Открих и това в стомаха му.
Тя озадачено огледа предмета, който беше с размерите на петдоларова монета. От едната му страна се виждаше яркозелено изображение на бял фон. От обратната страна беше изрисувана странна продълговата форма, съединена в единия край с пресечени линии.
— Онова на белия фон е четирилистна детелина, за която се твърди, че носела късмет — поясни Морис. — Убиецът очевидно има перверзно чувство за хумор. Колкото до рисунката от обратната страна, нямам идея какво изобразява.
— Ще го взема като веществено доказателство. — Ив постави предмета в специално пликче. — Възнамерявам да привлека доктор Майра като консултант по този случай. Необходим ни е психиатричен профил на престъпника. Майра незабавно ще се свърже с теб.
— За мен винаги е удоволствие да работя заедно с вас двете, лейтенант. — Комуникаторът, прикрепен към специалната му гривна, избръмча. — Тук е Дворецът на смъртта. Морис слуша.
— Току-що пристигна госпожа Айлийн Бренън. Настоява да види трупа на съпруга си.
— Поканете я в кабинета ми. Ще дойда след малко. — Обърна се към Ив и добави: — Не искам да види мъжа си разфасован. Предполагам, че ще искаш да я разпиташ.
— Точно така.
— Предоставям ти моя кабинет. Госпожа Бренън ще може да види мъртвеца след двайсет минути… когато го приведа в „приличен“ вид.
— Благодаря. — Тя забърза към вратата.
— Още нещо, Далас.
— Кажи. — Тя се обърна и изпитателно го изгледа.
— Не обичам да говоря за силите на злото… страхувам се, че думите ми ще предизвикат насмешка. — Той сви рамене. — Но онзи, който е извършил това, е истински Сатана.
Докато Ив вървеше по коридора, последните думи на Морис не можеха да излязат от ума й. Влезе в кабинета на патолога, където я очакваше съпругата на убития. Айлийн Бренън беше стройна и носеше елегантен костюм. Не плачеше, но беше бледа като платно. Непрекъснато подръпваше златния си кръст, който висеше на дълга гънка верижка, или ръба на полата си, от време на време прокарваше пръсти през чупливата си руса коса.
— Настоявам да видя тялото, което сте открила. Това е мое право.
— Разбира се, госпожо Бренън. Но ще ви бъда много задължена, ако преди това ми отделите няколко минути.
— Откъде да знам дали това е съпругът ми? Възможно е да е станала грешка…
Ив знаеше, че не бива да й позволява да храни напразни надежди.
— Съжалявам, но няма грешка. Отпечатъците от пръстите и ДНК на мъртвия съвпадат с тези на съпруга ви. Портиерът на Лакшъри Тауърс също потвърди самоличността му. Моля, седнете. Искате ли чаша вода?
— Не. — Айлийн тромаво се отпусна на стола, непрекъснато свиваше пръстите си в юмруци, сетне ги разтваряше. — Днес трябваше да се срещнем в Дъблин. Наложи му се да остане за около седмица в Ню Йорк, за да уреди някаква сделка. Уговорили се бяхме, че след пристигането си в Европа ще прекара нощта в Лондон, а на следващия ден ще се присъедини към нас в Дъблин.
— Следователно не сте го очаквала по-рано от днес.
— Не. Вярно е, че снощи не ми се обади от Лондон, ала не се разтревожих. Понякога деловите му ангажименти го карат да забравя всичко… — Тя машинално започна да си играе със закопчалката на чантата си и повтори: — Не се разтревожих. — Сетне стисна кръста толкова силно, че ръбовете му се врязаха в дланта й.
— Не ви ли хрумна вие да му се обадите?
— Заведох децата на вечеря, после в един от центровете за забавление. Прибрахме се късно, Мейзи непрекъснато хленчеше. Сложих я да спи и побързах да си легна. Бях уморена и веднага заспах. Дори не ми направи впечатление, че Томи не се е обадил от Лондон.
Ив тежко въздъхна и се настани срещу нея в едно от меките кресла.
— Госпожо Бренън, знаете ли подробности за сделката, заради която съпругът ви е останал в Ню Йорк?
— Ами… не разбирам много от сделки. По цял ден съм заета с децата, трябва да се грижа за поддържането на три жилища… Имаме къща и в западна Ирландия. Не се интересувам от бизнеса на съпруга ми, никога не ми се е налагало… — Гласът й пресекна.
— Моля, успокойте се. Споменавал ли е мъжът ви, че някой го безпокои или го заплашва?
— Томи няма врагове. Всички го обичат, защото е честен и има добро сърце. Ще го потвърди всеки, който го познава. — Бледосините й очи се втренчиха в лицето на Ив и тя се приведе. — Разбирате ли, затова си мисля, че е станала грешка. Никой не би причинил зло на Томи. Освен това външно лице не може да проникне без предупреждение в Лакшъри Тауърс. Затова избрахме да живеем там, когато сме в Ню Йорк. В огромния град се извършват много престъпления, а Томи искаше с децата да бъдем в безопасност…
— Запознала сте се с него в Ирландия, нали?
Айлийн примигна, сетне отвърна:
— Да, преди повече от дванайсет години. За първи път се срещнахме в Дъблин.
— Знаете ли дали съпругът ви е поддържал връзка с приятелите си от онова време?
— Какво да ви кажа… той има толкова много приятели. — Айлийн потърка очите си. — Когато вечеряме навън или сме на театър, най-различни хора непрекъснато поздравяват Томи. А когато бяхме в Дъблин, той често ходеше в някаква кръчмичка. Не обичам подобни заведения, затова много рядко го придружавах. Но той редовно се отбиваше там.
— Спомняте ли си как се казваше кръчмата?
— Мисля, че се наричаше „Пени Пиг“. — Ненадейно тя сграбчи ръката на Ив. — Моля ви, заведете ме при него. Трябва да го видя!
— Добре. Изчакайте малко. Веднага ще се върна. — Ив излезе в коридора и по комуникатора се свърза с сътрудничката си.
— Пийбоди, има ли в списъка ти заведение, което да се нарича „Пени Пиг“?
— Сега ще проверя… няма такова наименование, лейтенант.
— Ех, бях длъжна да попитам. Продължавай, скоро ще ти се обадя отново. — Тя завъртя копчето и се свърза с доктор Морис. — Госпожа Бренън настоява да види съпруга си.
— Позакърпих го колкото можах. Предпочитам да придружиш вдовицата.
Ив отвори вратата на кабинета и промълви:
— Госпожо Бренън, елате с мен. — Хвана под ръка Айлийн и я поведе по коридора, чиито стени бяха облицовани с бели плочки. Когато се озоваха пред залата за аутопсии, усети как спътницата й се напрегна и дълбоко си пое въздух.
Застанаха пред масата с трупа. Морис се беше постарал да прикрие следите от аутопсията, ала нищо не можеше да заличи отпечатъка на смъртта.
Айлийн изстена, сетне се овладя и леко отблъсна ръката на Ив, която я подкрепяше.
— Това е моят Томи, моят съпруг! — Пристъпи още по-близо, движейки се на пръсти, като че се страхуваше да не събуди мъртвеца. Сетне нежно погали лицето му и прошепна: — Как да съобщя на децата ни, Томи? Какво да им кажа? — Погледна към Ив, опитвайки се да сдържи сълзите си. — Кой би могъл да постъпи така жестоко с най-добрия човек на света?
— Непременно ще заловя виновника. Обещавам ви.
— Но това няма да ми върне Томи, няма да върне бащата на децата ми. Дори да откриете престъпника, за мъжа ми ще бъде прекалено късно.
Ив си помисли, че когато дойде смъртта, всичко останало изглежда без значение.
— Само това мога да ви обещая, госпожо Бренън.
— Не знам дали ще ми бъде достатъчно, лейтенант Далас. — Тя се наведе и нежно целуна ледените устни на мъртвеца. — Винаги съм те обичала, Томи, още от мига, когато те видях за първи път.
Ив решително я хвана под ръка и вдовицата не се възпротиви.
