— Лив! — Вдигна ръка към лицето й. — Не бих могъл да претендирам, че знам какво е да изгубиш дете. Такава мъка не може да бъде разбрана от никой, който не го е преживял.
— Не умрях — продължи тя, като преглътна. — Хранех се, спях, функционирах. Но погребах част от себе си заедно с Джош. Това, което беше останало, зарових след развода с Дъг. Изглеждаше ми единственият начин да оцелея. Живях така дълго време, без да мисля за някаква промяна.
— Но ти не си умряла, Лив. — Ръката му се плъзна надолу и я улови за брадичката. Очите му се взираха право в нейните. — А промените са част от живота.
— Обичал ли си някого напълно безрезервно?
— Само теб — простичко отвърна той.
— О, Торп! — Лив притисна лице в рамото му. Сърцето й се сви от прилива на чувства. Думите идваха така лесно при него — както и чувствата. Не беше сигурна, че все още е достатъчно силна, за да ги приеме. — Нуждая се от теб. Това ме плаши до смърт. — Отново вдигна лице към него. — Знам какво е да изгубиш. Не съм сигурна дали бих могла да го преживея втори път.
Беше толкова близо, толкова близо до сърцето й. Чувстваше го. Ако я вземе в прегръдките си, ако я целуне сега, може би ще изтръгне от устните й думите, за които копнееше. Те бяха в очите й. Трябваше му всеки грам воля, за да не я притисне. Не днес, каза си наум. Достатъчно ти даде през тези два дни.
— Да се нуждаеш от някого — изрече предпазливо, — не означава, че трябва да го загубиш.
— Опитвам се да повярвам, че е така. — Пое дълбоко дъх. — За първи път от пет години искам да повярвам, че е така. Важно е да мога да повярвам, че няма да се случи отново.
След миг той вдигна ръката й и притисна дланта й към устните си.
— Колко време искаш?
Сълзите се появиха мигновено, мълчаливо. Не се наложи да моли. Той разбра. Даваше й онова, от което се нуждаеше, без въпроси, без условия.
— Не те заслужавам — поклати глава. — Наистина не те заслужавам.
— Това си е мой риск, нали така? — усмихна се той. — Според моето мнение, аз пък напълно те заслужавам, така че се получава равновесие.
— Трябва да размисля малко. — Целуна го, после продължи. — Трябва да бъда сама, защото с теб ми е трудно да мисля.
— Така ли? — целуна я още веднъж. — Добре — съгласи се и я издърпа със себе си, докато ставаше. — Но мисли бързо!
— Утре. — Задържа го до себе си още миг. — Само до утре. — Ръката, която я обгръщаше, бе толкова силна. Мъжът имаше толкова много да дава. — О, Господи, не съм ли истинска глупачка, Торп?
— Да. — Притегли я обратно и обхвана лицето й с ръце. — Аз съм дяволски упорит, Кармайкъл. Не го забравяй!
— Няма — прошепна, докато той се отдалечаваше към вратата. Там се спря и се извърна обратно с ръка върху дръжката.
— До утре.
— До утре — повтори тя, когато остана сама.
Петнадесета глава
Нещата не бяха толкова ясни, колкото на Лив й се искаше. Веднъж вече бе вярвала, че обича, и се оказа, че греши. Онова, което изпитваше към Дъг, бяха вълненията и мечтите на младостта. Сега бе пораснала и бе станала по-предпазлива. Може би прекалено предпазлива, помисли си, докато се настаняваше зад бюрото си. Но когато каже на Торп, че го обича, иска да изрече думите без никаква сянка на съмнение. Той заслужава да получи това от нея.
Не искаше да го загуби. Поне това беше съвършено ясно. За много кратко време той се бе превърнал във фокуса на живота й. Упование. Да, не може да отрече, че се уповава на него. Но любов ли е това?
Любов ли е, когато един мъж не ти излиза от ума? Когато започнеш да свързваш и най-малката подробност от ежедневието си с мисълта за него? Когато съхраняваш и най-нищожните частици, за да ги споделиш с него?
Лив си спомняше какво е да лежи на сутринта до него — покоят, топлината, непринуденото единение. Спомняше си как само един негов поглед можеше да я накара да се разтрепери от страст, дори в препълнена стая.
Обича ли го? Защо търси друго име за това, което изпитва? Истината е заключена в нея от дни. Дошло е време да я приеме. Щом смята да поиска от Торп да поеме риск, трябва и тя самата да е готова да направи същото. Любовта е равносилна на уязвимост. Той може да я нарани и несъмнено ще го прави понякога. Предпазната броня беше паднала. Никога повече няма да може да се крие зад нея. Внезапно осъзна, че и не желае. Това, което искаше, можеше да се изрече с една-единствена дума: Торп.
— Лив! — Извърна се към изнервения редактор с щастлива усмивка.
— Да, Честър! — Днес определено ще бъде прекрасен ден.
— Вземи екип. Незабавно. В новата сграда на Сената. Някакъв тип, още неидентифициран, държи трима заложници, включително сенатора Уайът, в кабинета му.
— Мили Боже! — Вече бе станала и пъхаше бележник в чантата си. — Има ли пострадали?
— Не още. Доколкото знаем — добави и сви към кабинета на Карл. — Имало е някаква стрелба. Внимавай. Трябва ни бърз репортаж.
— След двайсет минути. — Вече излизаше през вратата.
Когато Лив пристигна, полицията беше обградила сградата. Огледа се наоколо за издайнически признаци за присъствието на тайните служби и ФБР. Когато знаеш какво да търсиш, лесно го разпознаваше. По покривите на съседните сгради зърна заемащите позиции снайперисти. В двупосочната улица мъже със страховито въоръжение обсъждаха стратегията си. Участъкът за медиите вече се бе оформил, претъпкан от репортери и технически персонал. Всички говореха едновременно, задаваха въпроси, опитваха се да се промушат през загражденията, за да си осигурят по-добра позиция.
Лив си проби път и успя да пъхне микрофона пред някакъв униформен полицай.
— Оливия Кармайкъл, VVB. Можете ли да ни информирате накратко какво се случи? Идентифицирахте ли вече мъжа, който държи сенатор Уайът? Какви са исканията му?
— Той е бивш служител. Това е всичко, което мога да ни кажа. — Това е всичко, което ще ми кажеш, помисли си Лив и забеляза колебанието в погледа му. — Още ли не е предявил никакви искания? С какво оръжие разполага? Как е проникнал в сградата?
— Не знаем. Сигурни сме единствено за ръчен пистолет. Засега още не отговаря на телефона.
Лив остана почти с празни ръце насред тълпата от напористи репортери. Трябва да открие някой друг — по-словоохотлив. Може да подготви бърз бюлетин, но ще трябва да се разрови повечко, за да събере нещо сериозно, да ефир.
Сенатор Уайът. Много добре си го спомняше от приема в посолството. Жизнерадостният, червенобузест сенатор Уайът, който се бе пошегувал с нея и я беше посъветвал да танцува с Торп. Погледна към отсрещната страна на улицата и се взря изпитателно в десетките прозорци. Струваше й се невъзможно сега да се намира зад един от тях, с опрян в главата пистолет.
Някъде в края на тълпата Лив съзря познато лице. Беше секретарката, която само преди няколко дни я накара да чака цели два часа пред един от кабинетите, два стажа под този на сенатор Уайът.
— Мис Бингъм! — Лив благослови двата часа и безбройните чашки кафе, които беше изпила в стаята на жената. — Оливия Кармайкъл, от VVB.
— О, мис Кармайкъл, не е ли ужасно! — Погледна нагоре към прозорците с разширени от страх очи. — Опразниха цялата сграда. Просто не мога да повярвам! Горкичкият сенатор Уайът!
— Знаете ли кой го задържа?
— Ед, Ед Мъроу. Кой би си помислил? Ами че аз съм се возила с него в асансьора поне сто пъти. — При този спомен, тя вдигна ръка към гърлото си. — Чух, че се наложило сенаторът да го освободи миналата седмица, но…
— Защо? — Лив беше пъхнала микрофона под мишница и бързо записваше в бележника си.
Жената изобщо не забеляза.
