светлинките бяха неговите пътеводни звезди.
Беше готов да се заеме със следващия, да пристъпи към втория кръг от играта. По душа си оставаше дете и с нетърпение очакваше състезанието, докато се подготвяше за свещената си мисия.
Инструментите му бяха грижливо подредени. Отвори шишенцето с вода, осветена от един епископ, и благоговейно напръска лазера, ножовете, чука и пироните… инструментите на божественото отмъщение, на възмездието. Зад тях беше поставена статуетка на Светата Дева, изваяна от бял мрамор, символизиращ невинността й. Ръцете й бяха разперени като че благославяше, на красивото й лице бе изписано примирение.
Той се наведе и целуна белите й мраморни нозе.
За миг му се стори, че ръката му е окървавена и той неволно потръпна.
Не… ръката му беше чиста. Беше измил кръвта на своя враг. Другите носеха знака на Каин, но не и той, защото беше богоизбран.
Скоро, много скоро щеше да се срещне с нов враг, затова трябваше да се изпълни със сила, за да заложи капана, за да играе ролята на приятел.
Беше постил, след което бе извършил жертвоприношение, за да прогони от сърцето и от съзнанието си злото. Потопи пръсти в купичката със светена вода и се прекръсти. Коленичи и положи длан върху презраменника си, който беше благословен от самия папа и със сигурност щеше да го предпази от злите сили. Сетне облече върху него копринената си риза, ала допирът му до плътта му действаше успокояващо.
Обзеха го спокойствие и увереност. Вдигна поглед към кръста, окачен над грубо скованата маса, върху която бяха подредени инструментите му. Статуетката на мъченика Исус беше изработена от сребро и бе прикрепена към златен кръст. Само много богат човек можеше да си позволи подобен лукс. Никога не му беше хрумвало какъв парадокс е да изваеш от скъпоценен метал изображението на човек, който е учел ближните си на смирение и скромност.
Запали свещите, скръсти ръце, сведе глава и започна да се моли с всеотдайността на правоверните и на умопомрачените.
Молеше се за Божията милост и се подготвяше да извърши убийство.
Трета глава
Когато Ив влезе в централната зала на отдел „Убийства“, усети неприятната миризма на престояло кафе и вонята на урина. Запровира се между поставените почти едно до друго бюра, без да обръща внимание на детективите, които работеха на компютрите си. Някакъв дроид чистач прилежно бършеше протъркания линолеум.
Миниатюрната канцелария на Пийбоди се намираше в единия ъгъл на помещението. Въпреки че беше слабо осветена и прекалено малка, стаичката бе безукорно чиста и спретната като самата Пийбоди.
— Май някой е забравил къде се намират тоалетните — пошегува се Ив. Сътрудничката й, която седеше зад металното си бюро, се обърна и обясни:
— Бейли арестувал някакъв бродяга, за да го разпита за човек, който бил намушкан с нож. Скитникът изразил негодуванието си, като изпразни пикочния си мехур върху обувките на Бейли. Според очевидците въпросният мехур бил пълен до пръсване.
— Както се казваше в една стара песен: „Още един ден в рая“. Получи ли рапорта на „метачите“, които обработваха жилището на Бренън?
— Току-що им се обадих да побързат. Очаквам ги всеки момент.
— В такъв случай ще започнем с дисковете от системата за охрана на Лакшъри Тауърс и на апартамента на жертвата.
— Няма да можем, лейтенант.
Ив наклони глава.
— Защо, нима не си ги взела?
— Ето какво беше останало. — Пийбоди й подаде прозрачно запечатано пликче, в което имаше само един диск. — Камерите на последния етаж както и в жилището на убития, са били изключени в продължение на дванайсет часа преди откриването на тялото.
Ив кимна и взе пликчето.
— Трябваше да се досетя, че престъпникът не е глупав и се е погрижил да не остави уличаващите го кадри. Записали разговорите, които е провеждал по видеотелефона?
— Да. — По-младата жена й подаде втори диск с прилежно прикрепено етикетче.
— Предлагам да отидем в моята канцелария, за да проверим каква информация се съдържа в двата диска. Ще се обадя и на Фийни — продължи Ив, докато вървяха по коридора. — Не ще се справим без неговата помощ.
— Капитан Фийни е в Мексико. Навярно прекарва там отпуската си.
Ив спря и се намръщи.
— Да му се не види, съвсем бях забравила. Ще отсъства още седмица, нали?
— Дори малко повече. Мързелува във вашата вила, кацнала върху скалите, където вярната ви сътрудничка все още не е имала честта да бъде поканена.
Ив повдигна вежди.
— Не знаех, че копнееш да видиш Мексико.
— Грешите, лейтенант. Страната ми е позната, ала копнея да се озова в прегръдките на някой страстен кабалеро.
Ив отключи вратата на стаята си и промърмори:
— Обещавам, че ако приключим този случай по-бързо, ще се погрижа мечтата ти да се сбъдне. — Хвърли дисковете върху неподреденото си бюро и свали якето си. — Така или иначе ни е необходим човек от отдела за електронна обработка на информацията. Провери дали могат да ни изпратят някого, който си знае работата. Не ми трябват некадърници, дето трябва да вървиш след тях.
Пийбоди извади комуникатора си, за да се свърже, а Ив се настани зад бюрото си и пъхна в компютъра диска с разговорите на Бренън. Смръщи чело и се замисли, докато си спомни паролата, сетне поиска да прослуша записа. Имаше само един разговор, проведен в деня преди Бренън да бъде убит. Той се бе свързал с жена си, беше разменил няколко думи и с децата си. Безгрижното му бърборене натъжи Ив и я накара да се просълзи.
— Трябва да се обадя на жена му — промълви тя. — Ужасно е да започваш деня по този начин. Но по- добре да го сторя сега, преди медиите да са научили за кървавото убийство. Поразходи се десетина минути, Пийбоди.
— Слушам, лейтенант. От електронния отдел ни изпращат някой си детектив Макнаб.
— Добре. — Когато остана сама, Ив дълбоко си пое въздух и се свърза със съпругата на покойния.
Когато Пийбоди се върна, завари началничката си да се взира през тясното прозорче. Без да се обръща, Ив заговори:
— Айлийн Бренън заяви, че незабавно ще дойде в Ню Йорк заедно с децата си. Настоя да види мъжа си. Не изпадна в истерия, но понякога това е още по-лошо. Взират се в теб с обвинителен поглед, който те кара да се питаш къде и в какво си сгрешил. — Вдигна рамене, сякаш да се отърси от някаква тежест, и се обърна: — Да прегледаме и диска от охранителната камера. Възможно е да ни подскаже някаква следа.
Пийбоди лично разопакова диска. След секунди двете с Ив смаяно се втренчиха в монитора.
— По дяволите, какво е това?
— Ами… нямам представа. — По-младата жена намръщено се загледа в екрана. Дочуха се гласове, които говореха тържествено и на някакъв чужд език. Някакъв мъж с черна мантия стоеше пред олтар, украсен с бели цветя и обвит с черен плат, върху който горяха бели свещи. Непознатият държеше сребърна чаша, а от двете му страни се бяха изправили момченца с бели одежди. — Прилича ми на ритуал. Дали пък не е сцена от пиеса?
— Това е погребение — промълви Ив и се загледа в затворения ковчег, поставен под подиума. — Или по-точно — католическа погребална литургия. Компютър, искам информация за церемонията и за езика, който използват.
