Сигурен съм, че убиецът вече не е тук.
— Знам, но все пак ще претърсим къщата. Пийбоди, заеми се с помещенията в задната част, аз ще прегледам стаите на горния етаж.
Очакванията й се оправдаха — не откриха никого. Искаше й се да остане насаме с Рурк, затова изпрати сътрудничката си за чантичката с инструменти, които използваше на местопрестъплението.
— Убиецът сякаш ти има зъб и иска да те засегне.
— Постигнал е целта си — промърмори Рурк. — Израснал съм с Шон, познавах родителите му. С по- малкия му брат сме връстници. Преследвахме едни и същи момичета из дъблинските улици и ги целувахме в парковете. Не съм се виждал с Шон от дълги години, но винаги съм го смятал за приятел.
— Вината е моя. Не успях да попреча на убиеца.
Рурк безмълвно поклати глава и се втренчи в човека, с когото беше прекарал детството си. Помисли си, че Шон е още един представител на поколението без истински дом и родина.
Ив се обърна, извади комуникатора си и се свърза с диспечера, за да съобщи за убийството.
Напръска ръцете и обувките си с предпазен спрей и коленичи в локвата кръв. Ясно беше, че смъртта на Шон Конрой е била бавна и мъчителна. Вените и гърлото му бяха прерязани, но не дълбоко, поради което кръвта му е изтичала в продължение на часове. Беше разрязан с почти хирургическа прецизност от гръдната кост до чатала, при което навярно болката е била невероятна, а смъртта е настъпила след доста време. Дясното му око беше извадено, а езикът му отрязан.
Уредът показа на Ив, че Шон е умрял преди по-малко от два часа; тя знаеше, че преди да го погълне вечната тъмнина, жестоко е страдал и се е опитвал да вика за помощ.
Отдръпна се, докато техниците фотографираха и заснемаха с камера тялото и местопрестъплението. Обърна се и вдигна панталоните, които убиецът беше разрязал и захвърлил встрани от жертвата. Забеляза, че портфейлът още е в задния джоб, сетне задиктува на записващото устройство:
— Убитият е идентифициран като Шон Конрой, ирландски поданик, на четирийсет и една години, живущ на Седемдесет и девета улица №783. В портфейла му открих зелената му карта и разрешително за работа, дванайсет долара в кредитни жетони и три фотографии.
Провери другите джобове, откри отключващи карти, още кредитни жетони за три долара и двайсет и пет цента, парче хартия, върху което беше записан адресът на къщата, където беше намерил смъртта си. Намери и емайлираната значка с четирилистна детелина и риба, изобразени от двете й страни.
— Лейтенант, приключихте ли с огледа на трупа? — попита медикът от лабораторията.
— Да, можете да го вземете. Кажете на доктор Морис, че искам лично да извърши аутопсията. — Прибра в специален плик портфейла и всичко, което бе открила в джобовете на панталоните и погледна към Рурк. През цялото време той не беше промълвил нито дума, лицето му беше безизразно.
Ив машинално почисти с разтворител кръвта и спрея от ръцете си, после се приближи до него и му показа прозрачното пликче с вещите на Шон.
— Виждал ли си подобна значка?
— Никога.
Тя за последен път огледа местопрестъплението… локвата кръв върху разкошния килим. Присви очи и замислено се втренчи в малката статуетка върху пиедестал, пред който беше поставена ваза с цветя, изработени от коприна. Статуетката, издялана от бял камък, представляваше жена с дълга роба и воал, различаващ се от булчински. Каменното изображение някак не се вписваше сред елегантното обзавеждане, освен това се стори странно познато на Ив.
— Каква е онази… статуетка? — попита тя Рурк.
Той озадачено смръщи чело, заобиколи един от „метачите“ и щеше да вземе статуетката, ако Ив не му беше попречила.
— Това е СДМ. Много странно — промълви той.
— Какво е СДМ?
Рурк се усмихна, въпреки че изобщо не му беше до смях.
— Съкращение, използвано от католиците — означава Светата Дева Мария.
— Католик ли си? — смаяно го изгледа тя и мислено се упрекна, че все още знае твърде малко за съпруга си.
— Бях… в един друг живот — разсеяно промълви той. — Така и не ме избраха да помагам на свещеника по време на службата. Статуетката не е била в апартамента, фирмата, която се занимава с обзавеждането на жилища под наем, не поставя религиозни статуетки. — Огледа красивото, спокойно лице на жената от бял мрамор и добави: — Убиецът я е поставил тук и то така, че да „наблюдава“ деянието му.
Суровият поглед на Ив му подсказа, че е стигнала до същото заключение.
— Била е неговата „публика“. Струва ми се, че е искал да се… покаже пред нея.
Рурк, който дълги години дори не си беше спомнял, че е католик, беше ужасен и отвратен.
— Мисля, че е искал тя да благослови делото му. Което горе-долу отговаря на твоето предположение.
Докато изваждаше плик за веществени доказателства, Ив замислено изрече:
— Видях същата Дева Мария в дома на Бренън. Поставена беше върху тоалетката на съпругата, с лице към леглото. Не контрастираше с обзавеждането на спалнята, затова почти не й обърнах внимание. Спомням си какво имаше върху тоалетката: молитвена броеница, холограми на децата, статуетка, подобна на тази, посребрена четка за коса, гребен и синьо стъклено шишенце с парфюм.
— И все пак статуетката не се е набивала на очи — отбеляза Рурк и си помисли, че като всички добри ченгета жена му не пропуска никакви подробности.
— Точно така… А пък тази е доста тежка — заяви тя, докато прибираше мраморната фигура в плика. — Изглежда доста скъпа. Какво пише отдолу? Май е на италиански.
— Да. Означава, „изработено в Рим“.
— Възможно е да ни помогне да открием следите на убиеца.
Рурк поклати глава.
— Ще установиш, че само през миналата година са били продадени хиляди подобни статуетки. Магазините в близост до Ватикана развиват успешен бизнес с изображението на Светата Дева. Знам го със сигурност, тъй като притежавам няколко от тях.
— Все пак ще поискам информация от компютъра — настоя Ив, хвана го под ръка и го отведе встрани. Не искаше той да види как прибират трупа в специален чувал и как го изнасят. — Нямаш работа тук. Ще отида в участъка, за да подготвя рапорта си и някои необходими сведения. След няколко часа ще си бъда у дома.
— Искам да разговарям с близките му.
— Засега е невъзможно. Засега — повтори тя, когато забеляза гневния му поглед. — Дай ми няколко часа, Рурк… — Ив безпомощно изрече баналната фраза: — Съжалявам… приеми съболезнованията ми за смъртта на приятеля ти.
Изненадващо Рурк я притегли към себе си. Ив нерешително прокара ръце по гърба му и вкопчи пръсти в напрегнатите му рамене.
Едва чуто той промълви:
— За първи път откакто се запознахме, съжалявам, че работиш в полицията. — Сетне я освободи от прегръдките си и се отдалечи.
Ив излезе на улицата, лъхна я леден вятър, напомнящ приближаването на зимата. Тя сведе глава — беше смазана от чувството за вина, упрекваше се, че не е успяла да спаси един човешки живот.
Когато се прибра у дома, Рурк се беше затворил в кабинета си. Посрещна я само котаракът Галахад, който се заумилква около краката й, докато тя сваляше якето си.
Хрумна й, че в момента самотата е за предпочитане. Предстоеше й много работа. След като не умее да утеши съпруга си, по-добре да се откаже от ролята на любяща съпруга и да се заеме с единственото, което може — разследването на убийство.
Галахад я придружи в апартамента, където тя често работеше и дори спеше по време на пътуванията на Рурк. Поръча на автоготвача кафе и въпреки че не беше гладна, жалният поглед на котарака я накара да поиска и сандвич с риба. Даде му половината и той се нахвърли върху храната така, сякаш не беше хапвал
