който с уважение кимна, когато Ив му показа значката си и мина покрай него. С Пийбоди се качиха в асансьора, който се стрелна към дванайсетия етаж.
Застанаха пред снежнобялата врата на апартамента на Одри Мъръл и Ив позвъни. След секунда им отвори стройна брюнетка с красиви зелени очи, усмихна се и недоумяващо ги изгледа.
— Какво обичате?
— Вие ли сте Одри Мъръл?
— Да. — Жената се втренчи в униформената Пийбоди и машинално докосна огърлицата си от бели камъни. — Случило ли се е нещо?
— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса. — Ив й показа значката си. — Няма да ви отнемем много време.
— Разбира се. Моля, заповядайте.
Влязоха в просторна всекидневна, където преобладаваха пастелните тонове. Мебелите бяха подредени така, че образуваха уютни кътчета. На стените имаше картини в преливащи се, кървавочервени цветове.
Одри поведе неканените гостенки към три подковообразни кресла, тапицирани в яркосиня дамаска.
— Мога ли да ви предложа нещо? Чаша кафе или друга напитка?
— Не, благодаря.
Одри смутено се усмихна и се настани на едно от креслата.
Още щом я видя, Ив си каза, че тази стройна красавица с елегантна зелена рокля и грижливо фризирана коса е от типа жени, които допадат на Съмърсет.
Трудно бе да се определи възрастта й. Кожата й беше бяла и гладка, ръцете й — изящни, говореше тихо, без какъвто и да било акцент. Навярно наближаваше петдесетте и не пестеше пари за козметички и фризьори.
— Госпожице Мъръл, познавате ли човек на име Съмърсет?
— Ах, Лорънс! — Зелените й очи проблеснаха и тя се усмихна по-широко — очевидно се беше успокоила. — Разбира се, че го познавам.
— Как се запознахте?
— Всеки четвъртък вечер преподавам живопис в Института за култура. Лорънс е мой студент и посещава часовете по акварел.
— Той умее да рисува, така ли?
— И то много добре. В момента работи над поредица от натюрморти и… — Внезапно млъкна и отново докосна огърлицата си. — Какво се е случило с него? Добре ли е? Разтревожих се, когато не дойде в събота, но и през ум не ми мина, че…
— Какво? Нима е трябвало да ви посети в събота?
— Да. Всъщност… имахме среща. — Одри неловко се размърда и оправи прическата си. — Ние двамата… свързват ни общи интереси.
— Сигурна ли сте, че срещата ви не е била в петък?
— Разбира се. В събота щяхме да обядваме заедно, после щяхме да посетим едно дневно представление. — Тя въздъхна и кисело се усмихна. — Ще споделя нещо с вас, защото сте жена и ще ме разберете. Положих много усилия да изглеждам привлекателна… но бях много нервна. С Лорънс няколко пъти се бяхме виждали извън школата, но винаги под предлог, че ще говорим за изкуство. Това щеше да бъде първата ни „истинска“ среща. Разбирате ли, доста време не бях излизала с мъж, тъй като овдовях преди пет години. Бях съкрушена, когато Съмърсет изобщо не се появи. Ала сега ми е ясно, че се е случило нещо, което му е попречило. Ще ми кажете ли каква е причината?
— Къде бяхте в петък следобед, госпожице Мъръл?
— Обикалях магазините, подготвяйки се за срещата на следващия ден. Часове наред търсих подходяща рокля, чанта и обувки. После отидох на козметик и на фризьор. — Тя отново оправи прическата си.
— Съмърсет твърди, че е трябвало да се срещнете в петък.
— В петък ли? — Одри се намръщи и поклати глава. — Невъзможно е. Господи, нима съм сгрешила датите? — Видимо разтревожена, тя скочи и изтича в съседната стая. След няколко секунди се върна; носеше тънък електронен бележник със сребриста подвързия. Докато набираше кода за отварянето му, продължаваше да клати глава. — Сигурна съм, че се уговорихме за събота… Ето, записала съм: „събота, дванайсет часът, обед и посещение на театрална постановка с Лорънс“. Божичко! — възкликна тя и погледна към Ив с ужасено изражение, което бе почти комично.
— Дошъл е в петък, докато съм била по магазините! Навярно си е помислил, че съм го излъгала, бил е разочарован като мен… — Отново се засмя, седна и кръстоса крака. — Какво нелепо недоразумение. Гордостта и чувствата ни са били засегнати само защото на нито един от двама ни не му е хрумнало да се обади и да потвърди уговорката. За бога, защо поне не ми е оставил съобщение?
— Нямам представа.
— Навярно самолюбието му е било наранено. Освен това той е доста стеснителен. Бедата е там, че и двамата сме срамежливи. — Тя се втренчи в Ив и усмивката й помръкна. — Какво се е случило, та полицията се интересува от нашите взаимоотношения?
— Разследвам престъпление и Съмърсет е сред заподозрените. Необходимо е да разберем къде е бил в петък следобед.
— Ясно… Всъщност нищо не разбирам — поправи се Одри.
— В момента не мога да ви информирам по-подробно. Познавате ли господин Томас Бренън?
— Не.
„Скоро ще разбереш за него — помисли си Ив. — След вечерните новини по телевизията целият град щеше да знае кои са Томас Бренън и Шон Конрой.“
— Кой знаеше за срещата ви със Съмърсет?
За кой ли път Одри докосна огърлицата си, сетне замислено отговори:
— Мисля, че никой. С него сме… доста потайни. Възможно е, когато си записах час при козметичката, да съм споменала, че имам специален повод.
— Къде се намира козметичният салон?
— Винаги посещавам „Класик“ на Медисън авеню.
— Благодаря, че ни отделихте от времето си. — Ив се изправи.
— Няма защо. Но… обяснете ми, лейтенант… извинете, забравих името ви.
— Казвам се Далас.
— Лейтенант Далас, ако Лорънс е изпаднал в беда… ако има неприятности, бих искала да му помогна. Той е прекрасен човек и истински джентълмен.
— Прекрасен човек — изкриви лице Ив, докато вървяха към асансьора. — Истински джентълмен, няма що! — Натисна копчето за последния етаж и обясни: — Още веднъж искам да огледам местопрестъплението. Подготви записващото си устройство.
— Слушам, лейтенант. — Пийбоди прикрепи към ревера си миниатюрното устройство.
Ив използва шперцовия код, за да разблокира вратата на Бренън. В апартамента цареше полумрак, тъй като щорите бяха спуснати. Тя не ги вдигна, а нареди на осветлението да се включи, сетне замислено изрече:
— Още тук убиецът е отсякъл ръката на жертвата си. — Свъси вежди и огледа кървавите петна по килима и по стените, стори й се, че отново вижда отсечената ръка. — Защо Бренън го е пуснал в жилището си? Познавал ли го е? И защо нападателят е отрязал ръката му? Освен ако… — Върна се до вратата и погледна към спалнята. — Ако убиецът е влязъл сам. Ясно е, че той е гений в областта на електрониката. Успял е да изключи камерите, за да не би някой отегчен служител от охраната да се залови да гледа записите. Предвидил е всичко, защото е умен и предпазлив. За него не е било проблем да влезе в апартамента на Бренън. Навярно му е доставило удоволствие да заобиколи кодовете.
— Струва ми се, че се мисли за бог — обади се Пийбоди. — Сигурно не му е приятно да иска разрешение, за да влезе.
— Точно така. Затова сам си е отключил. Чувствал се е щастлив, защото играта е щяла да започне всеки момент. И ето че Бренън се появява — най-вероятно излиза от кухнята, където току-що е обядвал. Смайва се, когато вижда нападателя, освен това съзнанието му е позамъглено от транквиланта. Но той е
