— Заслужаваш да те оставя на плъховете и на ченгетата! Плъховете ще изгризат пръстите на ръцете и на краката ти. После ще дойдат ченгетата. Нали знаеш как постъпват с любопитните момиченца? — Залитайки, той се приближи, хвана кичур от косата й и дръпна толкова силно, сякаш искаше да я скалпира. Болката беше нетърпима и малката изкрещя против волята си. — Заравят ги в земята, а буболечките влизат в ушите им. Искаш ли да те заровят в земята, момиченце?
Тя се разрида. Не искаше да се разплаче, но сълзите сами рукнаха от очите й. Баща й я зашлеви. Веднъж, два пъти… но явно мислеше за друго и в съзнанието й проблесна искрица надежда.
— Ставай, мързелано, стига си се търкаляла в леглото! Събери си партакешите. Предстои ми да се видя с едни хора. Тръгваме на юг, момиченце. — Усмихна се, но усмивката му по-скоро приличаше на зловеща гримаса, а очите му налудничаво блестяха. — Рикер си въобразява, че ще ме изплаши. Майната му! Дал ми е половината от уговорената сума, ама и наркотиците са у мен. Ще видим кой ще се смее последен. Сигурно ще съм аз, не скапаняка Макс Рикер!
Тя побърза да се подчини. Докато пъхаше дрехите си в чантата, съзнанието й беше завладяно само от една мисъл — че поне тази нощ изпитанието й се е разминало. Спасена е била от човек на име Макс Рикер.
Ив се стресна и се събуди. Сърцето й биеше до пръсване, гърлото й беше пресъхнало.
Рикер! О, Господи! Рикер и баща й!
Вкопчи се в страничните облегалки на креслото, за да се успокои, за да не се върне в спомените си. Дали сцената наистина се е разиграла, или е възникнала в съзнанието й вследствие на умората и на трескавото й въображение?
Защо се самозалъгва? Картините и сцените от миналото, които понякога възкръсваха в паметта й, винаги бяха истински. Стори й се, че вижда слабичкото момиченце с огромни очи, което се е свило на леглото като животно в дупката си. Отново чу гласовете…
Приведе се и притисна с пръсти клепачите си. Макс Рикер и баща й са се познавали… Сигурна беше, че събитията през онази нощ са се разиграли в Ню Йорк. След колко ли време двамата с баща й са се озовали в Далас? Колко ли време е изминало до нощта, когато ножът се бе оказал в ръката й, докато баща й я изнасилваше?
Колко ли време е изминало до нощта, когато го беше убила?
Достатъчно дълго, за да свършат парите, а Рикер да изпрати копоите си по следите на човека, който го беше ограбил.
Ала тя ги бе изпреварила и беше сложила край на живота му.
Стана и закрачи напред-назад. Случилото се преди толкова много години нямаше връзка с настоящето, не биваше да му позволи да попречи на разследването или да й повлияе.
По каква ирония съдбата отново изпречваше на пътя й Макс Рикер? Рикер и баща й са били свързани, Рикер и Рурк също.
Ето че и тя бе обвързана с него.
Не й оставаше друго, освен отново да разсече порочния възел.
Деветнайсета глава
Искаше й се да изпие още няколко чаши кафе, копнееше за няколко часа здрав, непробуден сън. Но най-много й се искаше да получи резултатите от лабораторията.
Измъчваше я усещането, че е пропуснала нещо очебийно, затова се залови отново да преглежда информацията в компютъра.
Тъкмо беше започнала, когато й съобщиха, че я викат в Кулата. Тя гневно възкликна:
— Нямам време! Проклети политици! Имам прекалено много работа, за да тичам при Тибъл и да му съобщавам сведения, които той да подхвърли на акулите от медиите.
Сътрудничката й вдигна вежди и те почти изчезнаха под равно подстригания й бретон:
— Не сте хапнали нито залък, нали? — Зацъка с език като грижовна майка, порови в чантата си и извади шоколадово десертче. — Изяжте го.
— Не ми е притрябвала храна. Необходим ми е един час да анализирам информацията.
— Лейтенант, ако отидете в Кулата, без да хапнете нищо, няма да разсъждавате трезво, има опасност да постъпите нетактично или недипломатично. Забелязала съм, че когато сте гладна, ставате много раздразнителна.
— Дрън-дрън! Само тригодишните дечица стават раздразнителни и капризничат.
Пийбоди не забели очи само защото началничката й я фиксираше с поглед.
— Все пак изяжте шоколадчето, няма да ви навреди. Аз ще довърша работата ви.
Ив държеше сама да направи справката. Даваше си сметка, че се страхува от онова, което ще се установи в хода на разследването.
— Върнън трябва да дойде точно след един час. Ако закъснее дори със секунда, изпрати униформени полицаи да го арестуват. Прочети психологическата му характеристика — добави, докато обличаше якето си. — Обади се на Фийни и му кажи, че искам двамата с Макнаб да присъстват на разпита. Ще ми се помещението да е пълно с полицаи. — Поколеба се, погледна компютъра и си каза, че няма смисъл да се губи време. — Въведи новополучените данни и провери каква е вероятността едно лице да е извършило и трите убийства.
— Слушам, лейтенант. Кого имате предвид?
— Ще разбереш сама — заяви Ив и тръгна към вратата. — Ако не успееш, не ставаш за тази работа.
— Много обичам да ме държат в напрежение — измърмори Пийбоди.
Ив си казваше, че набързо ще приключи разговора с шефа и ще бъде безкомпромисна. За разлика от Тибъл не я беше грижа, че разследването ще докаже съществуването на корумпирани полицейски служители. Не я интересуваше политиката на началника на полицията, нито игрите в отдела за „Вътрешно разследване“.
Важното бе да върши онова, за което са я назначили и успешно да приключи разследването.
Не възнамеряваше да си губи времето, за да присъства на някаква глупава пресконференция. Ако Тибъл си въобразява, че тя ще зареже спешната си работа, за да прави мили очи на журналистите, да върви на майна…
„Господи! — помисли си и тежко въздъхна. — Пийбоди е права — наистина се държа като ядосано дете.“
Нервно разкъса опаковката на шоколадовото десертче и отхапа голямо парче.
Положението само ще се влоши, ако се яви при Тибъл предварително надъхана. Не й се мислеше какво ще бъде отношението му към нея, ако човекът, когото подозираше, се окажеше убиец.
Нейно задължение бе да разкрие престъпника. За смъртта на жертвите трябва да бъде отмъстено.
Възнамеряваше и веднъж завинаги да приключи с Рикер.
Този път Тибъл не я накара да чака, което я изненада. Изненадата й се замени с изумление, когато влезе в кабинета на началника на полицията и видя, че Рурк се е настанил удобно на едно кресло.
Тибъл, който седеше зад бюрото, й направи знак да седне:
— Заповядай, лейтенант. Разбрах, че си прекарала безсънна нощ. — Лицето му беше безизразно. Изражението на Уитни, който седеше на другото кресло, също беше непроницаемо.
Тя изпита усещането, че се включва в игра на покер с прекалено големи залози, без да знае първоначалните анонси.
— Позволете да докладвам, сър. Към рапорта за убийството на Бейлис, с който вече сте се запознали, ще добавя и първоначалните резултати от лабораторните анализи. — Многозначително погледна Рурк и добави: — Нямам право да ви съобщя поверителната информация в присъствието на цивилно лице.
— Снощи си се възползвала от помощта на същото лице — язвително подхвърли Тибъл.
— Не отричам, сър. — Тя също умееше да блъфира и само кимна. — Жизненоважно бе възможно най- бързо да стигна до вилата на Бейлис.
— Изглежда, не е било достатъчно бързо.
