израснал на улицата, където трябва да имаш бързи рефлекси, за да оцелееш. Спуска се към нападателя, но онзи е въоръжен. Отрязва ръката на Бренън, може би при самоотбрана. Раненият губи самообладание, може би се вцепенява при вида на бликащата си кръв, която изпръсква стените и дрехите на престъпника. Нападателят си казва, че ще ги почисти по-късно, сега трябва да свърши онова, за което е дошъл. Дава на жертвата си още няколко упойващи таблетки, сетне я завлича в спалнята.
Ив проследи засъхналите локви кръв, влезе в спалнята и се огледа. Взе статуетката от тоалетката на Айлийн, обърна я и прочете надписа върху долната й част.
— Копие е на онази, която открихме в стаята на Конрой. Прибери я в специален плик.
— Струва ми се… че е проява на неуважение към Светата Дева — промърмори Пийбоди, докато запечатваше мраморната статуетка.
— А пък според мен хладнокръвното убийство е проява на неуважение към Божията майка — сухо заяви Ив.
— Ами… сигурно сте права. — Пийбоди напъха статуетката в чантата си, за да не изпитва угризения като я гледа.
— После слага Бренън на леглото, но не иска той да умре от силния кръвоизлив, затова обгаря раната. — Заобиколи леглото, оглеждайки ужасяващите ръждиви петна и продължи: — Залавя се за работа; привързва жертвата си към леглото, изважда инструментите си. Действа спокойно, въпреки че до преди малко е бил нервен. Всичко върви по план. Поставя статуетката върху тоалетката — Светата Дева е неговата публика. Може би дори казва молитва. — Тя се намръщи, обърна се към тоалетката и се опита да си спомни точното местоположение на мраморното изображение. — След това обяснява на Бренън какво ще стори с него и защо ще го направи. Иска онзи да знае какво ще му се случи, да се подмокри от страх, за да може убиецът да усети миризмата на болката. Отплатата е най-хубавото нещо на света. Страст, алчност, жажда за власт — всички те са присъщи на хората, но отмъщението доставя най-голямо удоволствие. Дълго е чакал този момент и му се наслаждава. Всеки път, щом Бренън изкрещи, убиецът се чувства по-щастлив. Когато най-сетне го довършва, има усещането, че ще полети. Изведнъж осъзнава, че е покрит с кръв.
Тя влезе в банята, облицована със сапфиреносини плочки, в които проблясваха червени полускъпоценни камъни; крановете и душът бяха посребрени.
— Дошъл е напълно подготвен. Навярно е носел куфарче, в което са били ножовете, въжето и една смяна дрехи. След като свършва кървавото си дело, той взима душ и се измива грижливо като хирург. Измива и банята, както не би я почистил най-добрият домакински дроид. Прави я стерилна, защото разполага с много време.
— Ето защо не открихме дори косъмче там — промълви Пийбоди. — Действал е спокойно и прецизно.
Ив се върна в спалнята и продължи да говори:
— Прибира с куфарчето окървавените си дрехи и ножовете. Преоблича се, като внимава къде стъпва, за да не изцапа лъснатите си обувки. Може би спира пред леглото, за да се наслади за последен път на „работата“ си. Сигурна съм, че го е направил, защото е искал да запечата в паметта си ужасяващата гледка. А може би е изрекъл и благодарствена молитва. Сетне преспокойно напуска сградата и се обажда в полицията.
— Предлагам отново да изгледаме записите, направени от камерите във фоайето и да проверим хората с куфарчета или с по-големи хартиени пликове.
— Цели пет етажа от сградата са заети от фирми. Всеки втори човек е с дипломатическо куфарче. Тук има и петдесет и два магазина. Всеки трети човек носи хартиен плик. — Ив вдигна рамене. — Но все пак ще изгледаме записите. Съмърсет не е убиецът, когото търсим. — Сътрудничката й не продума, затова тя нетърпеливо поясни: — Бренън не е бил висок, но е тежал близо сто килограма и е бил мускулест. Да предположим, че кльощав мухльо като Съмърсет би могъл да го изненада, но не и да отсече ръката му с един удар. Дори да е имал късмет и да го е направил, как е успял да довлече Бренън в спалнята и да го сложи на леглото? Съмърсет не би могъл да стори всичко това. Има силни ръце — добави тя, като си спомни синините по кожата си, когато икономът я хванеше за рамото, — но няма никакви мускули, не е свикнал да вдига нищо по-тежко от поднос или да вири носа си. — Тя въздъхна. — Трябваше да се досетя, че ако е толкова умен, че да играе компютърни игри с нас и да фалшифицира записите на охранителните камери, щеше да изтрие и записа, на който се вижда как той влиза в Лакшъри Тауърс.
— Не бях помислила за това.
— Някой му устройва клопка; предполагам, че този някой иска да се добере до Рурк.
— Защо?
В продължение на десетина безкрайни секунди Ив гледа сътрудничката си право в очите, после промълви:
— Да запечатаме апартамента.
— Лейтенант, не мога да ви помогна, ако не знам цялата истина.
— Права си. Да запечатваме и да си вървим.
Когато излязоха от сградата и Пийбоди прибра записващото устройство, Ив заяви:
— Искам чист въздух и храна. Имаш ли нещо против да обядваме в Сентръл Парк?
— Не.
— Не се мръщи, Пийбоди — предупреди я, когато седнаха в колата. — Погрозняваш.
Докато пътуваха към парка, мълчаха. Ив успя да паркира между два автомобила, после двете слязоха и се запътиха към парка, където студеният вятър полюшваше голите клони на дърветата. Под краката им шумоляха сухи листа. Когато стигнаха до първия подвижен павилион за храна, Ив се поколеба дали да си вземе вегетариански сандвич или пакетче с пържени картофи. Предпочете мазните картофи, докато сътрудничката й си избра плодов коктейл.
— Личи си, че си възпитана от последователи на „Нова ера“ — отбеляза Ив.
— Не мисля, че храната и религията са свързани — заяви Пийбоди и си взе парче ананас, — въпреки че тялото ми е храм.
Ив облекчено се усмихна — сътрудничката й най-сетне й беше простила.
— Разполагам с информация, която в ролята си на служител на закона съм длъжна да съобщя на началството. Но нямам намерение да го сторя.
Пийбоди огледа парчето парникова праскова, сетне попита:
— Въпросната информация отнася ли се до случая, който сега разследвате?
— Да речем, че има връзка с него. Ако я споделя с теб, също ще бъдеш длъжна да рапортуваш на командира. В противен случай ще се превърнеш в съучастник, ще рискуваш работата си и вероятно ще попаднеш в затвора.
— Готова съм да рискувам. Сама мога да взимам решения.
— Така е. — Ив спря и се обърна, а вятърът разроши късата й коса, докато се взираше в сериозното лице на по-младата жена. — Ти си добро ченге, Пийбоди, и скоро ще станеш детектив. Знам колко държиш на това, защото си спомням собствената ми радост, когато ми връчиха значката.
Извърна поглед към поляната, където деца играеха под зорките погледи на бавачките си. Наблизо спря един от многобройните посетители на парка, който правеше обичайния си крос; протегна се и машинално посегна към флакона със сълзотворен спрей, когато някакъв просяк се насочи към него. В небето кръжеше хеликоптер на парковата охрана и монотонно бръмчеше.
— Информацията засяга и мен, затова реших да не я съобщавам, но ти не си замесена.
— Извинете, лейтенант, но грешите. Разбира се, ако не вярвате в моята преданост…
— Не става въпрос за преданост, а за изпълнение на служебния дълг. Това е нарушаване на закона и на… — Тя тежко въздъхна, приседна на една скамейка и прошепна: — Всъщност е страхотна каша.
— Ако споделите информацията с мен, ще мога ли да ви помогна за залавянето на убиеца на Томас Бренън и на Шон Конрой?
— Да.
— Искате ли честната ми дума, че всичко, което ми кажете, ще си остане между нас?
— Да. — Тя погледна в очите сътрудничката си, която седна до нея. — Съжалявам, но ще те помоля да ми обещаеш да не изпълниш дълга си.
