— Господи, нима е искал да те отвлече? Далас, тази новина е истинска сензация за репортерката Надин Фарст. — Тя сложи ръка на рамото на Ив и добави: — Но аз съм преди всичко твоя приятелка, затова те съветвам да заминеш, и то много, много далеч.
Спряха пред стъпалата пред сградата на съда. Ив промълви:
— Твоят източник от полицията няма право да ти съобщи, че Рикер е заподозрян в убийство или в заговор за убийството на двама полицаи. Но спокойно може да ти каже, че се извършва обстойно разследване на дейностите на лицето Макс Едуард Рикер.
— Ще се провалиш, Далас. Този човек е като дим, понесен от вятъра — непрекъснато променя посоката си и бързо изчезва.
— Хайде на бас, че ще го вкарам зад решетките — подхвърли Ив и се заизкачва по стъпалата.
„Ще следя всяка твоя стъпка — помисли си Надин. — И ще се тревожа да не ти се случи нещо лошо.“
Ив влезе във фоайето на сградата на съда и примирено въздъхна, като видя опашките, които се извиваха на пропусквателните бариери, където влизащите в залата се проверяваха за оръжие. Добре че пред бариерата, предназначена за полицейските служители и членовете на градската управа, опашката беше най-къса. Тъкмо когато премина през детектора, настъпи невъобразима суматоха.
Ив чу виковете, разнасящи се от втория етаж. Там се намираше залата, в която щеше да се гледа предварителното дело срещу Луис и съучастниците му. Сърцето й се сви от лошо предчувствие. Изтича нагоре по стълбите и си проби път сред тълпата.
Луис лежеше в коридора. Лицето му беше добило сивкав оттенък, очите му бяха забелени.
— Вървеше си най-спокойно и изведнъж падна — провикна се някой. — Повикайте линейка!
Ив изруга и приклекна до Луис.
— Госпожо, отдръпнете се — нареди униформен полицай.
— Аз съм лейтенант Ив Далас! Този човек е свидетел по важно дело!
— Извинете, лейтенант, не ви познах… Вече повиках линейка.
— Не виждаш ли, че не диша? — сопна се. Тя възседна Луис, разкопча ризата му и започна да му прави изкуствено дишане. — Накарай всички да се отдръпнат. Разчисти терена от зяпачи! — изкрещя и отново се зае с процедурата, макар да знаеше, че усилията й са напразни.
Прекрати усилията си едва когато екипът на „Бърза помощ“ пристигна и лекарят обяви, че Луис е мъртъв. Изправи се и извика полицая:
— Искам да знам какво се е случило от мига, в който изведохте задържания от килията.
— Не се случи нищо особено — намръщи се униформеният. Страхуваше се, че ще го обвинят в несправяне със служебните задължения само защото някакъв престъпник е получил инфаркт. — Съгласно нарежданията на подсъдимия бяха поставени белезници, после го докарахме тук.
— Кой още беше в колата?
— Партньорът ми. Беше ни наредено лицето да няма контакт с другите заподозрени. Прекарахме го през детектора, после се изкачихме на втория етаж.
— Значи не сте използвали охранявания асансьор.
— Не, лейтенант — малко гузно отвърна униформеният. — Имаше голяма опашка, затова се качихме по стълбите. Задържаният беше кротък като агънце и не ни създаде никакви неприятности. Адвокатът му вече беше дошъл, но ни помоли да изчакаме, докато приключи консултацията си с друг клиент, която провеждаше по видеотелефона. Отдръпнахме се встрани, после подсъдимият залитна, строполи се на земята и се хвана за гърдите, като че не му достигаше въздух. Партньорът ми се наведе над него, а аз се опитах да задържа на разстояния любопитните. След няколко секунди дойдохте вие.
— От кой полицейски район си… — Тя погледна табелката с името му и добави: — … полицай Хармън?
— Работя в Централното управление, отдел „Охрана и безопасност“.
— Кой се е приближил до заподозрения?
— Никой, лейтенант. Аз вървях от едната му страна, партньорът ми от другата, както го изисква правилникът.
— Не може да бъде! Нима твърдиш, че никой не се е приближил до арестувания?
— Никой, лейтенант. Вярно е, че на пропусквателната бариера имаше опашка, но никой не е разговарял с този човек, нито се е доближавал до него. Само партньора ми го спряха и го попитаха къде се намира залата, където се гледат гражданските дела.
— Човекът, който помоли за указания, доближи ли се до Луис?
— Ами… всъщност беше жена, лейтенант. Изглеждаше много разтревожена и ни спря, докато минавахме покрай нея.
— Успя ли да я разгледаш, Хармън?
— Беше на около двайсет години, руса, със сини очи. Видях в очите й сълзи, лейтенант, макар че се мъчеше да се овладее. Цялата трепереше, дори изпусна чантата си и вещите й се разпиляха на пода.
— Обзалагам се, че с твоя партньор сте се надпреварвали кой да й помогне да ги събере.
В тона й се долови зловеща нотка и Хармън започна да се досеща, че нещо не е наред.
— Лейтенант, това ни отне не повече от десет секунди — заоправдава се, — а задържаният беше с белезници и въобще не го изпуснахме от поглед…
— Позволи ми да ти покажа нещо, Хармън — прекъсна го тя, — тъкмо ще го споделиш с партньора си. — Направи знак на медиците да се отдръпнат, отново клекна до трупа и продължи: — Погледни отблизо. Виждаш ли червеното петънце? Там е сърцето.
Хармън се подчини — подозираше какво се е случило и беше скован от ужас.
— Знаете ли какво е това?
— Не, лейтенант, нямам представа.
— Тази червена точица е от убождане с игла. Разтревожената и насълзена блондинка е екзекутирала с метална инжекция Луис под носа ви.
Ив нареди да претърсят цялата сграда за жена, отговаряща на описанието, дадено от Хармън, макар да знаеше, че не ще я открият. Очакванията й се потвърдиха. Обади се да изпратят екип на местопрестъплението, а самата тя си достави удоволствието да подложи на разпит Канарди.
— Знаели сте, че той ще „пропее“, нали?
— Не ви разбирам, лейтенант — преспокойно отвърна адвокатът, сякаш не се намираше в помещение за разпит. Престори се, че разглежда добре поддържаните си ръце и продължи: — Ще ви напомня, че присъствам тук доброволно. — Вие сте разбрали, че тази сутрин дори не съм се доближил до нещастния ми клиент, освен това още не е доказано, че смъртта му е предизвикана насилствено.
— Здрав като бик човек, който още няма петдесет години, умира от инфаркт. Колко навременна смърт, като се има предвид, че прокурорът щеше да му предложи включване в програмата за защита, ако свидетелства против друг ваш клиент.
— Не съм уведомен за подобно споразумение, лейтенант. Ако прокурорът наистина е възнамерявал да предложи имунитет на господин Луис, то в качеството си на защитник на последния щях да бъда уведомен по официален път. — Той злорадо се усмихна, а Ив забеляза колко бели и равни са зъбите му. — Мисля, че сте пренебрегнали или в най-добрия случай сте заобиколили правната процедура, което не е било в изгода на моя клиент.
— Виж, тук имаш право! — сопна се тя, преминавайки на „ти“. — Съобщи на твоя клиент, Канарди, че с това, което направи тук, само разпали гнева ми. Предай му още, че работя по-пълноценно, когато съм вбесена.
Адвокатът отново се усмихна, но погледът му беше студен. Ив си помисли, че този човек й напомня на опасна отровна змия.
— За съжаление не притежавам способността да контактувам с мъртъвци, лейтенант, ето защо е невъзможно да предам на моя клиент посланието ви. А сега моля да ме извините — трябва да изпълня дълга си към покойния господин Луис и да изкажа съболезнованията си на бившата му съпруга и на брат му. Ако по ирония на съдбата се окажете прави в предположението си, че някой го е убил, то ще посъветвам неговите
