лицето на Манчес, нито от трескавия, див блясък в очите му при мисълта за туй, което предстоеше да се случи. Нали за това беше дошъл, това си бе обещал. Монетата върху верижката на врата му се люшна и напомни за Джери. Брат му беше мъртъв. Никакво удовлетворение нямаше в това. Той отпусна пистолета.
Манчес отметна назад глава.
— Аз ще изляза — рече спокойно. Устата му се разтегли в усмивка. — Ще изляза.
Пистолетът гръмна и куршумът се заби в палубата между краката му. Лиз видя как злорадата усмивка замръзна на лицето му, миг преди да се появи върху устните на Джоунъс.
— А аз ще те чакам.
Нима наистина всичко свърши? Това беше първата й мисъл, когато се събуди на топло и сухо в собственото си легло. Вече нищо не я заплашваше, нито нея, нито Джоунъс, а наркотрафикантският канал на Косумел бе разбит. Джоунъс, естествено, беснееше. Манчес е бил следен, без да им кажат, тях също са ги наблюдавали, ала полицията издаде присъствието си едва когато Лиз се озова пред дулото на револвера. Джоунъс обаче постигна това, за което бе дошъл, помисли тя. Убиецът на брат му бе задържан и се намираше зад решетките. Очакваше го процес. Щеше да се изправи пред закона и правосъдието. Дано това се окажеше достатъчно за Джоунъс.
На нея самата й стигаше това утро. Едно спокойно, нормално утро. Тя се протегна доволно, извъртя се и се притисна в Джоунъс. Той я прегърна.
— Хайде да си лежим тук до обяд.
Лиз се засмя и го погъделичка.
— Не може. Имам…
— Работа — довърши вместо нея Джоунъс.
— Именно. При това за първи път от седмици насам мога да я върша, без да се озъртам през рамо. Щастлива съм. — Тя го изгледа, после обви ръце около врата му. — Толкова съм щастлива!
— Достатъчно щастлива ли, за да се омъжиш за мен?
Лиз се вцепени. После бавно се отдръпна.
— Какво?
— Омъжи се за мен. Да се върнем двамата у дома. Да заживеем заедно.
Щеше й се да каже „да“. Порази я как сърцето й крещеше „да!“ Да откаже бе най-трудното нещо, което някога беше правила.
— Не мога.
Той я спря, преди да се бе измъкнала от леглото. Заболя го повече, отколкото бе очаквал.
— Защо?
— Джоунъс, ние сме напълно различни, всеки от нас двамата със съвършено различен, отделен свой живот.
— Животът ни престана да е отделен преди повече от месец — той хвана ръцете й. — И никога повече няма да е отделен.
— Ще е — тя се издърпа. — Като се върнеш във Филаделфия, не след дълго едва ще си спомняш как изглеждам.
Джоунъс пак я хвана. Стисна я здраво. Гневът, който обикновено така рядко го спохождаше, редом с нея сякаш винаги тлееше.
— Защо правиш така? — попита ядосано. — Защо никога не можеш просто да вземеш това, което ти дават? — Претърколи я върху леглото, докато не се озова отгоре й. — Обичам те.
— Недей — Лиз затвори очи. Желанието почти замъгли разума й. — Не ми казвай това нещо.
Тя го отрязва. Гони го. Хлопва му вратата. Той усети първо страх, после яд. Накрая решителност.
— Ще ти го казвам. Ще ти го повтарям непрекъснато, докато рано или късно повярваш. Да не мислиш, че всички тези нощи са били само игра? Нима не почувства? Нищичко ли не изпита?
— Навремето също смятах, че чувствам.
— Тогава си била дете! — Лиз взе да клати глава и Джоунъс я стисна още по-силно. — Да, именно дете. И все още си по един или друг начин. Но аз зная какво ти е, когато си с мен. Усещам го. Аз не съм призрак, Лиз, не съм спомен! Аз съм истински и те желая!
— Страхувам се от теб — промълви тя. — Страх ме е, защото ти ме караш да искам това, което не мога да имам. Няма да се омъжа за теб, Джоунъс, защото достатъчно рискове съм поемала през живота си и не искам да го правя с живота на детето си. Моля те, остави ме.
Той я пусна, ала щом Лиз се надигна, отново я прегърна.
— Нещата между нас не са приключили.
Тя отпусна глава на гърдите му, притисна лице.
— Нека да изживея тези няколко дни, които ни остават заедно. Моля те, остави ме да ги изживея спокойно.
Джоунъс повдигна брадичката й. Всичко, което желаеше да разбере, го видя в очите й. Щом човек има твърдото намерение да победи, той може да си позволи да чака.
— Досега май не ти се е случвало да се разправяш с някой по-упорит от теб. А с мен тепърва ти предстои да си имаш работа — нежно я погали по косата. — Хайде, обличай се. Ще те откарам.
Понеже Джоунъс се държеше така, сякаш нищо не е било, Лиз се успокои. Добре си даваше сметка, че то бе невъзможно. Познаваха се едва от няколко седмици, и то при обстоятелства, които неминуемо усилваха, придаваха по-голяма острота на всички усещания. Вярваше, че не му е безразлична, че изпитва чувства към нея, но любовта, такава любов, каквато бе необходима, за да бъде създадено семейство, беше твърде сериозно нещо. И твърде рисковано.
Тя самата го обичаше. Обичаше го дотолкова, че да го отблъсне, когато цялото й същество жадуваше да го притисне по-близо, да се слее с него. Той трябваше да се върне към своя живот, имаше нужда от своя свят. След време, ако се сетеше за нея, с признателност щеше да си мисли как Лиз правилно бе затворила вратата, която той неволно бе открехнал. Тя щеше да мисли за него. Винаги.
Вече наближавайки плажа, Лиз беше взела решение.
— Какво ще нравиш днес?
— Аз ли? — Джоунъс също беше взел решение. — Ще седя на слънце и няма да правя нищо.
— Как така, съвсем нищо? — изгледа го невярващо тя. — Целия ден?
— Известно е под името почивка или свободен ден. Ако са няколко подред, се нарича отпуск. Аз и бездруго съм в отпуск. Уж щях да го прекарам в Париж.
Париж! Подхождаше му. Как ли миришеше въздухът в Париж?
— Ако ти стане скучно, на лодките със сигурност ще приветстват допълнителната работна ръка.
— Благодаря, предостатъчно ми дойде гмуркането напоследък.
Той се отпусна на един шезлонг пред павилиона. Оттам бе най-удобно да я държи под око.
— Подранил си тази сутрин, Мигел.
Лиз по навик потърси с поглед Луис.
— Дойдох заедно с Луис. Той е на кея, проверява водолазната лодка. Днес имаме ранен курс.
— Да, зная — само че не й се щеше да поверява павилиона в ръцете на Мигел за дълго време. Надали самичък щеше да се справи добре. — Защо не отидеш с него да му помагаш? А пък аз ще остана тук.
— Буено. А-а, там двама души се въртят край рибарската лодка. Навярно искат да я наемат.
— Ще видя. Ти върви — тя се върна и се наведе над Джоунъс. — Наглеждай, моля те, за малко тук, става ли? Двама клиенти ме чакат при „Изгнаник“.
Той намести слънчевите очила.
— Колко плащаш на час?
Лиз присви очи.
— Пък аз, значи, смятах да сготвя нещо вкусно довечера…
Джоунъс се засмя, стана и се упъти към павилиона.
— Върши си спокойно работата, не бързай.
Тя също се разсмя. Тръгна по пътеката към пристана и пое с наслада утринната свежест. Един непредвиден курс нямаше да й дойде зле. Водните колелета бяха поръчани, ала още неплатени. Освен това
