— Обичам те.
Рурк отмести възглавницата и се втренчи в Ив. Погледът му я накара да го пожелае. Само Рурк можеше да я накара да жадува за секс след онова, което беше видяла и преживяла.
— Върни се в леглото, скъпа. Може би ще успея да се разбудя…
— Не сега.
Той недоволно изръмжа и й обърна гръб.
Ив се облече и сложи кобура си. Когато излезе от спалнята, съпругът й отново беше заспал.
Реши да провери дали Макнаб е научил нещо ново по време на нощното си дежурство. Завари го да спи на специалния стол, а Галахад се беше излегнал върху главата му. И двамата хъркаха.
Щом дочу стъпките й, котаракът отвори едното си око и раздразнено измяука.
— Ставай, Макнаб — извика Ив, но младежът дори не помръдна. Тя забели очи и го разтърси за рамото, ала Макнаб изсумтя и извърна глава. Котаракът се плъзна надолу, затова инстинктивно заби ноктите си в рамото му.
Младежът сънено промърмори:
— Не ме драскай, миличка.
Ив го разтърси още по-силно.
— Забранявам да сънуваш перверзни сънища, когато спиш на моя стол.
— Какво? Не бъди лоша с мен, сладурче. — Отвори очи и отначало не позна Ив. — Божичко, къде съм? — Усети тежестта върху рамото си, вдигна ръка и докосна главата на котарака. — Какво е това?
— Събуди се, приятел.
— Ей сега, само секунда… — Той отново извърна глава и се озова очи срещу очи с Галахад. — Това твоята котка ли е?
— Не е котка, а котарак и живее тук. Разбуди ли се достатъчно, за да докладваш какво си свършил?
— Разбира се. — Младежът жално я погледна. — Но преди това от сърце ви моля за чаша кафе.
Ив, която също беше пристрастена към тази напитка, се смили над него, отиде в кухнята и след малко се върна с голяма чаша, пълна със силно, черно кафе.
Галахад се беше настанил на скута на Макнаб и от време на време предизвикателно го поглеждаше. Младежът изгълта наведнъж половината кафе, сетне тръсна глава.
— Сега съм малко по-добре. Сънувах, че се намирам на друга планета и се чукам с една невероятно надарена мутантка, която беше обрасла с козина. Сега разбирам причината. — Погледна към Галахад и се усмихна.
— Не ме интересуват перверзните ти сънища, а резултатите от проверката.
— Извинете, лейтенант. Проверих всички първокласни хотели в града. Снощи не са регистрирали никакъв мъж. Обадих се и в по-евтините хотели, но резултатът беше същият. Вече има пълна информация за заподозрения. Дискът е на бюрото ви.
Ив прибра диска в чантата си.
— Разкажи ми най-важното.
— Нашият човек е четирийсет и седем годишен, роден е тук, в Ню Йорк. Родителите се развели, когато момчето било на дванайсет. Майката получила правото да го отгледа. — Макнаб широко се прозина. — Извинете, лейтенант. Тя не се омъжила повторно. Била актриса, участвала предимно във второкласни постановки. През целия си живот страдала от депресия и била честа пациентка на психиатричните болници. Очевидно лечението не е дало резултат, защото миналата година тя се самоубила. Познайте кога.
— На Коледа.
— Точно така. Саймън получил добро образование. Завършил е театрознание и медицинския факултет — специалност „козметика“. Известно време е работил като театрален гримьор. Преди две години станал управител на козметичния салон. Ерген е и винаги е живял с майка си. — Младежът отпи глътка кафе и продължи: — Не може да се оплаче от липса на пари, въпреки че лечението на майка му е било много скъпо. Няма криминално досие, не е страдал от душевно заболяване.
— Изпрати тази информация на доктор Майра, после се опитай да откриеш нещо за бащата на Саймън. Продължавайте проверката на хотелите. — Все някъде трябва да се е скрил.
— Може ли първо да закуся?
— Знаеш къде е кухнята. Излизам, ще бъда извън управлението. Искам да поддържаме непрекъснато връзка, да ме осведомяваш за всичко, което научиш.
— Слушам. Извинете, лейтенант, да не сте се скарала с Пийбоди?
Ив повдигна вежда.
— Защо питаш?
— Ами… стори ми се, че не си говорите.
— Дръж ме в течение — нареди тя и излезе.
Макнаб озадачено поклати глава, отпи от кафето си и погали Галахад.
Когато се срещнаха пред козметичния салон, Пийбоди студено кимна на началничката си. Движеше се така, сякаш беше глътнала бастун или пък беше колосала идеално изгладената си униформа. И както винаги не закъсня дори със секунда.
Без да разменят нито дума двете влязоха в салона. Ивет вече беше на поста си.
— Изглежда ще ни станете редовна клиентка — обърна се тя към Ив. — Какво ще желаете днес?
— Има ли свободна стая за процедури?
— Да, но консултантите са заети чак до два следобед.
— Налага се да поговорим. Ще използваме свободната стая.
— В момента съм много заета.
— Може би предпочиташ да те разпитам в полицейското управление.
— Не ме заплашвайте! — раздразнено възкликна Ивет, но побърза да стане. — Ще активирам дроида, който ме замества. Предпочитаме да не използваме дроиди, защото не могат да създадат личен контакт с клиентите.
Приближи се до големия шкаф в ъгъла, набра шифъра и отвори вратата. Вътре стоеше жена-дроид с елегантен бежов костюм, който подчертаваше златистия й тен и огненочервената й коса. Когато Ивет я активира, жената отвори големите си светлосини очи с дълги, гъсти ресници, и се усмихна.
— Какво обичате?
— Замести ме за малко.
— С удоволствие. Днес изглеждате много красива.
Ивет се обърна и заядливо промърмори:
— Тази глупачка щеше да каже същото дори ако лицето ми беше покрито с брадавици. За съжаление дроидите не могат да мислят. Надявам се да свършим бързо — добави тя, докато вървяха по коридора. — Саймън ни е наредил да не напускаме работните си места, освен по време на задължителните почивки.
— Не се безпокой за Саймън. — Ив влезе в помещението за процедури и потръпна, тъй като й напомни на зала за аутопсии. — Кога за последен път разговаря с него?
— Вчера. — Ивет реши да се възползва от принудителната почивка; надяна ръкавица за масаж и я включи, сетне я прокара по шията и раменете си. — Последната му клиентка си тръгна в шест. Предполагам, че ще дойде всеки момент. Никога досега не е закъснявал. Дано се появи по-скоро — ден преди Коледа всички клиенти са решили да се разкрасяват.
— Мисля, че днес Саймън няма да дойде на работа.
Ивет примигна и ръката й трепна.
— Какво се е случило? Да не би да е пострадал при катастрофа?
— Не е пострадал той, а Пайпър Хофман. Снощи е направил опит да я убие.
— Не може да бъде! — Ивет се засмя. — Навярно грешите, лейтенант.
— Саймън е убил четирима души, като преди това ги е изнасилил. За малко не е отнел и живота на Пайпър. Напуснал е жилището си и сега се укрива. Интересувам се къде би могъл да отиде.
— Сигурно грешите — повтори секретарката и свали ръкавицата. — Саймън е най-добродушният човек, когото познавам. Невъзможно е да е сторил онова, в което го обвинявате.
— От колко време го познаваш?
