дадеш — бедствие. Как би могла да позволи отново да се оплете в мрежата?
Торп я хвана за раменете и я извърна към себе си. Реакцията й го остави наранен и ядосан. Бледото, измъчено изражение на лицето й само още повече ги засили.
— Но аз те обичам — изрече рязко. — Това, че не го желаеш, не променя нещата. Обичам те, обичах те още преди време. Ако си беше направила труда да погледнеш, щеше да го видиш.
— Моля те, Торп… — Успя само да поклати глава. Как би могла да му обясни? Какво иска да му обясни? Иска да я вземе в прегръдките си, докато отново бъде способна да мисли ясно. Любов. Какво изпитва, като знае, че е обичана? Ако можеше да разполага с няколко минути. Ако сърцето й престане да бие лудо.
— Не се интересувам само от тялото ти, Оливия. — Чуваше гнева и отчаянието в гласа му. Напрегна се срещу тях. Не, няма да се поддаде на натиска. Няма да позволи да я манипулират. Все още владее живота си. Торп усети промяната. Пръстите му се забиха по-дълбоко в кожата й от безсилна ярост.
— А какво искаш?
— Много повече — отвърна предпазливо, — отколкото ти желаеш да ми дадеш. Доверие, предполагам, ще е добре за начало.
— Не мога да ти дам нищо повече от това, което имам. — Искаше й се да трепне, да заплаче, да се притисне в него. Задържа погледа си уверен. — Не те обичам. Не искам и ти да ме обичаш.
Никой от двамата не разбра силата на болката, която думите му причиниха на другия. Лив забеляза само леко трепване в погледа му, което й разкри колко здраво владее собствения си гняв. Ако притежаваше по- слаба воля, беше сигурна, че ще я удари — заради жестокостта на думите й. Почти й се искаше да го направи. В този момент на драго сърце би заменила емоционалната болка с физическа.
Торп бавно я пусна. Досега не бе съзнавал, че е възможно да бъде така наранен. Облече се, без да проговори. Знаеше, че трябва да си тръгне бързо, преди да направи нещо, заради което ще се презира. Няма да го предизвика чак дотам. Нито с отказ, нито с проклетата си увереност или каквото и да е друго. Ще я остави насаме със себе си, щом това е, което желае. Колкото по-скоро изчезне от кръгозора му, толкова по-скоро може да започне с усилията да я забрави. Мислено се прокле, че е бил такъв глупак, докато затръшваше вратата след себе си.
Звукът от затварянето накара Лив да извърне глава. В продължение на цяла минута тя се взираше в голото дърво. Край нея се възцари тишина. Сви се на кълбо, легна върху килима. И заплака и за двамата.
Обичайните ежедневни задължения бяха като бягане с препятствия. Ставане, обличане, шофиране през натовареното движение. За Лив, всичко това изглеждаше по-тежко от всякога. Преодоля препълнения със срещи предобед със смесица от нервна енергия и тъпа умора. Мислите й никога не успяваха да се съсредоточат изцяло върху текущата й цел, защото Торп винаги беше някъде съвсем наблизо. Отново бе започнала да вкусва щастието, а сега…
Всичко се случи толкова бързо. Лив не очакваше да я обича. Познаваше го достатъчно, разбираше го достатъчно, за да е уверена, че не е мъж, който може лесно да обича. Той ще вложи в това цялата си енергия и сила. Когато един мъж като Торп обича жена, тя е обичана всеобхватно. Може би точно това я уплаши най-много.
И все пак онова, което чувстваше в момента, докато приключваше с едно интервю, не беше страх — беше празнота. Преди Торп да стане част от живота й, тя бе приела празнотата. Пропастта бе запълнена, доколкото това е възможно, с работата и амбициите й. Но вече не беше достатъчно. През деня се случваха поне десетина неща, които се улавяше, че иска да сподели с него. Бяха изминали години, без да изпитва нужда да споделя с когото и да било, а сега тази нужда бе станала неунищожима. Но тя го отблъсна.
Какво ще прави сега? Как да го накара да разбере, че докато част от нея иска да го обича, да бъде обичана, другата е като заек под прицела на оръжие. Смразен. Ужасен.
Как може да очаква от него да разбере? — зададе си този въпрос, докато механично си пробиваше път през обедния трафик. Вече не е сигурна, че и тя самата го разбира. Остави нещата да отлежат малко, посъветва се сама. Отиди на обеда с госпожа Дитмайер, отпусни се и после се опитай да мислиш на свежа глава.
С надеждата, че ще успее да се вслуша в собствените си съвети, Лив отби на паркинга до ресторанта. Това е идеалният начин да отклони вниманието си, реши тя. Отчасти работа, отчасти лична среща. Бърз поглед към часовника й показа, че закъснява само с пет минути. Нищо сериозно. Няма да е добре да кара Майра Дитмайер да чака дълго.
Харесва ми, помисли си Лив, докато влизаше в ресторанта. Толкова е… жизнена. Грег е късметлия, че има такава леля, въпреки всичките й усилия да го сватоса. Можеше само да си мечтае картите на съдбата да й бяха определили подобна родственица. Такава жена би останала стабилна, като голям каменен блок, когато светът се разпада под краката ти.
Лив отхвърли тези мисли. Съществува и въпросът за положението й сред политическите и обществени среди във Вашингтон. След като Майра си е наумила да й обърне внимание, Лив би могла да се възползва от страничните облаги.
— Масата на госпожа Дитмайер — съобщи на салонния управител.
— Мис Кармайкъл? — Усмихна й се, след като тя кимна с глава. — Насам, моля! — Лив го последва развеселена. Като Кармайкъл, ценеше почтителното отношение, като представител на пресата, се беше научила да не го очаква.
— Оливия! — поздрави я Майра, сякаш бяха най-близки приятелки. — Колко очарователно изглеждаш. И колко е приятно мъжете отново да извръщат глави към теб. Дори и само за да се чудят дали съм майка ти, или леля ти от Албъкърки.
Лив продължи да се смее, докато управителят й помагаше да се настани на стола.
— Госпожо Дитмайер, знаех си, че срещата с вас ще бъде най-хубавото нещо за деня ми.
— Много мило от твоя страна — разцъфна тя, доволна от себе си. — Пол, погрижи се за едно шери за мис Кармайкъл.
— Разбира се, госпожо Дитмайер — отдалечи се с поклон той.
— Хайде сега… — Майра скръсти ръце върху масата в очакване. — Трябва да ми разкажеш всички вълнуващи истории, с които се занимаваш. Сигурна съм, че правенето на репортажи за корупцията сред политиците и за други разтърсващи световни събития те държи в непрестанен водовъртеж.
Лив се засмя. Невъзможно беше да не се отпуснеш и същевременно оживиш в компанията на тази жена.
— Струва ми се, че е престъпление да ви разочаровам, госпожо Дитмайер, но повечето време прекарвам във висене по летищата и пред вратата на Белия дом. Или — допълни с извинителна усмивка — на телефона, докато се опитвам да разбера къде ще е следващото ми висене.
— О, скъпа, не бива да разбиваш илюзиите ми — отпи от своята чаша Майра. — Напълно ще съм доволна да си измисляш нещо, стига да е вълнуващо. И ме наричай Майра. Реших, че ще се разбираме страхотно.
— Знаете ли, и аз мисля така — поклати глава Лив. — Съжалявам, че трябва да го кажа, но не можем всички да бъдем Удуърд или Бернщайн. Но предполагам, че всеки журналист от време на време попада на някоя тлъста история. В момента горещата новина е обструкцията на сенатор Донахю.
— А, Майкъл — усмихна се Майра, после кимна одобрително, когато поставиха шерито пред Лив. — Лаком стар дявол. Винаги съм го обичала. Никой не играе румба като Майкъл Донахю.
Лив едва не се задави с шерито.
— Наистина ли?
— Ще трябва да те представя следващия месец, когато организирам пролетния си бал. Играеш румба, нали, скъпа?
— Ще се науча.
Майра се усмихна по своя ослепителен маниер, после повика с пръст сервитьора.
— Аз, за съжаление, ще трябва да се задоволя с плодова салата. Шивачът ми напоследък надава отчаяни вопли. — Изгледа замислено Лив, не толкова със завист, колкото с носталгия по миналото. — Скаридите им са възхитителни.
— Плодова салата ще бъде много добре — отвърна Лив. — Възможността да седна да обядвам е
