Прегърна я. Косата й ухаеше на слънце и на море. Преди края на лятото, обеща си той, тя щеше да бъде свободна. И двамата щяха да бъдат свободни.
— Ще ида с нея — изгледа Моралес над главата й.
— Вероятно няма да е възможно.
— Ще го направя възможно.
Единадесета глава
Никога досега не бе живяла в такъв постоянен страх. Всеки ден отваряше павилиона в очакване Скот Трайдънт да се появи отново. Всяка вечер затваряше, прибираше се вкъщи и чакаше телефонът да зазвъни. Джоунъс приказваше малко. Тя вече не знаеше какво прави той през времето, когато не бяха заедно, но усещаше, че крои свои планове, замисля собствени ходове. Това само я плашеше още повече.
Изминаха два дни и нервите й се опънаха до скъсване. На плажа хората спяха или четяха, влюбените се разхождаха, хванати за ръка, децата припкаха и вдигаха врява, плувци с шнорхели шляпаха край скалите. Лиз се чудеше защо нищо не й изглеждаше нормално и дали изобщо някога щеше да бъде. На залез-слънце изпразни кутията с парите, прибра плувното снаряжение и взе да затваря.
— Какво ще кажеш за онова питие?
Макар да смяташе, че бе подготвена за този момент, тя се стресна. Главата й започна да пулсира бавно и тежко, което, знаеше, ще продължи с часове. Цялата изстина и стомахът й се сви от страх. Ала оттук нататък нямаше място за паника. Обърна се.
— Питах се дали ще дойдеш пак.
— Нали ти казах, че ще съм наблизо. Ясно ми е, че на хората им е нужно време да обмислят нещата.
Имам определена роля в тази игра, напомни си Лиз. И съм длъжна да я изиграя добре. Заключи, без да бърза, и отново се извърна към Скот. Не се усмихна. Предстоеше делови разговор, сух и лаконичен.
— Можем да идем ето там — посочи близкото заведение с тръстиков покрив, кацнало над скалите. — Оживено е.
— Става.
Предложи й ръка, но тя пренебрегна жеста и тръгна.
— Била си и по-дружелюбна.
— Бил си клиент — Лиз му хвърли кос поглед. — А не делови партньор.
— Значи… — той се огледа надясно, после наляво. — Премислила си.
— На теб ти трябва гмуркач, а на мен ми трябват пари.
Тя се качи по двете дървени стъпала и избра стол с гръб към морето. Секунди, след като седна, един мъж се настани на ъгловата маса срещу тях. От хората на Моралес, помисли Лиз и положи усилия да се държи спокойно. Бяха я карали да репетира отново и отново. Знаеше какво трябва да каже, как да го каже, както и това, че келнерът, който им сервираше, носеше полицейска значка и пистолет.
— Джери не ми е казал кой знае колко — започна, след като си поръча безалкохолно питие. — Само това, че се спуска долу и прибира парите.
— Биваше го в гмуркането.
Пред погледа й изплува лицето му върху бялото пясъчно дъно и тя с труд преглътна стисналия я за гърлото й ужас.
— Аз съм по-добра.
Скот се ухили.
— Така разправят.
Доловила движение редом, Лиз вдигна очи. И замръзна. Мургав мъж със сипаничаво лице сядаше на стола до нея. Знаеше, че на китката си носи тънка сребърна гривна, преди още да я бе видяла.
— Пабло Манчес, Лиз Палмър — представи ги Скот. — Макар, струва ми се, да сте се срещали.
— Сеньорита… — Манчес хвана ръката й и тънките му устни се разтеглиха.
— Кажи на твоето приятелче да си държи ръцете прибрани — Джоунъс спокойно издърпа четвъртия празен стол и също седна. — Защо не ме запознаеш, Лиз?
Понеже тя само го гледаше втрещено и мълчеше, той се облегна назад и сам заговори:
— Казвам се Джоунъс Шарп. С Лиз сме съдружници — отправи поглед към Манчес. Ето го, значи, мъжът, заради когото беше изминал хиляди километри, за да го намери. И да го убие. Усети как се надига омразата, как го обзема свирепа, сляпа ярост. Ала Джоунъс умееш да обуздава чувствата си и да чака. — Предполагам, е познавал брат ми.
Манчес пусна ръката на Лиз.
— Брат ти беше алчен глупак.
Лиз затаи дъх, видяла Джоунъс да посяга към джоба си. Той бавно извади пакет цигари.
— Аз също съм алчен — отвърна Джоунъс невъзмутимо и запали. — Но не съм глупав. Търсих те — добави с каменна усмивка и протегна пакета, предлагайки му цигара.
Манчес взе една и откъсна филтъра. Ръцете му бяха красиви, с дълги, тънки пръсти и тесни длани. При вида им Лиз едва не се разтрепери.
— Ето, че ме намери.
Джоунъс си поръча бира. Продължаваше да се усмихва.
— Нужен ти е водолаз.
Скот отправи на Манчес предупредителен поглед.
— Имаме си — каза.
— Това, което имате, е екип. Ние с нея работим заедно — Джоунъс издуха струя дим. — Нали така, Лиз?
Той ги искаше. И нямаше да се откаже, докато не ги получи. А тя нямаше избор.
— Така е.
— Не ни трябва екип — накани се Манчес да става.
— Точно ние вие трябваме — взе Джоунъс бирата, която му бяха донесли. — Вече доста поназнайваме за вашата далавера. Джери не беше от тия, дето си траят. Трудно пазеше тайни. — Той надигна бутилката. — Лиз и аз сме по-дискретни. Та, значи, пет хиляди на гмуркане?
Скот замълча за миг, после вдигна ръка да спре Манчес.
— Пет. Щом искате да работите в екип, ваша работа е как ще си ги делите.
— По равно — Лиз обви с пръсти бирата на Джоунъс. — Единият слиза долу, другият стои в лодката.
— Утре вечер. В единайсет. Ще дойдеш в павилиона. Влизаш. Вътре ще намериш непромокаемо куфарче. Заключено е.
— И павилионът е заключен — подметна Лиз. — Как ще се озове куфарчето вътре?
Манчес издуха цигарения дим между зъбите си.
— Нямам проблеми с влизането.
— Просто взимаш куфарчето — прекъсна ги Скот. — Листче с координатите ще бъде прикрепено към дръжката. Изкарваш лодката, гмуркаш се с куфарчето и го оставяш долу. После излизаш и чакаш точно един час. След това отново се гмуркаш. Там ще те чака друго куфарче и от теб се иска само да го върнеш в павилиона и да го оставиш там.
— Звучи гладко — обади се Джоунъс. — Кога ще ни се плати?
— След като свършите работата.
— Половината предварително — Лиз отпи дълга глътка от шишето с надеждата сърцето й да забие по- кротко. — Оставяте две и петстотин при куфарчето или никакво гмуркане.
Скот се ухили.
— Не си доверчива като Джери.
Тя го изгледа студено.
— Освен това възнамерявам да остана жива.
— Стига да спазваш правилата.
— Кой ги определя? — взе си Джоунъс обратно бирата.
