— Познавал си двете жертви, бил си в сградата на Бренън в деня на убийството му, засега нямаш алиби за времето, по което са извършени двете престъпления, и очакваш да повярвам, че си невинен.
Той студено я изгледа и заяви:
— Според мен вярвате само на онова, което ви харесва.
— Слушай, затъваш все по-дълбоко! — гневно възкликна тя, извади значката, която беше намерила в нощното шкафче на Шон Конрой и я хвърли на масата. — Какво означава това?
— Нямам представа.
— Католик ли си?
— Какво? О, не, унитарианец съм, но общо взето не съм много религиозен.
— Разбираш ли от електроника?
— Моля?
„Нямам избор“ — помисли си тя и зададе следващия си въпрос без да погледне към Рурк:
— Какви са служебните ти задължения?
— От най-различен характер.
— Случвало ли се е да приемеш или да изпратиш съобщение?
— Естествено.
— Следователно знаеш, че шефът ти притежава свръхмодерна апаратура за комуникации.
— Да, най-добрата на Земята и на останалите планети — гордо заяви икономът.
— Умееш ли да боравиш с нея?
— Да.
— Достатъчно опитен ли си да прикриеш източника, от който се предава дадено съобщение?
— Разбира се… — Той рязко замълча и стисна зъби, сетне добави: — Но не ми се е случвало да го правя.
— Обичаш ли гатанките, Съмърсет?
— Понякога ми доставят удоволствие.
— Смяташ ли се за търпелив човек?
Той учудено повдигна вежди.
— Да.
Ив кимна и му обърна гръб. В стомаха й сякаш беше заседнала ледена буца. Разтърка уморените си от безсънната нощ очи и си каза, че е имала основание да се тревожи.
— Дъщеря ти е била убита преди да навърши двайсет години… — заяви тя без да се обръща. Съмърсет не й отговори и дори престана да диша, но мъката му беше толкова осезателна, че въздухът сякаш натежа. — Сегашният ти работодател неволно е станал причина за смъртта й.
— Той… — Икономът се изкашля. Ив забеляза, че ръцете му са свити в юмруци. — Не беше по негова вина.
— Девойката е била изтезавана, изнасилена и убита, за да бъде даден урок на Рурк. Престъпниците са искали да му причинят болка и тя е била нещо като… оръдие за отмъщение, нали?
Задавен от мъка, Съмърсет мълчеше. Отговори едва след няколко секунди:
— Дъщеря ми беше убита от чудовища, които са се опиянявали от невинността й. — Струва ми се, че вие най-добре разбирате от тези неща, лейтенант.
Ив се обърна, лицето й беше безизразно, но думите му я бяха накарали да изтръпне, защото й бяха напомнили за кошмарното й детство.
— Слушай, Съмърсет, питам се дали си достатъчно умен и търпелив, та да чакаш толкова много години, докато си отмъстиш. Спечелил си доверието на Рурк, който е споделял с теб всички лични и професионални тайни, после най-безскрупулно си използвал информацията, за да ме накараш да повярвам, че съпругът ми е убиец.
Икономът скочи на крака и възкликна:
— Как се осмелявате да ме наричате безскрупулен, след като спекулирате със смъртта на една невинна девойка? Какво право имате да обвинявате съпруга си за злощастната й съдба? Та те бяха още деца!
— Съмърсет, престани. — Рурк сложи ръка на рамото му, сетне погледна Ив право в очите: — Позволи му да се поуспокои.
— Добре. Разпитът се прекъсва по настояване на защитника на заподозрения. Край на записа.
— Моля те, седни — промълви Рурк без да сваля ръка от рамото на иконома.
— Всички ченгета си приличат. — Гласът на Съмърсет трепереше от сподавени чувства. — Само се фукат със значките си и заплашват, а в гърдите им има камък, вместо сърце.
— Ще видим дали си прав — промърмори Рурк без да откъсва поглед от жена си. — Лейтенант, искам да разговарям с теб насаме и разговорът ни да не бъде записван.
— Не съм съгласен! — извика Съмърсет.
— Решенията взимам аз. Моля да ни извиниш, Пийбоди. — Рурк се усмихна и й направи знак да излезе.
Ив бавно произнесе:
— Почакай отвън, Пийбоди. Заключи вратата.
— Слушам, лейтенант.
— Включи и звукоизолиращата система. — Когато остана насаме със съпруга си и с иконома, тя стисна дланите си в юмруци и заяви с леден тон: — Значи все пак реши да ми кажеш истината. Нима ме мислеше за глупачка, която не разбира, че криеш нещо?
Той усети, че е засегнал честолюбието й и едва чуто промълви:
— Извинявай.
— Не мога да повярвам на ушите си! — сопна се Съмърсет. — Извиняваш й се след всичко, което…
— Млъквай! — яростно му заповяда Ив. — Имах всички основания да те заподозра. В къщата има апаратура, чрез която се заглушават телевизионните сигнали и чрез която може да се избегне надзора на службата за компютърна охрана. Само ние тримата знаем за съществуването й. Първата жертва беше приятел от детинство на Рурк, втората — друг приятел от Ирландия, който беше убит в жилище, принадлежащо на Рурк. Ти се ползваш с пълното доверие на работодателя си, знаеш абсолютно всичко за него и за предприятията му. От убийството на дъщеря ти са изминали цели двайсет години, но няма да се учудя, ако търпеливо си чакал подходящ момент да си отмъстиш. Как да повярвам, че не си готов да жертваш всичко, за да унищожиш Рурк?
— Никога не бих го сторил, защото нямам по-скъп човек на света. Той ми е като син, никога не ще забравя, че обичаше дъщеря ми. — Съмърсет взе чашата с бренди, но ръката му трепереше толкова силно, че течността се изплиска.
— Ив — бавно заговори Рурк. Сърцето и инстинктът му подсказваха, че трябва да й каже истината, но все още се колебаеше, сякаш някой се опитваше да му запуши устата. — Моля те седни и ме изслушай.
— Мога да слушам и без да сядам.
— Както желаеш. — Той уморено потърка очи и си каза, че съдбата го е свързала с твърдоглава и упорита жена. — Разказвал съм ти за Марлена, която ми беше като сестра, след като Съмърсет ме прибра в дома си. Но аз не бях невинно дете — добави и леко се усмихна на иконома.
— Спомням си, че когато те намерих, беше пребит до смърт — промърмори Съмърсет.
— Сам си бях виновен. — Рурк вдигна рамене. — И така, останах при Съмърсет и започнах да му помагам…
— В мошеничеството и в джебчийството — прекъсна го тя.
— Все някак трябваше да се прехранвам, за да оцелея. — Рурк отново се поусмихна. — Не изпитвам никакви угризения на съвестта заради това. Разказах ти, че Марлена… тя все още беше дете, но се оказа, че е изпитвала към мен чувства, за които не подозирах. Една нощ дойде при мен, призна ми любовта си и поиска да ми се отдаде. Бях неопитен, не знаех как да изляза от положението и се отнесох жестоко с нея. Въобразявах си, че постъпвам правилно, както би постъпил почтен човек. Нямах право да я докосна, макар тя да си въобразяваше, че копнее за милувките ми. Беше толкова невинна, толкова… мила. Засегнах гордостта й, мислех си, че ще се върне в стаята си, изпитвайки омраза към мен, но тя избяга от дома си.
