— Ами… от две години… откакто стана управител на салона. Не, навярно има някаква грешка. — Тя притисна ръка към челото си, сетне възкликна: — Ами Пайпър? Какво се е случило с нея? Ранена ли е? Къде се намира?
— Изпаднала е в кома и е в болница. Саймън е бил изненадан на местопрестъплението, не е успял да я убие, но е избягал. Разбрахме, че е бил в апартамента си, за да събере багажа си. Имаш ли представа къде се е скрил?
— Не. Не мога да повярвам, че е убиец. Сигурна ли сте?
— Разбира се.
— Но той обожаваше Пайпър, беше консултант на нея и на Руди, грижеше се за външността им. Наричаше ги близнаците с ангелски лица.
— С кого от колегите си е бил близък? С кого е разговарял за личния си живот? Може би с майка си, а?
— Майка му почина миналата година. Саймън беше покрусен. Тя загина при нещастен случай.
— Той сподели ли с теб подробности около трагедията?
— Да. Каза, че припаднала, докато била във ваната, и се удавила. Преживяното напълно го сломи. Много обичаше майка си.
— Разказвал ли ти е за нея?
— Разбира се. С него не сме само колеги, но и приятели. — Очите й се насълзиха. — Не мога да повярвам, че Саймън е такова чудовище.
— По-добре е да ми повярваш и да бъдеш нащрек, защото и твоят живот може би е в опасност. Питам те още веднъж: къде би отишъл той, ако е изплашен и търси убежище?
— Нямам представа. Посветил се беше изцяло на работата си, особено след смъртта на майка му. Ние бяхме неговото семейство. Доколкото знам, баща му е умрял, когато Саймън е бил много малък. Не ми се е обаждал, кълна се.
— Ако се свърже с теб, искам незабавно да ме уведомиш. Не се опитвай да играеш игрички с него. Откажи, ако поиска да се срещнете някъде. Не му отваряй, ако позвъни на вратата ти. А сега трябва да обискирам гардеробчето му, сетне ще разпитам колегите ти.
— Добре, ще се погрижа за всичко. Не мога да повярвам — Саймън се държеше съвсем нормално. — Тя избърса сълзите си и се изправи. — Господи, с какво нетърпение очакваше Коледа — радваше се като дете. Миналата година празникът беше помрачен от смъртта на майка му.
— О, да, затова сега се е постарал добре да се позабавлява. — Ив влезе в помещението за персонала, където седеше някакъв консултант с огромни бицепси и отпиваше от висока чаша със странна зеленикава течност.
— Сменил е комбинацията на ключалката — промълви Ивет. — Не мога да отворя шкафчето му.
— Кой го замества, когато отсъства?
— Аз — тежко въздъхна Ивет.
Ив извади оръжието си.
— Необходимо ми е съгласието ти, за да разбия ключалката.
Секретарката затвори очи и промълви:
— Съгласна съм.
— Записа ли за протокола, Пийбоди?
— Да, лейтенант.
Ив се прицели и стреля. Полетяха искри, металната ключалка се счупи.
— За бога, Ивет, какво става? — сепна се мускулестият мъжага.
— Не се бъркай в работата на полицията, Стиви. В девет и половина ще дойде първият ти клиент. Не бива да закъсняваш.
— Саймън ще ти даде да разбереш. — Мъжагата поклати глава и излезе.
Ив застана така, че Пийбоди да заснеме всичко. Посегна към дръжката на гардеробчето, изруга и засмука пръста си.
— Нажежена е.
— Опитайте с това. — Пийбоди й подаде идеално изгладената си носна кърпичка. За миг двете се спогледаха.
— Благодаря. — Ив отвори шкафчето и възкликна: — Очевидно Дядо Коледа е бързал.
Червеният костюм беше смачкан на топка, върху него бяха захвърлени високи черни ботуши. Тя извади от чантата си флакон със спрей, заместващ ръкавиците и напръска ръцете си.
— Да видим още какво ни е оставил.
Намериха два флакона с дезинфектант, кашон, до половината пълен с билкови сапуни, тубички с крем, както и приспособление, което се продаваше във всички дрогерии и което ако се вярваше на рекламата унищожаваше микробите чрез ултразвукови вълни. Откриха и втора кутия с приспособления за татуиране.
— Ето най-солидното доказателство. — Ив разгледа шаблона, върху който със стилизирани букви беше написано: МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ. — Постави всичко в специалните пликове за веществени доказателства, Пийбоди. Искам материалите веднага да бъдат занесени в лабораторията. Ще остана тук, за да разпитам персонала.
Разговорите със служителите в козметичния салон се оказаха безполезни. Всички твърдяха, че са обичали и уважавали Саймън. Мнозина твърдяха, че той е най-щедрият и добросърдечен човек, когото познават.
Докато ги слушаше, тя си мислеше за ужаса и болката в очите на Мариана Холи.
Щом свърши с разпитите, двете с Пийбоди се отправиха към болницата. През целия път мълчаха. Климатичната инсталация на новата кола работеше безупречно, но на Ив й се струваше, че въздухът е леден. „Хич не ме е грижа — мислеше си тя, — че Пийбоди се държи като обидена херцогиня. Няма да позволя това да попречи на работата ни.“
— Свържи се с Макнаб. — Ив се качи в асансьора и впери поглед в стената на кабината. — Интересувам се от всички възможни убежища на Саймън. После се обади на Майра и провери дали е подготвила психологическия му профил.
— Слушам, лейтенант.
— Ще си изпатиш, ако продължаваш да се държиш толкова надменно. — Тя слезе от асансьора, а Пийбоди намръщено я проследи с поглед.
— Какво е състоянието на пациентката Хофман? — Ив показа значката си на дежурната сестра.
— Наложи се да й дадем приспивателно и сега…
— Какво? Нима е излязла от комата?
Сестрата, която носеше къса туника, щампована с цветя, видимо беше притеснена.
— Пациентката дойде в съзнание преди двайсетина минути.
— Защо не ми се обадихте? Не знаехте ли нарежданията?
— Щом дойде в съзнание, тя изпадна в истерия. Бяхме принудени да й сложим усмирителна риза и да я поставим под наркоза по препоръка на лекуващия лекар и със съгласието на брат й, господин Хофман.
— Къде е господин Хофман?
— В стаята й… където прекара цялата нощ.
— Повикайте лекуващия лекар. — Ив се обърна и тръгна към стаята на Пайпър.
Младата жена приличаше на спяща фея: сребристорусите й коси обрамчваха бледото й лице; под очите й имаше лилави сенки, а страните й бяха леко поруменели.
От сложната апаратура до леглото се разнасяше тихо жужене; стаята беше обзаведена като салон в скъп хотел. Дори в болницата богатите хора не бяха лишени от удобства.
Ив си спомняше болничното заведение, където я бяха завели, след като я намериха да се скита по улиците. Спомняше си тясната зала, претъпкана с легла, все още чуваше писъците и стенанията на жените и момичетата. Стените бяха сиви, прозорците мръсни, миризмата на урина беше навсякъде.
Тогава тя бе едва осемгодишна, преживяла беше неописуема трагедия и беше съвсем сама на света, без дори да си спомня собственото си име.
Ала когато Пайпър се съвземаше от шока, щеше да бъде обкръжена от разкош.
