тежките му стъпки се приближават към вратата. Погледна към прозореца и се запита какво ли ще се случи, ако скочи от леглото и се хвърли през прозореца. Сигурно ще полети… ще полети като волна птичка.
Чрез смъртта ще открие свободата.
Но макар да се боеше от човека, който всеки момент щеше да влезе в стаята, още повече се страхуваше да скочи през прозореца.
Беше едва осемгодишна.
Вратата се отвори — кошмар в кошмара, тъмнина на фона на тъмнината. Зад човека се процеждаше слаба светлина, която очертаваше силуета му, превръщайки го в сянка без лице.
Думите отекваха в съзнанието й, но тя не ги изрече на глас. Молбите й нямаше да накарат човека да се смили над нея, само щяха да го озлобят и да й причини нещо по-лошо… на какво ли по-лошо можеше да й се случи?
Ръцете му пропълзяха като паяци под одеялото и докоснаха вледененото й тяло. Тя се чувстваше ужасно, още по-ужасно, когато човекът бе в настроение да я опипва преди…
Стисна клепачи и се помъчи да изключи съзнанието си за онова, което се случваше. Ала той не й го позволи. Не му стигаше да я омърсява, удоволствие му доставяше да я подлага на неописуемо унижение.
Знаеше как да й причини болка — стискаше я, пръстите му проникваха в най-интимните й места, докато тя избухна в ридания. Винаги, когато се разплачеше, човекът се възбуждаше и възбудата му сякаш прогонваше въздуха от мръсната стаичка.
Опита се да го отблъсне, опита да се смали… да стане толкова мъничка, че той да не може да проникне в нея. Започна да го моли за пощада — вече беше прекалено изплашена и отчаяна, за да престане. Нададе продължителен писък от болка и от отчаяние, когато той проникна в нея.
Клепачите й бяха подпухнали от сълзи, но очите й се отвориха от само себе си. Вцепенена от ужас, тя наблюдаваше как лицето на баща й постепенно се променя, как се размива и придобива нови очертания.
Йост я изнасилваше сега, Йост завърза около шията й сребърна жица. И въпреки че вече не беше безпомощно дете, а зряла жена, при това полицейска служителка, тя не можа да му попречи.
Не можеше да си поеме дъх… а когато металът се вряза в нежната й плът, по гърба й потече тънка струйка ледена кръв. Главата й забуча, звукът беше толкова силен, сякаш цялото човечество крещеше в един глас.
Помъчи се с юмруци да отблъсне човека върху себе си, да издере с нокти лицето му, да прегризе гърлото му… но някой хвана ръцете й.
— Ив, събуди се. Ив!
Осъзна, че е в прегръдките на Рурк, но още бе впримчена в кошмара. Съпругът й се втренчи в обезумелите й очи, усети шеметното туптене на сърцето й. Внезапно му се стори, че притиска до гърдите си леденостуден труп.
Заповтаря името й, притискайки я към себе си, за да я стопли с тялото си. Страхът й го сграбчваше за гърлото като побесняло куче, което се е вкопчило в двама им.
Тя се мяташе в ръцете му и отчаяно се опитваше да си поеме дъх, като че се давеше. В отчаянието си Рурк притисна устни до нейните, за да й даде живителния въздух.
Ив се отпусна в прегръдките му.
— В безопасност си — прошепна той и започна да я полюшва като бебе, за да успокои и нея, и себе си. — При мен си, у дома. Миличка, толкова си студена! — възкликна, но не посмя да я пусне, за да я загърне с одеяло. — Прегърни ме, всичко ще бъде наред, не се страхувай.
— Добре съм, нищо ми няма — промълви тя, въпреки че още трепереше като лист.
— Прегърни ме — настоя Рурк. — Искам да те усетя до себе си.
Ив се подчини — притисна се към него и сложи глава на рамото му:
— Усетих миризмата ти, сетне чух гласа ти… но не те виждах, не можех да те открия.
— Никога няма да те оставя сама — прошепна той. За нищо на света не можеше да сподели с нея какво страдание му причинява всеки път, когато в кошмарите си се връща към ужаса, преживян в детството си. — До теб съм — промърмори и притисна устни до косата й. — Сънува кошмар, нали?
— Да, по-страшен от всякога. Не се тревожи, вече съм добре. — Леко се отдръпна и го погледна. Очите му бяха потъмнели от едва сдържаните чувства. — Страшен бе и за теб.
— Никога няма да свикна с тези кошмари, Ив. — Отново я притисна до гърдите си, докато усети как ритмичното биене на сърцето й постепенно се поуспокоява. — Ще ти донеса чаша вода.
— Благодаря.
Когато той отиде в кухнята, Ив сведе глава и покри с длани лицето си. Повтаряше си, че ще намери сили да преодолее ужаса както всеки път. Ще преглътне горчивината на страха и ще продължи да живее постарому. Не бива да си спомня каква е била в миналото, завинаги трябва да го заличи от паметта си.
Жертва. Винаги е била жертва…
„Чака ме работа“ — каза си и мисълта я изтръгна от вцепенението. Дълбоко си пое дъх и вдигна глава. Ще се залови за работата си, която обичаше и която й даваше самочувствие. Работата, която придаваше смисъл на живота й.
Когато Рурк се върна и коленичи пред нея, тя вече беше възвърнала душевното си равновесие. Подозрително изгледа чашата и подхвърли:
— Да не би да си разтворил успокоително във водата?
— Изпий чашата до дъно.
— Престани с тези номера, Рурк.
— Ти престани, Ив! — Той отпи няколко глътки от чашата. — Е, сега повярва ли? Изпий водата.
Тя смръщи вежди, отпи малка глътка и го изгледа над ръба на чашата. Помисли си, че изглежда доста разтревожен, което беше необичайно за него. Под очите му имаше тъмни сенки от умора, което бе още по- необичайно.
Хрумна й, че съпругът й отчаяно се нуждае от почивка. Но дори да му каже, че тази нощ няма да работят, той ще я изчака да заспи и отново ще седне пред компютъра.
Ала и тя владееше изкуството да „натиска подходящия бутон“. Остави на масичката празната чаша и попита:
— Доволен ли си?
— Донякъде. Стига толкова работа за днес. Легни да поспиш.
„Идеално!“ — помисли си тя, но се престори, че се колебае.
— Всъщност… имаш право. В момента не мога да се съсредоточа, но…
— Какво?
— Ще останеш ли при мен? — Сграбчи ръката му и добави: — Знам, че ще ти се стори глупаво…
— Не говори така. — Той се изтегна до нея на стола-легло. — Опитай се да поспиш и да забравиш работата си поне до сутринта.
— Добре — промълви тя и си помисли, че ще го държи в прегръдките си, за да е сигурна, че няма да й се изплъзне. — Не ме оставяй, моля те.
— Няма.
Едва сега, когато бе сигурна, че Рурк наистина ще си отдъхне, тя затвори очи и потъна в непробуден сън.
Той дълго не можа да заспи, но накрая все пак се унесе.
Призори тя се събуди в прегръдките на съпруга си, който още спеше. Остана неподвижна, за да не пропусне възможността да го погледа в съня му.
Внезапно осъзна колко силна е любовта й към него. Беше като горещ гейзер от чувства, които нямаха название и бяха неразделно свързани.
Удоволствие, смут, усещане, че този човек й принадлежи, похот и самодоволство, съчетани с
