ли е, стари приятелю?
— Не знам дали е богата, но години наред купувам това-онова.
— Имаш ли пистолети в колекцията си? — попита Винс, а майка му забели очи:
— Откакто го помня, е вманиачен по пистолетите. Дойдеше ли на снимачната площадка по време на заснемането на исторически филм, подлудяваше хората, отговарящи за реквизита.
— Притежавам и пистолети. Ако искаш, ще ти ги покажа.
— С най-голямо удоволствие. Предполагам, че и другите гости са любопитни да ги видят.
В просторната зала, в което бяха подредени оръжия, изобретени от хората за изтребване на други хора, сякаш се усещаше насилието. В остъклените шкафове бяха изложени пики и копия, мускети, револвери „Колт“, наречени „миротворци“, автобластери, благодарение на които по време на Гражданските войни животът не струваше пукната пара.
Оръжията бяха подредени с вкус в красивите шкафове с блестящи стъкла, ала все пак впечатлението беше потискащо — колекцията беше доказателство за вековния стремеж на човечеството към самоунищожение.
— Господи! — възкликна Винс, след като няколко пъти обиколи залата. — Виждал съм нещо подобно само в музея „Смитсоуниан“. Навярно с години си събирал тази колекция.
— Така е. — Той забеляза как Винс не откъсва поглед от два пистолета за дуел от деветнайсети век. Притисна длан до пластината, за да разкодира ключалката на остъкления шкаф, извади единия пистолет и го подаде на сина на Магда.
— Прекрасен е! — възкликна младият мъж.
— Не е ли опасно да го държиш? — попита Лайза и потрепери, но Ив видя как очите й проблеснаха.
— Не — отвърна Рурк, усмихна се й посочи друг шкаф: — Погледи онзи малък пистолет, чиято ръкохватка е обкована със скъпоценни камъни. Изработен е така, че да е удобен за нежната ръка на една дама и да се побира в чантичката й. Принадлежал е на богата вдовица, която е живяла в началото на този век. Тъй като времената били опасни, взимала оръжието със себе си всяка сутрин, когато извеждала кучето си на разходка. Казват, че била застреляла трима нещастни крадци, един портиер, който се държал неучтиво с нея, и някакво улично псе, което проявило сексуални намерения спрямо нейното куче.
— Божичко! — Лайза затрепка с ресници и присви виолетовите си очи. — Наистина ли е убила куче?
— Така се говори.
— Други са били времената — намеси се Мик, който разглеждаше един полуавтоматичен пистолет. Обърна се към Ив и добави: — Невероятно е, че преди да влезе в сила законът за забрана на огнестрелните оръжия, всеки, който е имал достатъчно пари и желание, е можел да си купи оръжие — по законен или по незаконен път.
— Винаги ми се е струвало по-скоро глупаво, отколкото невероятно.
— Не поддържаш ли правото да се носи оръжие за самоотбрана, лейтенант? — попита Винс и се престори, че насочва пистолета към невидим враг.
„Навярно се мисли за неотразим“ — каза си Ив. Погледна малкия автоматичен пистолет и отговори:
— Това оръжие не е предназначено за самоотбрана, а за убиване.
— Може би. — Той върна пистолета на мястото му и се приближи до нея и Мик. — Въпреки забраната на оръжията, хората измислят други начини и убийства продължават да се извършват. В противен случай щеше да си безработна, лейтенант.
— Винсънт, държиш се грубо! — възкликна Лайза. — Обиждаш домакинята.
— Не ме е засегнал — възрази Ив. — Имаш право, Винс, хората винаги измислят начини да убиват. Но от доста време деца не са се избивали по коридорите на училището, съпруг или съпруга не са застрелвали брачния си партньор, докато спи, нито цели квартали са попадали под обсадата на бандити, които, без да им мигне окото, избиват случайните минувачи, докато се опитват взаимно да се унищожат. Доколкото си спомням, старата поговорка гласеше, че не оръжията, а хората убиват хора. Донякъде съм съгласна с това, но оръжията ги подпомагат.
— Така си е — подкрепи я Мик. — Никога не съм си падал по тези грозни и шумни предмети. Друго си е ножът. — Приближи се до витрина с ножове и продължи: — Преди да се опита да те очисти с нож, убиецът трябва да се приближи достатъчно, за да те погледне в очите. Много по-голяма смелост се иска да прободеш някого в гърдите, отколкото да го застреляш от разстояние. Според мен обаче най-сигурното оръжие са юмруците. — Обърна се с лице към събеседниците си и добави: — Една здрава тупаница разрешава всички проблеми, но най-хубавото е, че няма убити и когато скандалът приключи, всички могат да седнат на масата и да изпият по няколко халби бира. Навремето и ние с Рурк сме счупили носовете на един-двама души, нали, стари приятелю?
— Страхувам се, че са били повече — отвърна Рурк и заключи шкафа. — Заповядайте в дневната да пием кафе — добави, връщайки се към ролята на любезен домакин.
Шеста глава
Ив затегна каишката, на която беше прикрепен кобурът с оръжието й, и се втренчи в съпруга си. Рурк седеше на канапето в спалнята и закусваше. По телевизията вървяха утринните новини, на монитора на компютъра се редуваха неразбираеми цифри и кодове, отразяващи борсовите индекси.
Котаракът Галахад се беше изтегнал до Рурк и фиксираше с разноцветните си очи парчето шунка, останало в чинията.
— Как е възможно да изглеждаш така, сякаш си прекарал цяла седмица в някой луксозен курорт? — промърмори тя.
— Сигурно е защото водя природосъобразен живот.
— Дрън-дрън! Снощи до три часа с приятеля ти се наливахте с уиски и се надлъгвахте. Чух да се препъвате, докато се изкачвахте на горния етаж, а онзи Мик се смееше като побъркан.
— Признавам, че накрая алкохолът го хвана. — Рурк се обърна към нея и тя видя, че очите му са бистри и че изглежда свеж и отпочинал. — Колкото до мен, няколко глътки уиски не са в състояние да замъглят разума ми. Съжалявам, че сме те събудили.
— Всъщност веднага заспах отново. Дори не разбрах кога си легнал.
— Първо сложих Мик да си легне.
— Какви са плановете ти за днес и включват ли приятеля ти от детинство?
— Той е в Ню Йорк по работа, освен това не е дете и няма нужда някой да се грижи за него. Ако му потрябвам, Съмърсет ще му съобщи къде се намирам.
— Помислих, че днес ще останеш да работиш у дома.
— Нямам подобно намерение. — Той отпи от кафето си и я погледна: — Престани да се безпокоиш за мен, лейтенант. Работата ти е прекалено напрегната, та да обременяваш мислите си и с моята личност.
— За мен ти си на първо място, всичко останало е второстепенно.
Той се засмя, стана и я целуна:
— Трогнат съм.
— Не искам да се трогваш. — Ив го сграбчи за раменете. — Пази се!
— Бъди спокойна.
— Поне вземи лимузината и нека някой от шофьорите да кара — подхвърли тя. Знаеше, че лимузината е бронирана и в нея съпругът й ще бъде в безопасност.
— Добре, само и само да се успокоиш.
— Благодаря. Време е да тръгвам.
— Лейтенант…
— Какво?
Той обгърна с длани лицето й, сетне обсипа с целувки челото й, страните и устните й.
— Обичам те — прошепна.
Сърцето й затуптя така, сякаш щеше да изскочи от гърдите й, за миг й се зави свят.
— Знам. Въпреки че не съм богата червенокоса парижанка. Колко й струваше познанството с теб?
