— И така ужасно те обича. — Това я накара да онемее. Можеше единствено да се взира безмълвно насреща й. — Оливия, дори слепец би могъл да го забележи онази вечер на бридж партито у нас. А аз имам много остър поглед. Какво правиш по въпроса?
— Ами… — Лив усети как настроението й спада като спукан балон. — Провалих всичко. Снощи.
Майра я изгледа за момент, без да проговори. Наистина, помисли си тя, детето е толкова объркано. Протегна се и отново потупа ръката й. Колко жалко е да виждаш как хората пропиляват времето си само защото толкова малко се замислят и толкова малко действат.
— Знаеш ли, за разлика от прословутата максима, животът съвсем не е кратък, Оливия. Той е ужасно дълъг. — Усмихна се на сериозното изражение в очите й. — Но и не чак толкова дълъг. От трийсет и пет години съм омъжена за Хърбърт. Ако бях послушала родителите си, Бог да ги благослови, или собствения си здрав разум, никога нямаше да се омъжа за такъв прекалено консервативен мъж, който при това е и прекалено стар за мен и определено се интересува единствено от работата си. Помисли си за всичко, което щях да пропусна. Животът — продължи убедено — заслужава някои рискове. За да го докажа — добави и се облегна назад, — ще си взема малко от онзи лимонов мус…
Дори часове по-късно, докато се подготвяше за предаването, Лив не можеше да прогони думите на Майра от ума си. Време е да направи нещо, реши тя по средата на спортната емисия. Време е да престане непрекъснато да забърква нови каши. Ако иска да бъде с Торп, ще трябва да му го каже.
В момента, в който предаването й свърши, Лив се качи горе. Щом я видя да се задава, секретарката въздъхна примирено.
— Не е тук — обяви тя, докато се подготвяше да приключи с работата си за деня. — Прави запис навън.
— Ще почакам в кабинета му — мина покрай нея Лив, преди другата да е успяла да отвърне нещо.
Какво ще му кажа? — запита се в мига, в който вратата се затвори зад нея. Какво мога да кажа? Закрачи из стаята и се опита да намери думите.
Чувстваше се странно да стои тук без него. Стаята беше толкова лична. По едната стена бяха накачени негови снимки с различни световни лидери и държавници. И на всичките неизменно изглеждаше напълно естествен — никога скован, никога притеснен. Той си е просто Торп, помисли си Лив. И това е достатъчно. По бюрото му бяха разхвърляни надраскани набързо бележки и обемиста купчина документи, затиснати с преспапие. Приближи се да погледне откриващия се от прозореца изглед към града.
Видя купола на Капитолийския хълм. На светлината на залязващото слънце около него се образуваше розово, почти призрачно сияние. Движението беше натоварено, но дебелите стъкла я отделяха от шума. Загледа се в правите линии и извивки на улиците, в старите държавни сгради и черешовите дръвчета, които тъкмо разцъфваха. Не притежава динамиката и напрежението на Ню Йорк, каза си Лив, но е красив по свой начин. Потънала в съзерцание, изобщо не чу Торп да влиза.
Присъствието й го изненада. Почувства се необичайно смутен. За момент остана разколебан, с ръка на дръжката на вратата. После много внимателно я затвори след себе си.
— Лив?
Тя рязко се извърна и Торп видя как на лицето й се редуват спокойствие, радост и тревога. Повече от всичко, за което някога си бе мечтал, Торп пожела да я вземе в прегръдките си и да се престори, че предната вечер нищо не се бе случило.
— Торп! — При вида му всички старателно планирани речи изхвръкнаха от главата й. Продължи да стои на място като закована. — Надявам се, нямаш нищо против, че влязох така.
Изви едната си вежда и Лив ги видя, изписани на лицето му — лека ирония и безгрижна насмешка.
— Разбира се, че не. Искаш ли кафе?
Държеше се толкова непринудено, докато отиваше към каничката, че Лив започна да се чуди дали не си е въобразила как преди по-малко от двайсет и четири часа й беше казал, че я обича.
— Не, минах… да видя дали ще дойдеш на вечеря — изрече импулсивно. Предусети отказа и побърза да продължи, докато все още беше с гръб към нея. — Естествено, не мога да обещая меню като твоето, но няма да те отровя.
Торп изостави кафето и се обърна към нея.
— Лив, не смятам, че идеята е добра — изрече тихо.
— Торп… — За момент отклони поглед, за да събере сили. Онова, което действително й се искаше, беше да се разплаче — и да се опре на рамото му. Но то няма да помогне и на двамата. Отново го погледна. — Има толкова много неща, които не знаеш, които не разбираш. Но искам да знаеш и да разбереш, че не ми е безразлично. Изобщо не ми е безразлично. Може би повече, отколкото мога да понеса. — Долови нервния трепет в гласа й, докато пристъпваше крачка към него. — Знам, че е ужасно да моля за такова нещо, но само ако можеше да ми дадеш малко време.
Струва й големи усилия да моли, забеляза той. Доколкото я познаваше, беше й коствало огромно усилие да дойде по този начин при него. Не си ли беше повтарял непрекъснато, че трябва да бъде търпелив?
— Първо трябва да оправя някои неща тук — изрече на глас. — Става ли, ако дойда след час, час и нещо?
Чу тихата експлозия на въздишката й.
— Добре.
Час по-късно Лив се чувстваше ужасно напрегната. Опитваше се да овладее нервите си и да се съсредоточи върху приготвянето на храната, но очите й непрекъснато бяха приковани в часовника.
Може би трябва да се преоблека, помисли си и сведе поглед към строгия си тъмносив костюм. Тъкмо излизаше от кухнята и звънецът проехтя. Лив подскочи. О, не ставай смешна, смъмри се тя, но когато отвори вратата, сърцето й заби лудо.
— Привет! — отправи му широка усмивка, леко напрегната по крайчетата. — Идваш тъкмо навреме, след минутка слагам пържолите. — Затвори вратата и започна да се чуди какво да прави с ръцете си. — Пържолите са най-безопасни. Не бих могла да направя кой знае какво, за да ги съсипя. Искаш ли нещо за пиене?
Дърдоря несвързано, помисли си нервно. Мили Боже! А той пак я гледа с онзи свой спокоен, уверен поглед. Тръгна към бара, без да дочака отговора му. На нея едно може да й дойде добре, дори и той да не желае.
— Искаш ли скоч? — попита отново, докато сипваше от шишето с вермут за себе си. Усети ръцете му на раменете си.
Не се възпротиви, когато я извърна обратно, не сведе поглед, когато очите му погледнаха в нейните. Без да проговори, той просто я притегли по-близо и я задържа. Тя въздъхна разтреперано, притисна се и усети как напрежението се отцежда от нея.
— О, Торп, едва не се побърках без теб. Нуждая се от теб. — Това само по себе си беше грандиозно признание. И двамата се вкопчиха в него. Лив вдигна лице към него.
— Не си отивай — прошепна тя. — Не си отивай тази вечер. — Притисна устни в неговите. Светът около нея отново си дойде на мястото. — Люби ме — прошепна тихо. — Сега, Торп, веднага.
Без да откъсва устни от нейните, той я положи върху дивана. Докосна я леко, усещайки формите й под дрехите. Тялото й беше покорно, жадуващо да бъде докосвано. Дъхът й потрепна върху езика му. С непоносима нежност продължи да я целува още и още, докато Лив се предаде напълно. Не чувстваше мъчителна страст, нито неудържимо желание, само топло, разтапящо отдаване.
Разсъблече я бавно — пласт по пласт, парче по парче, като позволи на пръстите си да се задържат върху връхчетата на гърдите й, върху извивката на ханша. Лив простена и се наслади на всеки миг. Беше в състояние да я заведе, където пожелае.
Докато я милваше, докосването му беше съвсем леко, почти благоговейно. После се плъзна по сгорещената й кожа от вътрешната стана на бедрото й. Тя започна да потръпва и да се извива под него, но той само за момент се застоя върху влажния й център, преди да продължи нагоре.
Подразни с език зърната на гърдите й и Лив усети как страстта се разгаря в нея. Заля я цялата, докато движенията й вече не бяха толкова отмалели. Но той не искаше да прибързва. Устните му поеха по същия бавен, възбуждащ маршрут, изминат от пръстите.
Чу се как го вика с глас, пресипнал от страст, усещаше, че тялото й крещи за него. Само за него.
