Лиз спусна ръка под масата и я постави твърдо върху коляното му.
— Нямай грижа за това — посъветва го Манчес. Ухили се, стиснал цигарата между зъбите си. — Той, във всеки случай, знае кои сте.
— Само внимавайте за координатите и си гледайте часовника — Скот остави на масата банкнота и се изправи. — Останалото е лесно.
— И умната, братко на Джери — озъби се в усмивка Манчес. — Адиос, сеньорита.
Двамата тръгнаха, а Джоунъс спокойно довърши бирата.
— Не беше предвидено да се намесваш по време на срещата — зашепна ядосано Лиз. — Моралес каза…
— По дяволите Моралес! — той смачка цигарата в пепелника и погледна как пушекът се извива нагоре. — Това ли е онзи с ножа?
Ръката й неволно посегна към гърлото. На половината път тя стисна пръсти и ги постави в юмрук на масата.
— Нали ти казах, че не можах да го видя.
Джоунъс вдигна очи. Както и преди, те отново й заприличаха на замръзнал дим.
— Той ли беше?
Не бе нужно да му казва. Лиз се наведе напред и заговори кротко:
— Искам това да свърши, Джоунъс. Не искам отмъщение. Нали трябваше да ме оставиш сама да се срещна със Скот и да уредя нещата?
С отсъстващ вид той наведе свещта, поставена в средата на масата, и я запали.
— Промених решението си.
— Дяволите да те вземат, можеше всичко да объркаш! Да не мислиш, че ми е много драго да се захващам с това? Ала единственият начин да се измъкнем, е просто историята да приключи. Сега откъде да знаем дали няма да се откажат, щом и ти се намеси?
— Няма, защото ти си в центъра на нещата, при това от самото начало — Джоунъс хвана ръката й, преди да се бе обадила отново. Приближи лице, гласът му беше спокоен и твърд: — Имах намерение да те използвам. Още щом прекрачих прага на къщата ти, аз реших да те използвам, за да стигна до убиеца на Джери. Ако трябваше да те прегазя, да те махна от пътя си или да те повлека заедно с мен, все едно, смятах да те използвам. Точно както и Моралес смята да те използва. Както и останалите искат да го направят. — Пламъчето на свещта трептеше помежду им. — Също както и Джери те използваше.
Тя преглътна. С усилие се противопостави на болката.
— А сега?
Той не отговори. Седяха толкова близо, че виждаше отражението си в очите й. Виждаше също съмненията и непокорството. Премести ръка зад врага й и усети тежките удари на сърцето. Със сдържана сила я привлече към себе си и я целуна по устните. Пламък на страст, проблясък на надежда — не знаеше кое да й даде. Или да вземе. Затова я пусна.
— Повече никой няма да ти причини зло — прошепна. — Най-малко аз.
Това бе най-дългият ден в живота й. Работеше в павилиона и чакаше часовете да се изнижат. Хората на Моралес се бяха смесили с почиващите на плажа. Струваше й се, че толкова бият на очи, така си личат, сякаш бяха белязани, та бе чудно как никой друг не им обръщаше внимание. Лодките с клиентите отплаваха в морето, върнаха се, после пак тръгнаха. Тя проверяваше, раздаваше акваланги и плувно снаряжение. Попълваш формуляри и връчваше разписки, приемаше кредитни карти, като че тази делнична дейност имаше някакво значение. Искаше денят да свърши. Щеше й се вечерта ни кога да не настъпва.
Хиляди пъти решаваше да каже на Моралес, че не може да го направи. Хиляди пъти се наричаше страхливка. Но когато слънцето се спусна ниско, разбра, че смелостта не бе нещо, което можеше да се постигне със силата на волята. Би избягала, ако имаше избор. Ала не можеше. Тъй като я грозеше опасност, покрай нея и Фей беше в опасност. Щом слънцето залезе, Лиз приключи работата и затвори павилиона, сякаш беше най-обикновен ден. Слагаше ключовете в джоба си, когато редом изникна Джоунъс.
— Още има време да се откажеш.
— И после какво? Да се крия? — тя обходи с поглед брега, морето, острова, който беше неин дом. И неин затвор. Защо ли никога не бе мислила за това място като за затвор? Докато не се беше появил Джоунъс. — Нали сам ме упрекваше, че бягам и се крия?
— Лиз…
Тя поклати глава, за да не продължава.
— Нямам сили да говоря за това. Предпочитам просто да го направя.
Пътуваха към къщи в мълчание. Лиз преповтаряш наум дадените й инструкции, всяко нещо, всяка дума, на които Моралес бе наблегнал. Щеше да спази всички наставления, да остави куфарчето долу в пещерата, да вземе другото с парите и да го предаде на полицаите, които щяха да я чакат недалеч от пристана. А тя щеше да чака следващия ход. И докато чакаше, край нея, на не повече от пет метра, щеше да има полицай. Изглеждаш съвсем просто. Но стомахът й се свиваше.
По улицата пред къщата й човек разхождаше куче. От хората на Моралес. Другият мъж, дялащ нещо върху верандата на съседа, носеше пистолет под доченото си облекло. Лиз се постара да не спира поглед върху нито единия от двамата.
— Сега ще пийнеш нещо, хапваш и лягаш да поспиш — нареди Джоунъс и я побутна през вратата.
— Само спането.
— В такъв случай първо спането — той заключи и я последва в стаята й. Пусна щорите. — Искаш ли нещо?
Беше й много трудно да моли.
— Ще легнеш ли с мен?
Джоунъс се приближи. Тя вече се бе свила на кълбо. Той се изтегна, прегърна я през гърба и я притисна до себе си.
— Ще можеш ли да заспиш?
— Дано — в съня щеше да намери избавление, та дори и временно. Ала не затвори очи. — Джоунъс?
— Ъ-ъ?
— След тази вечер… След като всичко свърши, ще ме прегръщаш ли пак така?
Той докосна с устни косата й. Нима би могъл да я обича повече от това? Но беше почти сигурен, че ако й го кажеше, Лиз щеше да се отдръпне от него.
— Стига ти да искаш. Сега заспивай.
Тя остави очите й да се затворят и умът й да потъне в забрава.
Куфарчето не беше голямо, с обичайния размер на дипломатическо куфарче. Видът му бе твърде обикновен и по нищо неотличаващ се, за да бъде възприемано като носител на опасност и заплаха. До него върху плота в павилиона лежеше илик. Вътре имаше лист хартия с напечатани цифри — географските координати. Също и две хиляди и петстотин долара в банкноти от по сто.
— Спазили са своята част от уговорката — отбеляза Джоунъс.
Лиз пъхна плика в чекмеджето.
— Ще си взема екипировката.
Той я проследи с поглед. Предпочита да действа сама, каза си. Предпочита да не мисли, че има към кого да се обърне, на кого да се опре. Ала скоро ще разбере, че имаше не само това, а значително повече.
— Какви са координатите?
— Същите като в бележника на Джери.
Тя се чувстваше удивително спокойна. Изчака го да излезе и заключи след него. Беше наясно, че ги наблюдават. Моралес бе разположил хората си в хотела досами плажа. Но точно толкова сигурна беше, че и Манчес бе някъде наблизо.
Двамата с Джоунъс не разговаряха повече, докато не се качиха на лодката и не потеглиха.
— Ето, че му се вижда краят — рече Лиз, след като пое по курса.
— Вижда му се.
Тя замълча за миг. Цяла вечер бе мислила какво ще му каже и как да му го каже.
