— Някои са доста отдалечени — каза той уж нехайно.
— Ако се гмуркате с шнорхел, трябва да се държите близо до рифа, ала един опитен водолаз може да прекара цели дни из тях.
— И нощи — Скот продължаваше да върти шнорхела в ръцете си, без да сваля поглед от нея. — Може да слезе там, долу, през нощта и да бъде съвършено несмутен от нищо.
Стори й се, че усети прокрадващо се безпокойство. Несъзнателно отправи поглед над рамото му, там, където нейният пазител от полицията беше полузадрямал под палещото слънце. Глупости, рече си и сви рамене. Никога не бе била от тия, дето се стряскат и от сянката си.
— Мястото е опасно за нощно гмуркане — забеляза.
— Някои хора обичат опасността, особено когато е доходна.
Устата й пресъхна. Преглътна с усилие и върна маската на рафта.
— Възможно е. Но не и аз.
Този път усмивката му не беше тъй обаятелна, нито пък очите тъй дружелюбни.
— Наистина ли?
— Не ви разбирам.
— Напротив, мисля, че ме разбираш — той я стисна за ръката. — И много добре знаеш какво имам предвид. Това, което Джери Шарп измъкна горе и сложи в банковия сейф в Акапулко, е една прилична сума, нали, Лиз? — Скот се наведе по-близо и сниши глас. — Остана обаче много повече. Има още какво да се прави. Той не ти ли каза?
Внезапно и колкото със страх, толкова и с гняв, тя си припомни тикнатия в гърлото й нож.
— Нищо не ми е казвал! Нищо не зная!
Преди да бе успяла да се отскубне, Трайдънт я беше опрял с гръб в ъгъла.
— Ако започна да викам — съумя да изрече Лиз с твърд глас, — ще се събере цяла тълпа, преди още да си мигнал.
— Няма защо да викаш — той вдигна и двете си ръце нагоре, сякаш да покаже, че не възнамерява да й стори нищо. — Това е просто един делови разговор. Искам само да зная какво ти е казал Джери, преди да допусне фаталната грешка и да ядоса не когото трябва.
Тя усети, че трепери. Положи усилия да спре. Трайдънт не можеше да я сплаши. С какво би го направил, като беше само по бански и разгърдена риза и нямаше къде да скрие някакво оръжие? Лиз изпъна гръб и го погледна право в очите.
— Джери не ми е споменавал нищо. Същото казах и на приятеля ти, който ми беше опрял нож в гърлото. Това обаче явно не го е удовлетворило, защото след това е повредил акваланга ми.
— Моят съдружник е скаран с добрите обноски — отвърна непринудено Скот. — Аз нито имам навика да нося ножове, нито разбирам достатъчно от водолазна екипировка, за да бърникам из нея. Това, което зная, се отнася до теб, и то не е малко. Че работиш, например, твърде усилено, ставаш в зори и бъхтиш до залез. Аз просто се опитвам да ти предоставя една възможност, Лиз. Да ти предложа бизнес. Само за бизнес и става дума.
Именно този кротък и благоразумен тон ненадейно я накараха да избухне. Както си беше кротък и благ, така имаше вече два трупа.
— Аз не съм ти Джери, нито Ерика, тъй че го имай предвид! Нямам представа от мръсния бизнес, с който се занимаваш, ала затова пък полицията има и е на път да научи още. Ако смяташ, че можеш да ме стреснеш и уплашиш, като размахваш нож под носа ми и повреждаш екипировката ми, да, имаш право. Но това няма да ме спре да те пратя теб и всички останали по дяволите! А сега се измитай оттук и ме остави на мира!
Той я гледа втренчено близо десет секунди, после се отдръпна леко.
— Погрешно си ме разбрала, Лиз. Казах ти, че искам просто да поговорим. Един обикновен делови разговор. Джери е мъртъв, ала опитен леководолаз лесно ще се справи с тази работа, особено някой, който познава морето наоколо. Натоварен съм да ти предложа пет хиляди долара. Пет хиляди американски долара, за да правиш това, което умееш най-добре. Да се гмуркаш. Слизаш долу, оставяш нещо и вземаш друго. Никакви хора, никакви разправии. Донасяш ми пакетчето цяло и читаво, а аз ти връчвам твоите пет хиляди. Един-два пъти седмично и ще можеш да си създадеш хубаво малко гнезденце. Бих добавил, че за сама жена с дете парите няма да са ти излишни.
Гневът й се превърна в ярост. Тя стисна юмруци.
— Казах да изчезваш! Не са ми нужни парите ти!
Трайдънт се усмихна. Протегна ръка и я докосна по бузата.
— Помисли си. Ще бъда наблизо, ако промениш решението си.
Лиз го наблюдаваше как се отдалечава и чакаше дишането й да се успокои. С преднамерено бавни движения излезе, заключи павилиона и се отправи към полицая.
— Отивам си вкъщи — каза, успяла да привлече отново вниманието му. — Кажете на капитан Моралес да дойде там след половин час.
Без да дочака отговор, закрачи по пясъка.
Петнадесет минути по-късно тя се прибра. По пътя за към вкъщи не се успокои. Всяка нейна крачка се дебнеше, във всеки момент някой можеше да се появи и да я заплаши, мирът и спокойствието й бяха разбити на пух и прах. Днешната случка преля чашата. Повече нямаше да търпи. Не че не можеше да се справи в момента с него, но той й беше предложил сделка. Предложи й пари, за да стане съучастник в контрабанда на кокаин, да замести предишния, който беше убит. Братът на Джоунъс.
Истински кошмар, мислеше, докато крачеше през стаята от единия прозорец до другия. Де да беше кошмар, обаче. Обръчът се затягаше все повече и Лиз се чувстваше хваната като в капан. Онова, което беше започнал Джери Шарп, бяха принудени да довършат те с Джоунъс. Без значение колко мъчително щеше да бъде. Без значение колко страшно. Ще го довършат, каза си твърдо. Тази примка трябваше да бъде разкъсана, независимо какво щеше да й се наложи да прави. Щеше да стори всичко, за да бъде сложен край, и дъщеря й да може спокойно да се върне у дома. Каквото и да трябваше да направи, тя щеше да го направи.
При шума от приближаваща кола Лиз отиде да надникне през гледащия към улицата прозорец. Реши, че е Джоунъс и сърцето й се сви. Дали да му каже, че току-що се бе сблъскала лице в лице с човека, който можеше да е убиецът на брат му? Ако той узнаеше името и разбереше кой бе мъжът, щеше ли да се втурне разярен да дири разплата, за каквато всъщност и беше дошъл толкова далеч? А дори и да получеше своето отмъщение, би ли разкъсало това обръча? Или напротив, щеше да продължи да се върти и върти около тях, замъглявайки всичко останало? Много се опасяваше, че можеше да стане именно така. Видя го — мъжът, служещ на закона, мъжът, заслужаващ състрадание, завинаги окован от резултата на собствения си изблик на насилие. Как да го спаси и предпази, същевременно с това да предпази и себе си?
Ръката й беше ледено студена, когато посегна да отвори вратата и да го посрещне. Джоунъс разбра, че нещо не бе наред още преди да я докосне.
— Какво правиш вкъщи по това време? Минах през павилиона и видях, че е затворено.
— Джоунъс… — направи единственото, което знаеше как да направи. Прегърна го и се притисна в него. — Моралес е на път за насам.
— Какво е станало? — в гърдите му се надигна страх. Обзе го почти ужас. — Да не ти се е случило нещо? Какво има? Да не си пострадала?
— Чакай, нищо ми няма. Ела да седнем.
— Лиз, искам да зная какво се е случило!
Тя отново чу шум от мотор и погледна надолу по улицата. Приближаващата кола нямаше отличителните белези на полицията.
— Моралес идва — отрони. — Ела вътре, Джоунъс. Предпочитам да го разказвам само веднъж.
Всъщност не й предстоеше да се терзае и чуди какво решение да взема, помисли Лиз, като се дръпна от вратата. Просто ще каже на Моралес и Джоунъс името на мъжа, който беше дошъл при нея. Щеше да им изреди дума по дума всичко, което й беше казал. По този начин щеше да остане встрани, щеше да се отдалечи от разследването, защото те щяха да се заемат с това, да открият кой бе той и къде се намира. Имаха причина да го търсят. Нали полицията точно това искаше, тя също. Моралес се зададе по пътечката пред къщата и Лиз погледна Джоунъс. И той го искаше. Беше му нужно. Като му го дадеше, тя щеше да се
