— Джоунъс, какво се каниш да правиш?
Пламъчето на запалката изсъска, лумна, после пак стана тихо.
— Каквото трябва.
Страхът предизвика метален вкус в устата й. Той обаче нямаше нищо общо с нея, бе изцяло насочен към Джоунъс.
— Ако тази нощ направим размяната на куфарчетата и отнесем второто на Моралес, те ще се появят. Ще трябва да излязат на открито. Манчес и онзи, който дава нарежданията.
— Какво целиш с тия приказки, Лиз?
— Манчес е убил брат ти.
Джоунъс отправи поглед встрани. Морето чернееше. Небето беше черно. Единствено бръмченето на двигателя нарушаваше тишината.
— Той само е натиснал спусъка.
— Ще го убиеш ли?
Джоунъс бавно извърна глава. Въпросът беше спокоен, ала не и очите й. Те изпращаха послание, изтъкваха причини, съдържаха молба.
— Това не те засяга.
Заболя я. Силно, дълбоко. Тя само кимна.
— Може би. Но ако ти позволиш омразата да направлява действията и мислите ти, никога не ще се отървеш от нея. Манчес ще умре, ала това няма да върне Джери, а ти… — Лиз се обърна, за да го погледне. — Ти никога повече няма да си истински жив.
— Не съм изминал целия този път и не съм изгубил всичкото това време, за да оставя Манчес да се измъкне. Той убива за пари и защото това му доставя удоволствие. Доставя му удоволствие — повтори натъртено. — Вижда се в очите му.
Тя беше видяла. Но не Манчес я интересуваше. Пет пари не даваше за него.
— Помниш ли как веднъж ми каза, че всеки има право на защита?
Той помнеше. Помнеше всичко, в което някога бе вярвал. Помнеше и как изглеждаше Джери на студената бяла светлина в моргата.
— То няма нищо общо с това тук.
— Значи следваш други правила, когато си засегнат лично.
— Той беше мой брат.
— Ала е мъртъв — Лиз въздъхна и подложи пламналото си лице на вятъра. — Извинявай, Джоунъс. Джери обаче наистина е мъртъв, а ако ти направиш това, което си намислил, ще убиеш и нещо в себе си. — Както, макар и да не можеше да му го каже, в нея самата. — Нямаш ли вяра на правосъдието?
Той хвърли цигарата във водата и се облегна на парапета.
— От години се занимавам с него. То е последното нещо, на което бих имал вяра.
Искаше й се да го разбере, да проумее и оправдае чувствата му. Не знаеше как. Но каквото и да направеше Джоунъс, тя щеше да е до него.
— В такъв случай, трябва да вярваш на себе си. Аз също ще ти повярвам.
Той бавно се приближи. Взе лицето й в шепи и се взря в очите. Мъчеше се да разбере какво му казва и какво премълчава.
— Наистина ли?
— Да.
Наведе се и я целуна по челото. Изпита нужда, отчаяно желание да й каже да кара напред, да насочи лодката в открито море и да не спира. Ала това нямаше да помогне. На никой от тях. И двамата стояха на кръстопът.
— В такъв случай, почни отсега.
Целуна я отново, обърна се и вдигна една от подвижните пейки. Лиз се навъси, като го видя да вади водолазен костюм.
— Какво правиш?
— Разбрах се с Луис да ми го остави тук.
— Защо? Не можем и двамата да се спуснем долу.
Джоунъс се съблече по плувки.
— Точно така. Аз слизам, ти оставаш в лодката.
Тя застина неподвижно. Нямаше никаква полза да избухва в момента.
— Всичко вече е уговорено, Джоунъс. Аз трябва да ида.
— Променям уговорката — преди да я погледне отново, той намъкна костюма до кръста. — Няма да те излагам повече на никакви рискове.
— Ти не ме излагаш на рискове, сама се излагам. А и никога не си се гмуркал там нощно време. Аз съм го правила.
— Сега и аз ще го направя.
— Последното, което ми е нужно тъкмо сега, е да се вживяваш в ролята на покровител и ангел — пазител.
Джоунъс за малко не се разсмя. Натегна неопрена върху раменете си.
— Много жалко, защото точно тази роля съм подготвил.
— Казах на Манчес и Трайдънт, че аз ще се гмурна.
— Вярно, репутацията ти силно ще пострада, като лъжеш убийци и наркотрафиканти.
— Джоунъс, нямам настроение за шеги.
Той прикрепи водолазния нож, сложи си колана с тежестите и взе маската.
— Може би. Както може би не си в настроение да чуеш и следното. Тревожа се и се вълнувам за теб. Твърде много при това — протегна ръка и я хвана за брадичката. — Брат ми те замеси в цялата тази каша, защото не го беше еня за никой, не си даваше труд да мисли за когото и да било през целия си живот. Аз те въвлякох още по-надълбоко, защото единствената мисъл в главата ми беше отмъщението. Сега обаче мисля за теб, за нас. Няма да слизаш долу. Ако трябва, ще те вържа за руля и пак няма да слезеш.
— Не искам ти да отиваш — опря Лиз юмруци на гърдите му. — Ако ида аз, ще мисля само за това, което трябва да свърша. Остана ли тук, горе, ще се безпокоя и притеснявам да не ти си случи нещо.
— Засечи времето — Джоунъс вдигна акваланга и й го подаде. — Помогни ми да го сложа.
Не си ли бе казала тя още в самото начало, че не й приличаше на човек, който ще се остави да го надговорят в спор? Ръцете й леко трепереха, когато нахлузи презрамките на раменете му.
— Не съм свикнала да бъда покровителствана.
Той намести кислородните бутилки и се обърна.
— Тренирай.
Лиз затвори очи. Нямаше смисъл да спори, беше късно за разправии.
— Като се гмурнеш, дръж на североизток. Пещерата е на около трийсетина метра. — Тя се поколеба за миг, после извади пистолет. — Внимавай за акули.
Джоунъс се прехвърли през борда и Лиз му подаде куфарчето. След малко той изчезна, а морето отново стана черно и безмълвно. Мислено тя го следваше метър по метър. Под водата щеше да е тъмно като в рог, тъй че Джоунъс трябваше да се осланя на приборите и тънкия лъч от фенерчето. Нощните същества щяха да са излезли на лов. Сепии, змиорки, баракуди. Акули. Опита се да отпъди мисълта.
Трябваше тя да иде. Но как би могла да му се наложи? Лиз отметна косата от лицето си и закрачи по палубата. Беше отишъл вместо нея, за да я предпази. Направи го, защото се вълнуваше за нея. Стана й студено. Седна и потри ръце да се стопли. Тресеше я, ала не само от хладния нощен въздух. Това ли беше един мъж да изпитва чувства към теб? Означаваше ли, че трябва просто да седиш и да чакаш? Скочи пак и отново закрачи. Твърде дълго бе живяла, непрекъснато вършейки нещо, за да може така, изведнъж, да стои напълно бездейна. И все пак… Беше й казал, че се вълнува за нея. Тя седна и зачака.
Четири пъти беше погледнала часовника, преди най-сетне да го чуе до въжената стълба, преметната през борда. Въздъхна с облекчение и отиде да му помогне.
— Втория път аз слизам — подхвана.
Джоунъс махна маската, после свали акваланга.
— Хич и не помисляй — не й даде да възрази и я притегли към себе си. — Имаме един час — прошепна в
