— Хайде, елате с мен. Искате ли да се обадя на някого?
— Да… на приятелката ми Катрин Хайстингс. Тя живее… има магазин на Пето авеню, който се нарича „Забележителна жена“.
— Ще се свържа с нея и ще я помоля да дойде тук.
— Благодаря. Имам нужда… от някого…
— Искате ли чаша вода? Или кафе?
— Не… Трябва да седна. — Тя тежко се отпусна на стола в чакалнята. — Ще си отпочина и всичко ще бъде наред. — Вдигна глава. Огромните й насълзени очи се открояваха върху мъртвешки бледото й лице. — Трябва да се взема в ръце заради децата…
Ив се поколеба, сетне извади от джоба си прозрачното пликче.
— Госпожо Бренън, това познато ли ви е?
Айлийн се втренчи в значката, като че беше безценно произведение на изкуството.
— Не. Разбира се, виждала съм и преди детелина, но не и тази значка.
— А този символ говори ли ви нещо? — Ив обърна металната пластинка.
— Това е риба — символът на католическата църква. — Тя притвори очи и прошепна: — Моля ви, повикайте Катрин. Искам час по-скоро да се махна от тук.
— Веднага ще се свържа с нея. Не мърдайте и се опитайте да съберете сили.
Докато разговаряше с Катрин Хайстингс, Ив набързо прегледа списъка с кръчмите и баровете, които се посещаваха от ирландци. Не откри заведение, което да се нарича „Пени Пиг“, „Четирилистна детелина“, или пък в названието му да са включени думите „риба“ или „църква“. Затова пък имаше три бара, наречени „Шамрок“2. Включи комуникатора и нареди на сътрудничката си да съсредоточи вниманието си върху заведения с названието „Шамрок“.
— Откъде ви дойде наум, лейтенант?
— Имам някакво предчувствие. Изпълнявай дословно нарежданията ми.
В три следобед Ив влезе в „Грийн Шамрок“. По това време на деня обедните посетители ако изобщо имаше такива отдавна си бяха отишли и кръчмичката беше почти празна. Двама клиенти с печални изражения седяха в дъното на залата и играеха на карти. Въпреки че не видя разрешително за хазартни игри, тя се престори, че не забелязва купчинките кредитни жетони, които играчите бяха подредили до чашите си с пенлива бира.
Млада жена с румено лице и с препасана бяла престилка бършеше масите и си подсвиркваше. Усмихна се на Ив и заговори с напевен ирландски акцент:
— Добър ви ден, госпожице. Не ви предлагам менюто, защото по това време имаме само сандвичи.
— Благодаря, не съм гладна. — Въпреки че барманът го нямаше, Ив се настани на едно високо столче пред дългия плот, сетне извади значката си.
Очите на младата сервитьорка се разшириха и тя възкликна:
— Не съм направила нищо! Имам разрешително за работа!
— Не съм от емиграционната служба. — По лицето на девойката се изписа видимо облекчение, което подсказваше, че вероятно документите й са фалшиви. — Я ми кажи дали собственикът или някой от сервитьорите живее в същата сграда?
— Да, госпожо. Има три стаи — една откъм задния двор и две на горния етаж, където живея и аз. Нали не е забранено от закона?
— Кой още живее тук… Хей, как се казваш?
— Морийн Милиган.
— Още кой живее в тази сграда, Морийн?
— Ами… до преди няколко седмици тук спеше Боб Макбрайд, ама шефът го уволни, щото бил много мързелив. Боб не си правеше труд да събира дори чашите, но винаги щом му паднеше, не пропускаше да гаврътне по някоя бира. — Тя отново се усмихна и прилежно затърка плота. — А сега в задната стаичка живее Шон Конрой.
— Вкъщи ли е сега?
— Преди малко надникнах, ама го нямаше. Всеки момент трябва да цъфне, щото смяната му е започнала преди половин час.
— Ще ме заведеш ли в стаята му, Морийн?
— Надявам се да не е сгазил лука. Вярно, че обича чашката, ама хич не е мързелив.
— Искам да се убедя, че не е загазил. Върви да кажеш на шефа си за мен и да го предупредиш, че ще отидем в задната стаичка.
Морийн прехапа устни и запристъпва от крак на крак.
— Ама… такова… ще трябва да му кажа, че Шон не е застъпил навреме и той ще вдигне патърдия. Ще ви заведа в стаята на Шон, щом толкова искате да я видите. Обаче той не се занимава с наркотици — продължи Морийн и тръгна към вратата зад бара. — Шефът най-мрази наркоманите и лентяите и като едното нищо би изхвърлил всеки, дето се друса или мързелува.
Тя отключи вратата със старомоден ключ от връзката, окачена на колана й.
Стаичката беше спартански обзаведена с тясно, подобно на нар легло, и с нощно шкафче. На стената беше окачено огледало, чиято амалгама беше на петна. Помещението беше учудващо чисто. Ив надникна в гардероба и се убеди, че Шон не е събрал багажа си и не е напуснал, сетне отвори чекмеджето на нощното шкафче. Вътре откри една смяна чисто бельо и два различни чорапа.
— Знаеш ли кога е пристигнал в Съединените щати? — обърна се тя към Морийн.
— Ами… най-малко преди две-три години. Все разправя, че ще се върне в Дъблин, ама…
— От Дъблин ли е? — рязко я прекъсна Ив.
— Ъ-хъ. Вика, че бил роден там, обаче бил дошъл в Америка, за да забогатее. Само че още не е спестил нито долар. — Погледна към празната бутилка върху нощното шкафче и с усмивка добави: — Може би защото си пада по пиенето повече, отколкото пиенето си пада по него.
Ив също погледна към бутилката и се вцепени като видя емайлираната значка. Взе я и попита:
— Знаеш ли какво е това?
— Представа си нямам. — Девойката огледа с присвити очи зелената детелина и рибата от обратната страна. — Може би е неговият талисман.
— Виждала ли си го преди?
— Не. Изглежда чисто нов, нали. Сигурно Шон току-що го е купил. Все търси нещо дето ще му донесе късмет.
Ив стисна значката в шепата си. Страхуваше се, че късметът я е изоставил.
Четвърта глава
— Искам да си спомниш дори най-малките подробности, Морийн.
Девойката, която седеше на дървения стол в своята стаичка над „Грийн Шамрок“, навлажни с език пресъхналите си устни.
— Нали няма да ме изпратите в затвора или обратно в Ирландия?
— Няма, обещавам ти. — Ив се приведе към нея. — Ако помогнеш на мен и на Шон, ще ти осигуря истински документи и никога повече няма да се страхуваш от имиграционната служба.
— Честна дума, не искам да се случи нищо лошо на Шон — винаги е бил много мил с мен. — Тя стрелна с поглед Пийбоди, която се беше изправила до вратата. — Нали се сещате, малко ме е страх. Ченгетата ме изнервят.
— Пийбоди е кротка като котенце, не се притеснявай. А сега искам да си спомниш кога за последен път видя Шон.
— Май беше снощи, след като приключих работа. По принцип той идва по обяд. Моята смяна започва от единайсет, когато отваряме, и приключва в осем. Имам право на две почивки по трийсет минути. А пък Шон работи до десет и половина, после се връща в един и… — Тя внезапно млъкна.
— Морийн — търпеливо изрече Ив, — не ме интересува, че барът е отворен след официално разрешеното работно време.
Девойката закърши ръце и проплака:
