— Не оставяй днешната работа за утре — промърмори тя и влезе в спалнята.
Леглото беше огромно, таблите му бяха украсени с изящна дърворезба. Кувертюрата беше опъната. В гардероба имаше две дузини черни костюми, които имаха толкова еднаква кройка, че сякаш се бяха клонирали. Обувките — също черни — бяха излъскани до блясък и прибрани в прозрачни кутии.
Ив започна да претърсва джобовете, сетне опипа стената, надявайки се да намери някакъв тайник.
След петнайсетминутно безплодно претърсване затвори вратите на гардероба и се залови да изпразва чекмеджетата на шкафа, като потръпваше от отвращение, когато докосваше бельото на Съмърсет. От кабинета долитаха гласовете на Фийни и Макнаб, които говореха на неразбираем за нея език, изпъстрен с технически и компютърни термини.
Точно когато смяташе да повика Пийбоди да й помогне да обърнат дюшека, погледът й попадна на акварел, окачен над масичка, върху която беше поставена ваза с парникови рози.
Стори й се странно, че всички останали картини (които бяха толкова много, че жилището приличаше на галерия) бяха закачени по няколко на една стена, а на тази беше отредено специално място. Не разбираше кой знае колко от изкуство, но картината й хареса. На нея беше изобразено момченце с усмихнато ангелско личице, ръцете му бяха пълни с цветя. С полски цветя, които се бяха посипали и по земята.
Ив се питаше защо детето й се струва познато. Беше виждала някъде тези очи. Приведе се, за да огледа нарисуваното лице и безмълвно запита: „Кой си ти? И защо портретът ти е закачен в жилището на Съмърсет?“
След натюрморта, който беше видяла в ателието, беше сигурна, че тази рисунка не е сътворена от иконома, а от талантлив художник. Сигурна беше и в това, че майсторът на четката е познавал момчето.
Свали я и я занесе до прозореца, за да я разгледа по-добре. В долния ъгъл със смел почерк беше написано Одри.
„Ето каква била работата — помисли си тя. — Приятелката на Съмърсет е авторка на тази творба.“ Затова икономът беше окачил картината отделно и беше поставил под нея ваза с цветя. Господи, той действително беше влюбен до уши.
Понечи да окачи картината, вместо това я сложи върху леглото. Момчето й се струваше странно познато. Къде ли го беше виждала? Защо очите му караха сърцето й лудо да тупти?
Натрапчивата мисъл не й даваше покой; тя започна да отделя платното от позлатената рамка.
— Открихте ли нещо, лейтенант? — попита Пийбоди, която беше застанала на прага.
— Не… всъщност не знам. Момчето, изобразено на картината ми изглежда много познато. Искам да видя дали отзад на платното има някакъв надпис… По дяволите! — Тя понечи да разкъса тънката бяла хартия.
— Почакайте, имам джобно ножче. — Пийбоди побърза да й го подаде. — Не, по-добре аз да го направя. Ако хартията леко се повдигне, ще може отново да се залепи. Едно време поставях в рамки картините на братовчедка ми, която беше добра художничка, но не можеше да забие дори един пирон. Ще залепя хартията, когато…
— Чакай! — Ив я сграбчи за китката като видя миниатюрния сребрист диск. — Повикай Фийни и Макнаб. В проклетата картина е поставено подслушвателно устройство.
Отстрани рамката и обърна платното. Под надписа на Одри видя детелина, която досега беше закривана от позлатената рамка.
Двайсета глава
— Знаел е какво прави дори когато е бил в жилището си — промърмори Ив, докато бясно караше към Лакшъри Тауърс. — Сигурна съм, че Фийни и Макнаб ще намерят в апартамента му още картини, снабдени с подслушвателни устройства.
— Но как е възможно суперапаратурата на Рурк да не ги е засякла?
— Фийни ще отговори на този въпрос. Какво откри за нея?
— Нищо особено, лейтенант. Тя е четирийсет и седем годишна, родом от Кънектикът. Учила е в Джулиард, сетне три години в Сорбоната и още две в художествената колония на междупланетна станция „Рембранд“. Преподава частни уроци и работи безплатно като инструктор в школата по живопис. Живее в Ню Йорк от четири години.
— Обзалагам се, че данните са подправени. Готова съм да изям грозната сламена шапка на Фийни, ако Одри е от Кънектикът. Провери в компютъра всички жени — роднини на шестимата убийци на Марлена. Включи монитора, за да следя данните.
— Веднага. — Пийбоди намери съответния диск и нареди на компютъра: — Искам пълна информация само за роднините от женски пол.
Ив спря колата близо до Лакшъри Тауърс и се загледа в лицата, които се появяваха на монитора. Когато някакъв амбулантен търговец се опита да й предложи стоката си, тя нетърпеливо го прогони и гневно възкликна:
— По дяволите, трябва да е сред тези жени! Сигурна съм… Почакай, върни на предишната.
— Мери Патриша Калхун — зачете Пийбоди, — по баща Макнали, вдовица от Лиъм Калхун. Местожителство — Дулин, Ирландия. Художничка. Четирийсет и шестгодишна; има един син, също наречен Лиъм, който е студент.
— Познах я по очите, същите са като на момчето от картината. Боядисала си е косата и си е направила пластична операция. Носът й е изтънен и удължен, скулите й са по-изпъкнали, брадичката е по-малка, но това е Одри. Раздели екрана, покажи снимката на Лиъм Калхун — син.
— Това е момчето от картината! — Тя впери поглед в лицето на младежа, който вече не приличаше на ангел. Блестящите му зелени очи сякаш се взираха в нея. — Пипнах те, мръснико! — промърмори тя, натисна педала да газта и отново полетя към Лакшъри Тауърс.
Входът се охраняваше от същия портиер, който ги беше посрещнал при първото им посещение; като видя двете жени, той пребледня и побърза да се отдръпне и да им направи път.
— Навярно милата Одри години наред е кроила планове за отмъщение. — Двете се качиха в стъклената кабина на асансьора. — Момчето е било едва петгодишно, когато баща му е умрял.
— Лиъм е бил прекалено малък, за да намрази убиеца на баща си.
— Точно така. Но майка му му е вдъхнала омраза, внушавала му е, че трябва да отмъсти за баща си. Превърнала е единствения си син в убиец. Възможно е момчето по рождение да е било склонно към насилие и тя да е доразвила престъпните му наклонности. Тиранизирала го е, проявявала е деспотизъм — това беше и заключението на доктор Майра. Младежът е религиозен фанатик, който си въобразява, че Бог му е възложил мисията да отмъщава. Като прибавим към това и фактът, че е компютърен гений, разбираме как симпатичната Одри… или по-точно Мери, е превърнала сина си в чудовище.
Ив позвъни на вратата на апартамента и хвана оръжието си. Художничката отвори и като ги видя, колебливо се усмихна.
— Лейтенант, мисля, че срещата ни беше за утре. Нима отново съм се объркала?
— Настъпи малка промяна в плановете ми. — Тя влезе и препречи вратата, докато оглеждаше дневната. — Искаме да ви зададем няколко въпроса, госпожо Калхун.
За миг художничката присви очи, сетне лицето й стана безизразно.
— Сигурно грешите — заяви невъзмутимо.
— Ти сгреши. Единственият ти син е в ръцете ни.
— Какво сте сторили с Лиъм? — Тя се нахвърли върху Ив, опитвайки се да избоде очите й с пръсти. Ив се приведе, сетне с един скок се озова зад нея и стегна с ръката си шията й.
— Чуваш ли ирландския й акцент, Пийбоди? Май в Кънектикът не говорят така напевно. — Със свободната си ръка посегна в джоба си и извади белезниците. — Този акцент гали ухото, нали?
— Истинска музика, лейтенант.
— А сега ще си поговорим надълго и нашироко, Мери. За обезобразени трупове с изтръгнати вътрешности, за майката, която е превърнала сина в оръдие на своето отмъщение.
— Ако само косъм падне от главата на момчето ми, ще изтръгна сърцето ти.
— О, каква загриженост. — Ив иронично повдигна вежда. — Синът ти е бил обречен от мига, в който си
