Рурк отново извади бележника си, направи справка и отвърна:
— Общо осемнайсет. Девет на този етаж, шест на другото ниво и две на горния етаж, което осигурява непрекъснатото наблюдение. Преди да ме попиташ, ще отговоря, че работното време приключва в три след полунощ, а персоналът напуска половин час по-късно. Представленията са на живо, последното свършва в два. Музикантите и балерините…
— По-точно стриптийзьорките — прекъсна го тя.
— Наричай ги както искаш — промърмори Рурк. — Те напускат веднага след представлението. До един час ще имаш имената им и часовете, в които са ангажирани на сцената.
— Благодаря. Между другото, как ти хрумна да наречеш клуба „Чистилището“?
— Как ли? — Устните му се разтегнаха в невесела усмивка. — Названието ми допадна. Свещениците твърдят, че чистилището е място за изкупление на греховете, нещо като затвор. Мисля, че това е последната възможност да бъдеш… човек. Преди да сложиш ореола и крилата или да те пуснат в казана с катрана.
— А ти къде предпочиташ да отидеш? — попита Ив. — В рая или в ада?
— Предпочитам да бъда човек. — Когато изнесоха носилката, прокара ръка през късата кестенява коса на съпругата си и промълви: — Съжалявам за случилото се.
— Аз също. Досещаш ли се за някаква причина, поради която детектив от полицията да работи под прикритие в „Чистилището“?
— Не. Вероятно някои посетители на клуба се занимават с незаконни дейности, но никога не го правят публично. Допускам, че стаите на горния етаж или в сепаретата понякога се използват от търговци на наркотици, ала съм сигурен, че се продават нищожни количества… иначе щях да бъда уведомен. Само онези стриптийзьорки, които имат лиценз, работят и като проститутки, следователно и в това отношение законът не е нарушен. Непълнолетни не се допускат в заведението и не се наемат за обслужващия персонал. Може би не вярваш, лейтенант, но аз се придържам към правила, които сам съм изработил.
— Не се заяждам с теб. Само искам да разбера как стоят нещата.
— Познавам те добре, скъпа. Яд те е, че изобщо съм тук.
Ив предпочете да не му отговори. Рурк забеляза, че късата й коса е разрошена от лекия утринен вятър, който подухваше, докато разговаряха пред клуба. Служителите от моргата отвориха вратата и отвън долетя шумът от улицата.
Въпреки ранния час движението вече беше претоварено. Раздразнени шофьори гневно натискаха клаксоните на колите си, небето беше почерняло от въздушни автобуси. Някакъв подранил продавач на закуски видя носилката и подвикна:
— К’во е станало, бе?
— Признавам, че съм ядосана от присъствието ти — наруши мълчанието Ив. — Но ще ми мине. Кога за последен път си бил в клуба?
— Не съм стъпвал тук от месеци. Управата се справя добре и не се налага да се намесвам.
— Кой е управителят?
— Ру Маклийн. Ако желаеш, ще ти дам сведения за нея.
— Да, спешно са ми необходими. Искаш ли да огледаш заведението, да видиш какви са пораженията?
— Няма смисъл. Не съм бил тук отдавна и не си спомням как е изглеждала залата… пък и доколкото забелязах, не е останало много за разглеждане. По-добре да се върна по-късно, за да преценя щетите.
— Ще наредя да те пускат. Какво има, Пийбоди? — Обърна се към сътрудничката си, която незабелязано се беше приближила и деликатно се изкашля.
— Извинете, че ви прекъсвам, лейтенант. Искам да ви уведомя, че се свързах с непосредствения началник на убития. Капитанът обеща да изпрати полицаи от участъка и психолог да уведомят близките. Попита дали ще ги придружите и вие, или да отидат сами.
— Помоли да ме почакат. Ще се срещнем с тях пред жилището на жертвата. Рурк, налага се да те оставя.
— Не бих искал да упражнявам твоята професия, лейтенант. — Той хвана ръката й и я стисна, сякаш допирът го успокояваше. — Няма как, дългът те зове. Ще се постарая да получиш възможно най-бързо сведенията, които са ти необходими.
Обърна се и тръгна към вратата, ала гласът на Ив го накара да спре.
— Рурк! Съжалявам, задето са унищожили твоята собственост.
Той обърна глава и очите му проблеснаха:
— Пет пари не давам за няколко счупени огледала и маси!
— Преструва се — промърмори Ив, когато съпругът й излезе.
— Какво казахте, лейтенант?
— Рурк няма да позволи престъпникът да се измъкне безнаказано. Приема случилото се като лична обида… — Въздъхна и добави: — Хайде, Пийбоди. Да разговаряме със съпругата и да приключим поне с това неприятно задължение.
Семейство Коли живееха в невисока сграда в Уест Сайд. Ив си мислеше, че кварталът е предпочитан от млади семейства и пенсионери. Жилищата тук не бяха достатъчно луксозни за необвързаните хора с високи доходи, нито пък бяха по джоба на онези, които едва свързват двата края. Сградата беше ремонтирана след Градските войни и в нея се помещаваха няколко апартамента. Кодът за отключване на входната врата беше елементарен.
Ив забеляза полицаите още преди да паркира и да включи светещия надпис, обозначаващ, че е тук по служба.
Жената беше добре облечена, а изрусената й коса беше сресана така, че образуваше два остри върха върху страните й. Носеше тъмни очила, евтин морскосин костюм и обувки с тънки петсантиметрови токчета, които подсказваха, че тя се занимава с канцеларска работа.
„Сигурно е от големите клечки“ — помисли си Ив.
Мъжът беше широкоплещест, но беше пуснал корем. Вятърът развяваше буйната му прошарена коса. Носеше здрави, излъскани до блясък обувки с дебели подметки, предпочитани от полицаите. Сакото му беше възтясно и протрито на маншетите.
От пръв поглед Ив прецени, че това е полицай с продължителен стаж, който се е отказал от активна служба в полза на канцеларската работа.
— Лейтенант Далас. — Жената пристъпи към Ив, но не се здрависа с нея. — Познах ви. Вие сте любимка на медиите. — Тонът й не беше заядлив, но Ив остана с впечатлението, че я упрекват заради известността й. — Аз съм капитан Рот от 128-и полицейски участък. Сержант Клуни е мой колега и е тук в качеството на психолог.
— Благодаря, че ме изчакахте. Това е полицай Пийбоди, моята сътрудничка.
— На какъв етап е разследването, лейтенант?
— Помолих съдебния лекар незабавно да се заеме с аутопсията на детектив Коли. След като приключим тук, ще предам рапорта си… — Ревът на клаксона на огромен автобус, който спря наблизо, я накара да замълчи за миг. — Ето какви са фактите: полицейски служител е бил пребит до смърт рано тази сутрин. Убийството е извършено в нощния клуб, където в свободното си време полицаят е работел като барман. Предполага се, че смъртта е настъпила в четири — един час след затварянето на заведението.
— Защо е бил убит? С цел грабеж ли?
— Съмнявам се.
— Според вас какъв е мотивът за престъплението?
Ив усети, че в гърдите й се надига негодувание, но с усилие се овладя и спокойно отговори:
— На този етап от разследването още не съм уточнила причината за убийството. Капитан Рот, държите ли да ме разпитвате на улицата? Мисля, че е по-разумно да прочетете рапорта ми.
Русокосата едва сподави изблика си на гняв. Пое си дъх и процеди:
— Схванах намека, лейтенант. Държа да ви уведомя, че детектив Коли от пет години работи под мое командване. Ще бъда откровена с вас — искам ние да поемем разследването.
— Разбирам какво чувствате, капитан Рот. Уверявам ви, че ще посветя цялото си внимание на
