— Добре, значи се разбрахме. Включвам записващото устройство. Разпит на Лорънс Чарлс Съмърсет, заподозрян в опит за убийство на Патрик Мъри. Разпитът се извършва от лейтенант Ив Далас. Начало — осем и петнайсет. Заподозреният беше запознат с правата и задълженията си и засега отказва адвокатска защита. Моля да потвърдиш отказа си.
— Потвърждавам.
— Какво правеше в клуб „Русалка“ в шест и половина сутринта?
— В шест и петнайсет ми се обади човек, който не каза името си. Нареди ми незабавно да отида в клуба и то сам.
— Винаги ли хукваш към секс клубовете, когато анонимен глас ти се обади в ранни зори и ти заповяда да му се подчиниш?
Икономът й хвърли унищожителен поглед, което говореше, че е излязъл от шока и че няма да се предаде без съпротива.
— Анонимният глас ми съобщи, че моя приятелка се намира там и че ще си изпати, ако не се подчиня.
— Коя е тази приятелка?
Той си наля вода и разкваси пресъхналите си устни.
— Одри Мъръл.
— О, да, тя трябваше да докаже алибито ти при убийството на Бренън, но не се справи много успешно. Сигурен ли си, че искаш отново да я използваш?
— Иронията ви е неуместна, лейтенант. Обаждането е записано — прослушайте го.
— Разбира се. И така. Анонимният глас ли е наредил да отидеш в клуб „Русалка“… Знаеше ли къде се намира заведението?
— Не. Нямам навика да посещавам подобни клубове — надуто заяви той, при което на Ив й се прииска да го удари. — Непознатият ми съобщи адреса.
— Колко любезно от негова страна. Съобщава ти адреса и те заплашва, че гаджето ти ще пострада, ако не отидеш.
— Точно така. Каза… намекна, че ще постъпи с нея така, както са постъпили с Марлена.
Ив изпита съчувствие към него. Разбираше постъпката му, но нямаше право да изрази чувствата си.
— Не ти ли хрумна, че в къщата живее полицай, че можеш да се обърнеш към мен и да ми съобщиш за заплахата?
Съмърсет студено я изгледа, но в очите му се четеше страх. Гордо вдигна глава и процеди:
— Не съм свикнал да разчитам на помощта на полицията.
— Нямаше да седиш тук, ако ми се бе доверил и ако онова, което казваш, е истина. — Тя се приведе и го погледна в очите. — Много добре знаеш, че си заподозрян като извършител на три поредни убийства. Въпреки че уликите срещу теб са косвени и че резултатите от психологическите тестове са отрицателни, подозренията още не са снети от теб. — Искаше й се да го удари заради глупостта му — омразата му към нея му беше попречила да потърси помощта й. — Сега пък твърдиш, че по нареждане на анонимен глас си отишъл в клуба и си видял човека, удавен в аквариума.
— Това е самата истина. Не исках да пострада още един човек, когото обичам. — Не искаше да споменава името на Марлена, но трябваше да обясни какво е почувствал. — Не исках да загубя и Одри. Затова постъпих така, както ми подсказваше сърцето.
Ив се облегна назад и си помисли, че щеше да й бъде много по-лесно, ако не го разбираше и не му съчувстваше.
— Методът, по който е действал престъпникът, подсказва, че той е извършил и трите убийства.
Тя извади от чантата си стъкленица, в която имаше изкуствено око. Хирурзите се надяваха, че ще могат да присадят окото на Патрик Мъри. При вида на онова, което плуваше в стъкленицата, Съмърсет пребледня и извърна глава.
— Вярваш ли в максимата „око за око“?
— Доскоро я подкрепях — отвърна той с треперещ глас, после успя да се овладее. — Но вече не знам в какво да вярвам.
Ив безмълвно извади статуетката на Мадоната.
— Светата Дева — символ на непорочност. Марлена е била чиста, непорочна.
— Дъщеря ми бе едва тринайсетгодишна! — възкликна той с насълзени очи, а Ив се почувства виновна заради болката, която му причиняваше. — За да оцелея, трябваше да убедя себе си, че детето ми почива в мир. Мислите ли, че за да си отмъстя, бих сторил онова, което направиха с нея? — Затвори очи и преглътна, за да се поуспокои. — Марлена беше най-нежното и най-невинното същество. Забранявам да споменавате името й и да ме разпитвате за нея.
Ив кимна и се изправи, но миг преди да му обърне гръб, Съмърсет забеляза съчувствения й поглед. Искаше му се да изрази благодарността си, ала тя отново заговори:
— Известно ли ти е, че убиецът е гений в областта на електрониката и че записът на обаждането не е никакво доказателство за невинността ти?
Той понечи да й отговори, но се отказа. Питаше се как е възможно в един миг да проявява съчувствие към него, а в следващия да го напада като разярена тигрица. Отново отпи глътка вода и заяви:
— Повтарям, че наистина ми се обади непознат човек.
Ив отново седна срещу него. С усилие на волята беше прогонила от съзнанието си образа на Марлена.
— Опита ли се да се свържеш с Одри Мъръл?
— Не… нямах време…
— Как стигна до клуб „Русалка“?
— С моята кола. Подчиних се на заповедите на непознатия и я паркирах до страничния вход откъм Петнайсета улица.
— Как влезе.
— Вратата не беше заключена.
— Разкажи ми какво се случи после.
— Извиках. Никой не ми отговори, но музиката беше много силна, а всички светлини бяха включени. Влязох в залата и веднага забелязах човека в аквариума. Стори ми се, че устните му се движат. Окото му… едното му око беше извадено, а лицето му беше покрито с рани. — Отново пребледня, сякаш виждаше ужасната гледка. — Аквариумът продължаваше да се пълни с вода. Не знаех как да я спра. Заизкачвах се по стълбичката с мисълта да спася непознатия. В този момент се появихте вие.
— Не ме лъжи. Как така си решил да го извадиш от аквариума, като краката му бяха приковани с белезници към дъното?
— Не ги забелязах. Видях само лицето му.
— Познаваше ли Патрик Мъри отпреди?
— Когато живеех в Дъблин, имах много познати, но за този човек не си спомням.
— Добре, да започнем отново.
Въртя го на шиш цели два часа, но той разказваше все едно и също. Когато излезе от помещението за разпит, Ив повика сътрудничката си.
— Провери дали са ми отпуснали кола. Съобщи ми в коя клетка е паркирана и ме чакай в гаража — след пет минути ще бъда там.
— Слушам, лейтенант. Бива си го Съмърсет — добави тя. — Ако ме бяхте подложила на подобен разпит, вероятно щях да призная, само за да ме оставите на спокойствие.
Ив си каза, че Съмърсет действително се беше държал мъжки, но след разпита изглеждаше състарен с десет години, болен и уязвим. Гузната й съвест я загриза, но не искаше да признае, че може би е сгрешила.
— Не ми е ясно защо се възхищаваш от него — промърмори тя. — Тази сутрин той спечели медала за глупава постъпка! — Обърна се и гневно закрачи по коридора.
Както очакваше, завари Рурк в канцеларията си.
— Слушай, ще ти разреша десетминутно свиждане с любимия ти иконом. Опитай се на всяка цена да го
