— Двама срещу един — замислено изрече Торп, наблюдавайки внимателно Дениълс, докато Лив здраво стискаше ръката му и клатеше глава. — Но пък помощниците нямат особена стойност, не е ли така?
Последва дълга пауза. Лив усети как потта започва да се стича на струйка по гърба й.
— Качваш се горе съвсем сам, без опашка, и аз пускам Уайът. Как ти се вижда такава сделка? Възможност, която се пада веднъж в живота, Т. С. Няма да изпуснеш такава сензация, нали?
— Ще трябва да го съгласувам с големите клечки в Си Ен Си, Ед. Дай ми десет минути. Ще ти се обадя пак.
— Десет минути — потвърди Мъроу и прекъсна връзката.
Лив сграбчи сакото на Торп и го издърпа с лице към себе си.
— Не — тръсна енергично глава, а в очите й се четеше безумен страх. — Не можеш. Не може и да си помислиш да направиш такова нещо. Не можеш, Торп!
— Чакай за момент. — Гласът му прозвуча спокойно и делово и той я отдръпна встрани. — Е? — извърна се лаконично към Дениълс.
— На първо място, не можем да искаме от теб да ни сътрудничиш.
— Значи няма да искате — отвърна Торп. — По-нататък?
— Хората, с които трябва да говоря, преди да се съгласим на подобна размяна. — Дениълс потърка устата си с длан. Тази работа не му харесваше. Но вътре бе замесен сенатор. Деликатно положение, каза си той. Много деликатно.
— Тогава започнете разговорите — предложи Торп.
Дениълс му отправи продължителен поглед.
— По-добре помисли малко, докато свърша. Няма да е много приятно интервю.
— Торп! — Гласът на Лив трепна панически. Познаваше този поглед в очите му. — Не!
Той внимателно я улови за раменете.
— Лив… — понечи да заговори.
— Не, не, послушай ме! — Улови го за сакото. — Това е лудост! Не може просто така да влезеш вътре. Не си подготвен за такова нещо. И кой може да каже, че наистина ще пусне Уайът, ако отидеш? Тогава ще… ще има повече козове за пазарене. Сигурно и сам го разбираш.
— Той иска да говори — изтъкна Торп и я поведе встрани. — Уайът не може да му осигури национален ефир, а аз да.
— О, Господи, Торп, той е неуравновесен! — Вече плачеше, но без да го съзнава. — Ще убие и теб, и сенатора. Не трябва да ходиш! Не могат да те накарат!
— Никой не ме кара. — Даде знак на един от екипа си и заговори тихо. — Обади се в дирекцията. Кажи им, че ще взема интервю от Мъроу в замяна на заложниците. Насочете камерата към сградата след около десетина минути. Някой от тях трябва да излезе. Ще ми трябва касетофон.
— Не! — Този път Лив повиши глас в пълен противовес на неговия. Вкопчи се в него, сякаш можеше да го спре от онова, което си бе наумил. — Не можеш! Моля те, послушай ме!
— Лив! — Отметна косата от лицето й. — Ти би направила същото. Това е част от работата.
— Животът ти не струва, колкото една награда „Пулицър“.
Торп изви едната си вежда.
— Някои биха могли да го оспорят.
— По дяволите, Торп! — Трябва да мисли бързо. Трябва да говори логично, иначе изобщо няма да я изслуша. — Вероятно е само номер. Може да пусне двамата помощници, но с теб и Уайът ще разполага с двама важни заложници. Сигурно си дава сметка, че телевизията ще преговаря за освобождаването ти. Той точно това иска.
— Може би да, може би не. — После я целуна, за да я накара да замълчи, а и защото изпитваше нужда да го направи.
— О, моля те, не отивай! — Притисна се в него, разбрала, че е загубила, и неспособна да се примири с това. — Обичам те! — Той бавно посегна към раменете й и я издърпа назад, за да може да вижда лицето й. Беше мокро от сълзи и помръкнало от отчаяние. — Обичам те — повтори Лив. — Вече е утре, Торп. Остани с мен!
— Господи! — Опря чело в нейното и се остави на чувството да го завладее. После отново я притегли към себе си, болезнено силно. — Избираш най-невероятния момент, Кармайкъл. — Когато отново я целуна, усети как устните й треперят под неговите. — По-късно ще говорим за това. Хубавичко ще си поговорим за това. — Отдръпна я и й се усмихна. — По-добре върви да предадеш последното развитие на събитията, защото някой ще ти грабне златния шанс.
— Защо не искаш да ме послушаш? — Вече беше не само отчаяна, но и ядосана. Дори любовта й не го бе разколебала. — Не можеш да отидеш там. Нуждая се от теб! — Не я интересува, ако думите й не са справедливи, стига да го възпрат да не прекоси улицата.
— Аз също се нуждая от теб, Лив. Но това не ми пречи да продължавам да си върша работата, както и ти твоята.
Яростно се вкопчи в тялото му.
— Ще се омъжа за теб.
Торп отново се усмихна и я целуна по носа.
— Знаех го още преди месеци. Ти просто си малко бавничка. — Вдигна поглед и забеляза камерата, насочена към тях. — А сега го разбраха и няколкостотин хиляди зрители.
— Не ми пука! — Стремежът й към дискретност изведнъж й се стори абсурден. — Не можеш да искаш от мен да се изправя пред възможността да те загубя, Торп. — Сграбчи реверите на сакото му с овлажнели от страх ръце. — Дявол да те вземе, не мога да го понеса! Не мога да понеса отново всичко това! Не искам!
Ръцете му я уловиха по-здраво, а очите му се вгледаха настойчиво в нея.
— Чуй ме! Обичам те повече от всичко. Не го забравяй! Всеки ден живеем с риска. Ако не е така, все едно, че вече сме мъртви. Да бъдеш жив е страдание, Лив.
Пребледняла и успокоена, тя го погледна право в лицето.
— Никога няма да ти простя, ако го направиш. Изобщо не исках да се влюбвам в теб. Сега, след като е факт, ти искаш от мен да стоя отстрани и да чакам да те загубя. Няма да ти го простя!
Устоя на погледа й. Видя болката и паниката. Не искаше да я наранява. Би направил всичко, което е по силите му, за да премахне този израз от очите й.
— Може би трябва да се замислиш в кого си се влюбила, Оливия. Аз не съм се променил. Същият съм, какъвто си бях и какъвто ще бъда утре. Сега имам работа, която трябва да свърша. Ти също.
— Торп…
— Хайде — прекъсна я той и я поведе обратно. — Дениълс вече трябва да е свършил с разговорите.
Лив остана да наблюдава безпомощно, докато Торп, Дениълс и Мъроу уговаряха последните подробности по размяната. Не можеше да каже, нито да направи нещо, което да го спре. Беше й казал, че тя би постъпила по същия начин. Разбираше го, но това беше без значение. Той е нейната любов, нейният живот. Всичко, което е важно за нея, е свързано с него.
Не е справедливо! — помисли си с нов пристъп на отчаяние. Беше получила втори шанс. Сега трябва да стои отзад и да наблюдава как се подлага на риск. Думите на Майра отново изскочиха в съзнанието й: „Животът не е кратък, но и никога не е достатъчно дълъг.“ Торп! Цялото й същество крещеше за него. Хапеше силно устните си, за да не извика. Не отивай! Имам да ти казвам толкова неща! Толкова неща да наваксваме! Искаше да му каже колко много означава за нея, как той бе отворил всички врати, които преди бе затворила.
Торп проверяваше касетофона си, като същевременно слушаше наставленията на Дениълс. Лив ги наблюдаваше с премрежени от сълзи очи. О, Торп, каза си наум, не мога още веднъж да понеса празнотата. Не и след като вече знам какво е да те имам. Нужно ми е да знам, че си там, когато посегна към теб. Искам отново да обичам, да държа детето ти в ръце. О, моля те, не ме спирай сега, когато тъкмо започнах да чувствам!
С дълбока, разтреперана въздишка, тя притисна пръсти върху очите си. Отново се вгледа в него — строгия атлетичен профил, дълбоките, напрегнати очи. Страхува ли се? Какво става в главата му? Спомня ли
