— Бях на деветнайсет, когато се запознах с Дъг. — Зрителите не биха разпознали гласа й в момента. Беше слаб и колеблив, и натежал от чувства. — Учеше право. Имаше стипендия. Беше умен, много свободомислещ и напълно сигурен в себе си. Уверен бе, че ще стане най-добрият защитник в страната. Ще промени системата отвътре, ще се бори с вятърни мелници, ще побеждава дракони. Такъв беше Дъг. — След като той не продума, Лив пое дълбоко дъх и продължи. Гласът й стана по-уверен. — Веднага се харесахме. Може би отчасти, защото средата, в която бяхме израснали, бе толкова различна, а идеалите ни толкова бляскави. Двамата възпламенявахме нещо един у друг. И бяхме толкова млади… — Въздъхна, събра сили и заговори отново: — Оженихме се набързо, по-малко от три месеца след като се запознахме. Моето семейство… — Поклати глава и леко се засмя. — Ами, да речем, че най-малкото бяха изненадани. Боя се, че това може би е била една от причините да се омъжа за него. Не ми е приятно да си мисля, че е така. — Загледа се някъде в пространството, в собствените си спомени. За момент Торп се почувства откъснат от нея. Отхвърли това усещане и продължи да слуша. — Не беше най-стабилният брак. Бяхме млади и подложени на голямо напрежение. Колежът. Дъг зубреше за изпитите, аз работех в една местна станция и учех във всяка свободна минута. Парите нямаха голямо значение и за двама ни — за щастие, защото не разполагахме с много. Имахме и някои хубави мигове, но Дъг беше… — Въздъхна тежко, сякаш търсеше подходящите думи. — Имаше слабост към жените. Обичаше ме, наистина вярвам, че беше така, по негов си начин, но му беше много трудно да остане верен. Никоя от… забежките му не означаваше нищо особено за него, а и аз не бях особено опитна в сексуално отношение.
Торп се видя принуден да преглътне думите си. Не искаше да я прекъсва сега, след като бе започнала да говори — да говори истински — но желанието да наругае мъжа, за когото се бе омъжила, се оказа почти непреодолимо. Съвсем ясно си спомни как първия път, когато се любиха, тя му каза, че не я бива много да доставя удоволствие на партньора си. Сега поне разбираше откъде си е втълпила тази идея. Остана мълчалив и продължи да слуша.
— Джошуа се роди след година — едва година след първата ни среща. Семейството ми смяташе, че сме луди да имаме дете толкова бързо и при доходи, далеч под онова, с което някой от тях можеше да си представи да живее. Но ние и двамата искахме дете. И двамата искахме Джош. Поне за малко изглеждаше, че той ще се превърне в център на живота ни. Беше толкова невероятен. — Очите й се сведоха към снимката в скута й. — Знам, че всички майки мислят така за децата си, но той беше толкова красив, толкова добър. Почти никога не плачеше. — Видя сълзата да капва върху стъклото и здраво стисна очи. — И двамата го обожавахме. Друго и не бе възможно. Почти цяла една година бяхме щастливи. Наистина щастливи. Дъг беше възхитителен баща. За него нямаше работа, която да е обидна или унизителна. Спомням си как веднъж ме събуди, готов да се пръсне от гордост, след като беше открил, че на Джош му никне зъбче. — Лив не продума в продължение на цяла минута. Торп не искаше да я притеснява. Разбираше необходимостта да продължи по своя преценка. Обвил ръка около раменете й, той чакаше. — След като се дипломирах, се преместихме в Ню Джърси. Дъг започна работа в малка юридическа фирма, а аз получих място в местната телевизия. Отначало работех вечерна смяна. И за двама ни не беше лесно. Бяхме в самото начало, започвахме от най-ниското стъпало в професиите си, прекарвахме отвратително много часове в работа и сами отглеждахме детето. Не мисля, че Джош страдаше. Със сигурност по нищо не си личеше — беше толкова щастливо бебе. Бях с него по цял ден. Дъг го поемаше вечер и го слагаше да си легне. После имаше малка случка с една от служителките, по която Дъг си беше паднал. Лека забежка — не му се беше случвало от година. Преглътнах го. — Лив сви рамене. — Опитах се да го преглътна — поправи се тя. — Във всеки случай той самият достатъчно се разкайваше. Опитахме се да оправим нещата. Трябваше да мислим за детето. Нищо не беше по-важно и за двама ни от Джош… Накрая излязох от нощната смяна и минах в дневна. Започнах да чета прогнозата за времето и да правя някои по-дребни репортажи. Отделихме доста време, докато намерим бавачка, която да удовлетворява и двамата. Дори и след това пак имахме противоречия. Дъг искаше да спра да работя и да си стоя вкъщи с Джош. Аз не желаех. — За миг притисна пръсти към очите си, после отново ги отпусна в скута. — Беше толкова кротък, толкова безпроблемен. Обичах го повече от всичко на света, но ми се струваше ненужно, дори неразумно да спра да работя и да се откажа от кариерата си, за да прекарвам всяка минута с него. Имаше финансови съображения, а и това беше моето собствено желание. И не исках да го разглезвам. — Гласът й загуби увереността си и потрепери. — Така се изкушавах да си остана при него, да го обсипя с внимание. Дъг имаше навик да казва, че ако зависи от мен, ще направя така, че завинаги да си остане бебе. Аз пък винаги съм смятала, че той искаше Джош да порасне твърде бързо. Беше наистина много трогателно да го видиш как му купува футболна топка или как говори за ролери, когато Джош още беше на година и половина. Но след това купи онази огромна люлка за втория му рожден ден. Ужасявах се от височината й. Скарахме се малко — нищо сериозно. Присмя ми се и ме нарече болезнено предпазлива.
После пък аз му се присмях, защото Дъг бе този, който изгуби цели три седмици, за да намери и купи най-подходящото столче за кола. Ако бях… Ако бях се придържала повече към инстинкта си, всичко можеше да е по-различно. — Лив погледна за миг надолу към снимката, после я притисна към гърдите си. — Гледачката ми се обади в службата, за да ми каже, че Джош е паднал от люлката. Само цицина на главата — така ми каза, но аз оставих всичко, обадих се на Дъг и хукнах към къщи. Беше стигнал преди мен. Джош изглеждаше добре, но ние и двамата се паникьосахме. Заведохме го право в бърза помощ. Спомням си как седяхме там и чакахме, докато му направят рентгенова снимка. В огромната стая с всички онези черни пластмасови столове, метални пепелници и ярки лампи по тавана. Плочките на пода бяха черни с бели пръски по тях. Аз ги преброявах многократно, а Дъг непрекъснато крачеше наоколо… Когато докторът излезе, заведе и двама ни в малкия си кабинет. Говореше много внимателно. Това ме ужаси. Можех да го видя в очите му, преди да изрече каквото и да е, но не исках да повярвам. Не беше възможно. — Притисна ръка към устата си, за да се опита да задържи напиращите ридания. Всяка подробност отново нахлуваше в съзнанието й с пълна сила, а заедно с това и мъката. — Не повярвах, когато ни каза, че Джош е развил емболия. Беше си отишъл — просто така. — Лив се залюля напред-назад, здраво притиснала снимката и риданията вече раздираха гърлото й. — Дори не знам какво е станало след това. Изпаднах в истерия. Дадоха ми успокоителни. Следващото нещо, което си спомням ясно, беше вече у дома. Дъг бе съсипан. Изглежда, с нищо не можехме да си помогнем. Вместо това се нахвърлихме един на друг. Изрекохме ужасни неща. Обвиняваше ме, че не съм си стояла у дома да гледам детето ни. Да се грижа за него. Ако съм била там, може би… И аз не му останах длъжна. Той беше купил люлката. Проклетата люлка, която уби бебето ми.
— Лив! — Искаше да изтрие всичко — болката, мъката, дори спомените. Тя притискаше снимката към гърдите си, сякаш се опитваше да го върне към живот с туптенето на собственото си сърце. Каква утеха може да й предложи? Не и думи — такива не съществуваха. Можеше само да я задържи в ръцете си.
Когато Торп я притегли към себе си, тя се предаде на напиращите в очите й сълзи. Но дори и когато вече всичко ставаше ясно, това съвсем не беше краят. Сега се крепеше единствено на чувствата си и трябваше да ги излее напълно.
— Дойде Грег. Той беше кръстник на Джош, най-близкият ни приятел. Бог е свидетел, че имахме нужда от някого — нашият свят току-що се бе сгромолясал. Той ни попречи да се нараним повече, но лошото бе сторено. Джош беше мъртъв. — Изпусна дълга въздишка, която разтърси цялото й тяло, и раменете й потрепериха под ръката му. — Беше мъртъв и нищо не можеше да го промени. Никой нямаше вина. Нещастен случай. Просто нещастен случай. — Последва продължително мълчание. Усещаше я как събира сили, за да продължи. Искаше му се болката да престане, искаше да й помогне да я затвори в миналото, където трябваше да остане. Но преди да успее да проговори, тя продължи: — Грег се погрижи за формалностите по погребението. Аз изобщо не можех да се справя. Дадоха ми нещо — дори не знам какво беше. През първата седмица двамата с Дъг бяхме като зомбита. Родителите ми дойдоха, но те не ме познаваха. Не познаваха Джош, така както аз. Всеки ден очаквах, като мина покрай стаята му, да го чуя как си играе. Върнах се на работа, защото не можех да понасям да стоя вкъщи и да го чакам да се събуди. — Докато говореше, сълзите се стичаха неудържимо. Гласът й бе пресипнал от мъка. Каквото и да бе очаквал да открие под маската Торп, в никакъв случай не беше това. В момента бе напълно сляпа за него. Не вярваше, че дори си спомня за присъствието му или че усеща ръката през раменете си. — С брака беше свършено. И двамата го знаехме, но не можехме да се решим да изречем думите. Сякаш и двамата си мислехме, че ако продължим да живеем заедно, той може да се върне. Държахме се любезно един с друг, движехме се на пръсти. Нуждаех се от някой, за когото да се хвана, някой, който да ми каже… Не знам какви
