— Но случилото се досега засяга лично теб. — Рурк се приближи до нея и нежно докосна страната й. — Както и мен.
Отпусна ръка, когато вратата се отвори.
Икономът влезе в кабинета. Посребрената му коса беше гладко сресана, черният му костюм бе безупречно изгладен, а обувките му бяха излъскани до блясък.
— Лейтенант — изрече с кисела гримаса, сякаш думата му засядаше на гърлото. — Какво обичате?
— Искам да знам защо вчера по обяд си бил в Лакшъри Тауърс.
Той се втренчи в нея така, като че беше прозрачна и стисна устни. Сетне надменно изрече:
— Не е ваша работа.
— Грешиш — именно моя работа е. Защо се срещна с Томас Бренън?
— С Томас Бренън ли? Та аз почти не го познавам. Не съм го виждал откакто напуснахме Ирландия.
— Тогава какво търсеше в Лакшъри Тауърс?
— Не разбирам какво общо има между Томи и посещението ми в онази сграда. В свободното си време мога да правя всичко… — Той замълча, погледна към Рурк и очите му се разшириха. — Да не би… Томи да е живял в Лакшъри Тауърс?
— Разговаряш с мен. — Ив застана помежду им, с лице към Съмърсет. — Отново те питам какво правеше там в дванайсет на обяд.
— Една моя позната живее в Лакшъри Тауърс. Бяхме се уговорили да обядваме заедно и да отидем на следобедно представление.
— Добре. — Чувствайки огромно облекчение, Ив извади записващото си устройство. — Как се казва дамата?
— Одри. Одри Мъръл.
— В кой апартамент живее?
— Номер 1218.
— Тя ще потвърди ли, че сте се срещнали в дванайсет и сте прекарали заедно следобеда?
Бледото лице на Съмърсет постепенно пребледня още повече и той заприлича на мъртвец. От устата му се отрони една-единствена дума:
— Не.
— Моля? — Ив вдигна поглед и не възрази, когато Рурк наля на иконома чаша бренди.
— Одри… госпожица Мъръл не беше вкъщи. Почаках я малко, после разбрах, че е… че й се е случило нещо не предвидено.
— Колко време я чака?
— Трийсет-четирийсет минути. — Страните му поруменяха от смущение. — После си тръгнах.
— Излязъл си през централния вход, нали?
— Разбира се.
— Само че охранителната камера не те е заснела да минаваш обратно през фоайето. Може би си използвал друг изход.
— Не съм.
Ив прехапа устни. Беше му подсказала как да излъже, но той не го бе сторил.
— Добре, да речем, че е така. Къде отиде после?
— Вече не ми се ходеше на театър, затова реших да се отбия в парка.
— Чудесно алиби, няма що. — Тя приседна на ръба на бюрото. — Мога ли да знам в кой парк си бил?
— В Сентръл Парк. Разгледах една изложба на открито.
— Но нали валеше?
— Организаторите бяха издигнали специални куполи над произведенията на изкуството.
— А как се придвижи от Лакшъри Тауърс до парка?
— Пеша.
Ив почувства, че главата й ще се пръсне от болка, но продължи разпита:
— Вървял си пеш под проливния дъжд, така ли?
— Да — едносрично отговори икономът и отпи от брендито си.
— Разговаря ли с някого? Срещна ли някой познат?
— Не.
— По дяволите — прошепна тя и машинално потърка слепоочията си. — Къде беше снощи в дванайсет?
— Ив… — Смразяващият й поглед накара Рурк да замлъкне.
— Не се бъркай в работата ми, Рурк. Не ми пречи да изпълнявам задълженията си. Съмърсет, беше ли вчера около полунощ в „Грийн Шамрок“?
— Бях си в леглото и четях книга.
— Каква е връзката ти с Шон Конрой?
Икономът рязко остави чашата си на бюрото и се втренчи в Рурк през рамото й.
— Познавам го от Дъблин, но не съм го виждал дълги години, откакто беше момченце. Да разбирам ли, че и той е мъртъв?
— Някой, който се е представил за служител на Рурк, го е подмамил в една необитавана къща, собственост на съпруга ми, приковал го е към пода и го е рязал парченце по парченце, като го е оставил да умре от кръвоизлив. — Тя забеляза потресеното лице на Съмърсет и доволно кимна — целта й беше да го шокира. — Ако не си осигуриш солидно алиби, което да потвърдя, ще се наложи да те подложа на официален разпит.
— Нямам алиби.
— Гледай да измислиш нещо, защото утре сутринта в осем те искам в полицейското управление.
Той я погледна и в очите му се четеше горчивина.
— Ще ви достави огромно удоволствие да ме разпитате, нали?
— Отдавна чакам щастието да ми се усмихне, но никога не съм вярвала, че ще те разпитвам като главен заподозрян в извършване на две жестоки убийства. Почти не се смущавам от факта, че утре до обяд медиите ще разтръбят за връзката ти с Рурк. — Тя се извърна и тръгна към вратата, разделяща двата кабинета.
— Ив — промълви Рурк. — Трябва да поговорим.
— Не сега. — Затръшна вратата, сетне включи заключващия механизъм.
— Вече е решила, че съм виновен. — Този път Съмърсет отпи голяма глътка от брендито си.
— Грешиш. — Рурк, който изпитваше едновременно гняв и съжаление към съпругата си, се втренчи в стената, разделяща го от нея. — Решила е, че няма друг избор, освен да открие истината, като събере необходимата информация. — Погледна иконома право в очите и добави: — Цялата информация.
— Това само ще влоши положението.
— Ив има право да научи всичко.
Съмърсет остави чашата си, изпъна рамене и произнесе с леден тон:
— Разбирам… на кого от двама ни си верен.
— Нима? — промърмори Рурк, когато икономът излезе. — Сигурен ли си?
Ив прекара нощта в кабинета си и почти не мигна. Изобщо не я беше грижа, че съпругът й ще приеме поведението й за признак на дребнавост, за обикновен каприз. Трябваше да остане сама, за да размисли. Много преди осем вече беше в управлението. Опита се да изяде кифлата си, която беше по-твърда и по- безвкусна от картон, и да изпие кафето, наподобяващо кална вода, сетне изпрати съобщение на Пийбоди да я чака в помещението за разпити.
Когато Ив влезе в стаичката, чиито стени бяха облицовани с плочки, а на прозореца имаше решетка, сътрудничката й вече беше там и проверяваше апаратурата за запис.
— Навярно имаме заподозрян?
— Да. — Ив наля кана вода от устройството за дестилиране. — Предпочитам да го запазим в тайна до приключване на разпита.
— Добре, но кой… — Пийбоди смаяно замълча, когато в помещението влязоха Рурк и Съмърсет,
