Облада я бавно, докато тя се притискаше обезумяла в него, само на един дъх разстояние от небесата. После устните му се озоваха върху нейните и двамата заедно полетяха в пространството.
Тринадесета глава
— Ей! — Торп подуши с нос шията на Лив, за да я събуди. — Цял ден ли ще спиш?
Тя се сгуши по-близо.
— Ъхъ. — Остана със затворени очи. Усещането за неговото тяло до своето беше единственото, което желаеше в момента. Може да е нощ, сутрин или ден. Изобщо не я интересува.
— Минава девет. — Прокара ръка по гърба й и чу тихото доволно стенание. — Ще прекараме деня на лодка, нали помниш?
Лив позволи на очите си да се отворят колкото тесни цепнатинки. Сутрин е, установи тя. Събота сутрин. И той е при нея. Със сънлива усмивка вдигна лице към него.
— Нека вместо това да го прекараме в леглото.
— Тази жена е истинска мързелана — заяви той. И красива, помисли си наум, докато отмяташе косата от страните й. До болка красива.
— Мързелана? — повдигна лявата си вежда Лив. — Разполагам с купища неизразходвана енергия. — Гласът й звучеше тих и натежал от сън, докато отново затваряше мм и. — Купища — повтори тя и се прозя.
— О, да, виждам. Да идем ли първо да потичаме?
Лив повторно отвори очи.
— О, имам много по-добра идея.
Не очакваше целувката й да бъде толкова знойна, нито напрежението й така бързо. Изведнъж се оказа легнала върху гърдите му, притиснала устни в неговите. Звуците на задоволство, които нададе, бяха заглушени. А след това го докосна. Пулсът му само за части от секундата премина в лудешко препускане. Кръвта му, охладена от нощния покой, пламна неудържимо. Ръцете й бяха настойчиви, неочаквано агресивни, устата й лакомо докосваше кожата му. Бързо се озова впримчен в нея, още преди де осъзнае напълно, че тя го направлява.
Мигновеният му отклик сякаш я изпълни с мощ. Устата й алчно се впи в неговата, после се спусна надолу по шията, врата и раменете му.
Кога е станала толкова силна? — запита се Торп замаяно. Или той внезапно се оказа слаб? Трябва да я има сега. Сега. Усещаше как кръвта пулсира в главата му, в слабините, във върховете на пръстите. Удоволствието беше болка, врязана в стомаха му.
Но когато се опита да я претърколи под себе си, тя са изплъзна, възседна го и впи устни в неговите. Почти се задушаваше, но я притегли по-плътно. Беше в дробовете, в порите му. Движенията й отгоре му го влудяваха.
В следващия миг вече беше в нея. Разумът се срина. Светът се взриви. Чуваше грохота от рушенето да отеква в главата му, докато накрая си помисли, че никога повече няма да чуе нищо друго. После долови дишането на Лив — накъсано, едва чуто. Сякаш се разтапяше отгоре му, докато силата се оттичаше от нея. Потръпна конвулсивно и нежно улови тила й в ръка.
Моята жена, помисли си почти екзалтирано, когато тя се отпусна все още тръпнеща върху него. Остана да лежи неподвижен, докато силата на страстта отшуми. Все още се налагаше да бъде предпазлив.
— Предполагам, че искаш извинение.
— Хм? — Долови удивлението във въздишката й.
— Затова, че те нарекох мързелана.
Лив се засмя и се притисна в него, после се смъкна отстрани.
— Изглежда, съвсем заслужено — съгласи се тя и се приготви отново да се сгуши. — Можеш да го направиш, като се събудя.
— О, не! — Торп стана, сграбчи я и най-безцеремонно коравосърдечно я издърпа от леглото. — Гребане — обяви, когато тя се опита да го изгледа навъсено.
— Ти си маниак!
— Абсолютно. — Усмихна се, преди да я целуне по носа — Ще те пусна първа под душа.
— Благодаря.
Благодарността й прозвуча малко хапливо, но той й усмихна, докато затваряше вратата на банята след себе си.
Торп нахлузи панталона и лениво си помисли дали да не направи кафе. Вместо това посегна за цигарите, оставени на масичката до леглото. Чуваше как Лив си тананика, докато пуска водата на душа.
Взе запалката си и я щракна, но вместо пламък, последваха само искри. Леко раздразнен, Торп се огледа за кибрит, после отвори тясното чекмедже, като си мислеше, че може да открие в него.
Снимката незабавно привлече погледа му. Забеляза я най-напред, защото апартаментът на Лив бе подозрително лишен от всякакви снимки и лични спомени. Освен детето, което се усмихваше насреща му, беше изумително красиво. Вдигна я и се загледа в нея.
Беше малка снимка, поставена в сребърна рамка. Момченцето едва ли бе на повече от годинка, с пълни бузки и широка усмивка. Черната му коса беше гъста и оставена да пада свободно край лицето му в прическа, която подхождаше на безгрижната му усмивка. Очите бяха тъмни, тъмносини, почти кобалтови и гледаха със смесица от дяволитост и радост. Това бе дете, на което всеки непознат на улицата би спрял да се усмихне — което лелите и чичовците му ще глезят. Човек почти можеше да чуе смеха, който напираше да изригне от извитите му устни.
Торп седна на леглото, държейки снимката в ръка.
— Надявам се, че съм източила всичката топла вода — обади се зад вратата Лив. — Заслужаваш го, задето ме измъкна от леглото още в ранни зори в събота сутрин. — Отвори вратата и за момент остана загледана надолу, докато завързваше колана на халата си. — Не усещам миризма на кафе. Най-малкото, което можеше да направиш, след като…
Гласът й секна, когато вдигна очи и забеляза какво държи в ръцете си. Той видя как смехът и цветът се отдръпват от лицето й.
— Лив… — Понечи да й обясни, че е търсел кибрит, но се отказа. Думите едва ли имат значение, дори да стигнат до съзнанието й. — Кой е това?
Измина доста време, преди да се осмели да го погледне. Видя я как преглъща, как долната й устна потреперва, но когато проговори, гласът й прозвуча ясно и уверено.
— Синът ми.
Беше го разбрал в мига, в който видя снимката. Приликата беше безспорна. И въпреки това отговорът й предизвика тъпа болка от шока. Без да отклонява поглед, той попита спокойно:
— Къде е?
Лицето й стана мъртвешки бледо. Никога не беше виждал толкова тъмни очи, така изпълнени с мисли, тайни и болка. Цялата потръпна от вълнение.
— Мъртъв е.
Лив бързо се извърна към гардероба и започна да измъква дрехи. Пред погледа си виждаше само размазани цветни петна. Избираше напосоки, с ръце, прекалено сковани, за да треперят. Дори и след като усети как я хваща за раменете, продължи да дърпа закачалките и да измъква някаква блуза.
— Лив! — Нужна бе силна ръка, за да я обърне.
— Трябва да се облека, ако ще излизаме. — Поклати глава, за да отхвърли въпросите, докато се опитваше да се измъкне от ръцете му.
— Престани! — Заповедта прозвуча рязко, а разтърсването му я накара да изохка леко. — Не, не прави така. Нито сега, нито когато и да е. Не и с мен. — После, преди да успее да проговори, той я притегли към себе си и я задържа. Би могла да се възпротиви на заповедта му, но той й предлагаше утеха. И сила. Отпусна се в него и съпротивата й рухна. — Ела, седни и ми разкажи.
Лив седна на леглото, все така сгушена в прегръдките му. Малката снимка лежеше до нея. Взе я и я постави в скута си. Той не настоя повече, усещайки, че има нужда от няколко мига, преди да започне.
