изясняване на обстоятелствата около смъртта на детектив Коли — отговори Ив и си помисли: „Свали проклетите очила! Нека видя очите ти.“ — Тази сутрин видях убития, бях потресена от онова, което са му сторили. Едва ли изпитвате по-голямо желание от мен да заловите престъпника.
— Капитан Рот… — намеси се Клуни и хвана русокосата за лакътя. Ив забеляза ситните бръчици около светлосините му очи. Придаваха му уморен вид и кой знае защо тя почувства, че може да му се довери. — Лейтенант Далас! Всички сме разстроени от случилото се. Но не забравяйте защо сме тук. — Погледна към един от прозорците на четвъртия етаж и продължи: — Колкото и да ни боли от загубата на един колега, чувствата ни са несравними със скръбта на жена, която е загубила съпруга си.
— Да… имаш право, Арт. Да съобщим ужасната вест на вдовицата. — Рот се приближи до входната врата и я отключи със специалната карта, която с лекота преодоляваше елементарните кодове. Клуни не побърза да я последва, а се обърна към Ив:
— Лейтенант, сигурно държите да разпитате Патси — съпругата на Тадж. Моля ви да не я притискате точно сега. Знам какво й предстои да изживее. Преди няколко месеца синът ми загина при изпълнение на служебния си дълг. Имах усещането, че са изтръгнали сърцето ми и на мястото му зее дупка.
— Обещавам да не си го изкарвам на безпомощен противник! — гневно подхвърли тя и понечи да влезе в сградата, но се овладя, обърна се и заговори по-спокойно: — Вярно е, че не познавах убития. Но животът му е бил насилствено отнет — това е достатъчно да ме мотивира. Ясно ли е?
— Да… разбира се.
— Господи, как мразя да съобщавам лоши новини! — възкликна Ив и тръгна към асансьора. — Питам се как издържате, Клуни.
— Честно казано, принудиха ме да поема тази работа, казаха, че съм олицетворение на спокойствието. Медитирането доста ми помага — добави той и за миг лицето му се озари от усмивка. — Реших да опитам и се оказа, че ме бива да утешавам и да давам съвети на близките на жертвите. Зная какво чувстват… защото съм минал по техния път.
Той замълча, когато се качиха в асансьора. Лицето му беше напрегнато, от усмивката нямаше и следа.
— Питахте ме как издържам, нали? Крепи ме мисълта, че оказвам някаква помощ на опечалените. Имат по-голямо доверие на съветник, който е полицай. А напоследък открих, че още повече се доверяват на полицай, който е загубил близък човек. Преживяли ли сте смъртта на член от семейството, лейтенант?
В паметта й изплуваха мръсната стая, окървавеният труп на мъж и изплашеното момиченце, което се е сгушило в ъгъла.
— Нямам семейство — промълви.
Клуни остана безмълвен, докато слязоха от асансьора на четвъртия етаж. И тримата предчувстваха как ще реагира съпругата на Коли. Жената на полицая разбира ужасяващата истина, още щом отвори вратата. Думите нямаха значение — в мига, в който съпругата на убития застана на прага, животът на мнозина безвъзвратно се променя.
Дори не успяха да почукат, защото вратата на апартамента се отвори.
Патси Коли беше красива жена с абаносова кожа и късо подстригана черна къдрава коса. Очевидно възнамеряваше да излиза. Бебето беше в раничка, прикрепена на гърдите й, а момченцето, което се беше вкопчило в ръката й, нетърпеливо подскачаше и повтаряше:
— Отиваме на люлките! Отиваме на люлките!
Ала младата жена се вцепени, засмените й очи помръкнаха. Бавно вдигна ръка и притисна бебето до сърцето си, сетне едва чуто изрече:
— Тадж.
Капитан Рот свали тъмните си очила. Ив забеляза, че сините й очи са леденостудени и безизразни.
— Патси, разреши ни да влезем.
— Тадж. — Чернокожата продължаваше да стои на прага и бавно поклащаше глава. — Тадж…
— Чуй ме, Патси. — Клуни я прегърна през раменете. — Хайде да поседнем.
— Не! Не! Не!
Момченцето се разплака и задърпа майка си, която не му обърна внимание. Рот и Ив ужасено се втренчиха в пищящото дете.
Пийбоди мина покрай тях и приклекна до малкия:
— Здрасти, приятел.
— Искам люлките — проплака хлапето и по пухкавите му страни се затъркаляха едри сълзи.
— Става. Ей сега отиваме. Лейтенант, разрешавате ли да изведа детето?
— Да. Браво, че се сети. — Стомахът на Ив вече се свиваше от писъците на момченцето. — Госпожо Коли, ако сте съгласна, моята сътрудничка ще заведе сина ви на разходка. Мисля, че така е по-добре за него.
— Чад… — Патси се втренчи в детето, сякаш се беше събудила от дълбок сън. — Отиваме в парка… На две преки от тук е… Люлките…
— Аз ще го заведа, госпожо Коли. Не се тревожете за него. — Пийбоди взе детето в прегръдките си и за изненада на Ив непринудено му заговори: — Хей, Чад, обичаш ли соеви наденички?
— Патси, какво ще кажеш да настаним по-удобно момиченцето ти? — Клуни измъкна бебето от раничката и го подаде на Ив. Очите й се разшириха от изненада, тя запротестира:
— Слушайте… не мога да…
Но той вече водеше Патси към канапето, а Ив остана с вързопа в ръце. Потрепери, погледна надолу и видя две големи черни очи, които любопитно се взираха в нея, сетне нещо потече върху дланите й. А когато бебето се наака, буквално й прилоша.
Огледа се за помощ. Клуни и Рот бяха седнали от двете страни на Патси и се опитваха да я успокоят. Стаята беше малка, на пода бяха разпръснати играчки. Долавяше се миризма, която Ив не познаваше — миризма на пудра, цветни моливи и захар, характерна за жилище, в което има малки деца. Внезапно зърна панера с грижливо сгънато пране, който стоеше на пода. Реши, че е идеален за целта и пристъпвайки предпазливо, сякаш носеше самоделна бомба, остави бебето върху прането.
— Да не си мръднало оттук — прошепна, несръчно погали главицата му, покрита с черен мъх, и едва сега се осмели да си поеме въздух. До този момент сякаш не забелязваше жената на канапето, която се беше вкопчила в ръката на Клуни и машинално се поклащаше напред-назад. Не издаваше нито звук, а сълзите й се лееха като порой.
Ив предпочете да наблюдава отстрани как Клуни и Рот успокояват вдовицата. Не искаше да им пречи — тези хора си знаеха работата. Тази жена беше останала сама на света, сега колегите на съпруга й бяха нейното семейство, те щяха да й помогнат по-леко да понесе удара.
Скръбта беше обгърнала като мъгла малката стая. Ив знаеше, че ще измине много време, преди сивата пелена да се разсее.
— Аз съм виновна! Аз съм виновна! — прошепна Патси. Проговаряше за пръв път, откакто я бяха накарали да седне на канапето.
— Не е вярно. — Клуни силно стисна дланите й и я накара да вдигне глава. Знаеше, че за да му повярват, хората трябва да го гледат в очите. — Разбира се, че не е вярно.
— Ако не бях аз, нямаше да се захване с тази работа. След като Джили се роди, настоях да си остана вкъщи, но парите не стигаха. Сумата, която получавам, задето отглеждам децата си, е много по-малка от…
— Престани да се самообвиняваш. Тадж се радваше, че държиш сама да се грижиш за децата. Толкова се гордееше с тях и с теб!
— Не мога… Чад… — Тя изтръгна дланите си от хватката му и ги притисна до страните си. — Как да кажа на Чад, че татко му е мъртъв? Как ще живеем без Тадж? Къде е той? — Отпусна ръце и се озърна, сякаш за пръв път осъзнаваше къде се намира. — Искам да го видя! Може би сте сгрешили…
Ив знаеше, че е настъпил моментът да се намеси:
— Съжалявам, госпожо Коли, но няма грешка. Аз съм лейтенант Далас и съм натоварена с разследването.
— Видели сте Тадж, така ли? — Патси се изправи и се олюля.
— Да. Приемете най-искрените ми съболезнования. В състояние ли сте да отговаряте на въпросите ми,
