ухото й. — В караница ли искаш да го прекараме?
Беше мокър и студен. Лиз го прегърна и се притисна до него.
— Не обичам да ми нареждат и заповядват.
— Някой друг път ти ще ми заповядаш — той се отпусна на скамейката и я дръпна до себе си. — Бях забравил какво е нощем долу. Фантастично! — И е на път всичко да свърши, добави наум. Първата крачка беше предприета, оставаше да бъде направена и следващата.
Видях гигантска сепия. Уплаших я до смърт с фенерчето. Бас ловя, че беше над десет метра дълга.
— Стават и по-големи — тя сложи глава на рамото му и опита да се отпусне. Имаха цял час. — Един път, когато се гмуркахме с татко, видяхме една, която сигурно имаше двайсет метра.
— Уплаши ли се?
— Ами! Бях очарована. Помня, че доплувах близо и я докоснах по едно от пипалата. После, когато излязохме, се наложи да изслушам от баща ми двайсетминутно конско.
— Представям си как би постъпила по същия начин с Фейт, ако го направи.
— Бих се гордяла с нея — заяви Лиз и се засмя. — После двайсет минути щях да й чета конско.
За първи път тази вечер Джоунъс забеляза звездите. Небето беше осеяно с тях и изглеждаше като живо. Сети се за люлеещия се стол на майка му върху верандата и летните нощи.
— Разкажи ми за нея.
— Не ме карай да започвам.
— Карам те — той я прегърна през рамото. — Хайде, разкажи ми.
Усмихната леко, тя притвори очи. Беше й хубаво да мисли за Фейт, да говори за Фейт. Пред Джоунъс взе да се оформя образа на жизнерадостно момиченце, което обича да ходи на училище, защото там е интересно и весело. Чуваше обичта в гласа на майка й, усещаше гордостта й, долавяше тъгата и копнежа. Видя пред очите си мургавото, загоряло от слънцето лице на момиченцето от снимката, узна, че говори два езика, обича баскетбола и мрази зеленчуците.
— Винаги е била много сладка — продължи Лиз. — Но съвсем не е ангел. Голям инат е и, щом не става нейната, доста се цупи. Иска сама да прави всичко. Спомням си, когато беше още само на две годинки, страшно се сърдеше, ако й помагах да слиза по стълбите.
— Желанието за независимост изглежда е семейна черта.
Тя сви рамене.
— Налагало се е.
— Да си мислила някога за съвместен живот?
Лиз се стегна.
— При съвместния живот човек трябва да се откаже от някои неща. Аз никога не съм могла да си позволя да изоставя каквото и да било.
Такъв отговор и очакваше той. Ала смяташе да го промени.
— Хайде, време е за второто гмуркане.
Тя пак му помогна с акваланга.
— Вземи пистолета. Джоунъс… — той беше вече до парапета и Лиз изтича при него. — Не се бави — прошепна. — Искам да си идем вкъщи. Искам да се любим.
— Крайно подходящо време за подобно хрумване, няма що! — Джоунъс се изсмя и се преметна назад във водата.
През следващите пет минути тя отново кръстосваше палубата. Защо не се сети да донесе малко кафе? Ето, ще отпъди всички други мисли и ще се съсредоточи върху тази. Как след по-малко от час ще седят уютно в кухнята, кафеварката тихичко ще къкри и ще разнася приятен аромат. Какво от това, че полицията бе обкръжила къщата? Те с Джоунъс щяха да са вътре. Заедно. Може би Лиз грешеше относно съвместния живот. Може би… Когато чу плясъка в борда, за миг се озова до парапета.
— Джоунъс, да не се случило нещо? Защо…
Насреща й зееше дулото на 22-калибров револвер.
— Сеньорита… — Манчес хвърли маската и шнорхела върху пейката и се покатери в лодката. — Буенас ночес.
— Какво правиш тук? — опита се гласът й да звучи възмутено, но кръвта се оттегли от лицето й. Не, тя наистина не притежаваше смелост, помисли си. Ама никаква. — Нали имахме уговорка?
— Ти си аматьорка — отвърна той. — Също като Шарп. Да не смяташ, че просто ей така ще забравим за парите?
— Не зная нищо за парите, които е взел Джери — Лиз бе стиснала парапета до побеляване на пръстите. — През цялото време ти го повтарям.
— Шефът реши, че много ни се мотаеш из краката, хубава госпожице. Ти ни правиш услуга с тази доставка и ние ти правим услуга. Ще те убием бързо и безболезнено.
Тя не гледаше в револвера. Не смееше.
— Ако така си убивате водолазите, скоро ще останете без бизнес.
— Все едно, приключваме с Косумел. Щом приятелят ти изплува с куфарчето, го взимам и отивам в Мерида. Обичам да живея в разкош. Твоето изобщо не е живот.
Искаше й се да седне, защото коленете й трепереха и краката едва я държаха. Остана права, защото мислеше, че ако седне, повече няма да е в състояние да стане.
— Щом приключвате на Косумел, защо беше това спускане?
— Кленси обича нещата да са изпипани докрай.
— Кленси?
Спомни си, че това беше името, споменато от Дейвид Мериуърт. Напрегна се да чуе някакъв звук откъм водата.
— Долу има няколко хиляди в кокаин, там е цялата хватка. Няколко хиляди долара в куфарчето, което ще бъде извадено. Шефът го е замислил да изглежда така, като че вие двамата с Шарп свършвате операцията, а после се скарвате и се застрелвате един друг. Чиста работа и случаят приключва.
— Ти си убил и Ерика, нали?
— Задаваше много въпроси — той поклати револвера. — Ти също много питаш.
Светлината обля лодката и морето наоколо тъй внезапно, че Лиз в първия момент замръзна на място. Преди още да бе осъзнала какво прави, в следващия миг вече скачаше във водата и се гмурна с главата надолу.
Как да предупреди Джоунъс? Продължи като обезумяла да се спуска слепешката, а над нея светлините подскачаха по повърхността. Нямаше акваланг, нямаше маска. Всеки момент той можеше да изплува, без да подозира за опасността. Нямаше кой да го предпази, освен тя.
Ала без водолазната екипировка беше напълно безпомощна, щеше да издържи още съвсем малко. Като се стараеше, колкото бе възможно, да се държи близо до въжената стълба, Лиз напрягаше дробове, които всеки момент щяха да се пръснат. Тогава усети движение във водата. Обърна се към лъча от фенерчето.
Когато Джоунъс я видя, тя приличаше на призрак, прилепен до корпуса на лодката. Косата й се развяваше от течението, лицето бе бяло като платно. Преди умът му да си бе задал каквито и да било въпроси, той извади мундщука с тръбата от устата си и бързо го пъхна в нейната — глътка живителен въздух. Можеха да общуват само чрез чувствата си. Усети страха й. Стисна здраво пистолета и изплува.
— Господин Шарп — насочи към него Моралес лъча от прожектора. — Всичко е под контрол.
Лиз също се показа от водата. Видя Манчес на палубата с белезници на ръцете, охраняван от двама мъже във водолазно облекло.
— Навярно ще откарате моите хора и заловения обратно на острова? — продължи Моралес.
Тя почувства как Джоунъс се напрегна. Държеше пистолета зареден и насочен. Стори й се, че дори и през маската вижда очите му да горят със студен леден блясък.
— Джоунъс, моля те! — но той вече се качваше по стълбата. Лиз се прехвърли през парапета и тупна върху палубата — измръзнала, със стичаща се по тялото й вода. — Джоунъс, недей! Всичко свърши.
Той едва чуваше гласа й. Всичките му усещания бяха фокусирани върху мъжа, който стоеше само на няколко крачки. Очите им бяха приковани един в друг. Не изпита задоволство от кръвта, стичаща се по
