността се открои отражението на младата жена-воин с нейното лице.
— Помогни ми — каза ти отново и потопи ръка във водата.
Когато я извади, държеше в нея меч.
Сребърното острие проблесна на слабата светлина и звънът му се сля със свиренето на вятъра. Излъчваше сила, чиста като пода та.
Зоуи стисна дръжката с две ръце и се изправи. Втурна се напред с вдигнат меч. От гърлото й се изтръгна боен вик, сякаш не бе нейният глас. Накара Кейн рязко да се обърне.
Раздра стената с меча и премина през нея. Проблесна ореол от светлина, като при късо съединение. В главата й звучаха хиляди писъци, а кожата й пареше. Когато Кейн замахна да нанесе удар, заби острието право в сърцето му.
Земята се надигна под краката й. Раменете й потръпнаха от внезапния студ. Проследи промените в изражението му — ярост, изумление и дори страх. Цветът на очите му стана искрящо червен, кожата му
