— Чул е виковете ти и е успял да те спаси.
— Саймън наистина престана да ми причинява болка. — Тя отново затвори очи. — Чух викове, шум, някой ридаеше и повтаряше, че плаче за майка си… Не си спомням нищо повече.
— Няма значение. И това е достатъчно.
— Нали няма да му позволите да се върне? — Тя се вкопчи в ръката на Ив. — Няма да му позволите да ме намери, нали?
— Няма, бъди спокойна.
— Спомних си още нещо. — Пайпър прехапа устната си. — Напръска ме с нещо, не само кожата ми, но и… вътре в мен. Направи ми впечатление, че няма нито косъмче по тялото, сякаш ги беше отстранил с парафинова маска. На бедрото му имаше татуировка.
Ив си помисли, че това е нещо ново. Във видеофилмите, които беше изгледала, Саймън беше без татуировка.
— Спомняш ли си как изглеждаше?
— Беше надпис, който гласеше „Моята най-голяма любов“. Той сам ми го показа. Заяви, че това не е временна, а постоянна татуировка. Било му омръзнало да бъде „временен“ в очите на хората, които обичал. Разридах се, казах му, че никога няма да се подиграя с него. Той също се разплака и заповтаря, че знаел колко съм добра, че съжалявал, обаче нямал друг изход.
— Каза ли още нещо?
— Да — че съм щяла вечно да го обичам, защото щял да бъде последният мъж в живота ми. А той никога нямало да ме забрави, тъй като съм била негова приятелка. — Погледът й се беше прояснил, сега в очите й се четеше само безкрайна умора. — Знаех, че ще ме убие. Но това вече не беше Саймън, лейтенант. Пред очите ми се беше превърнал в непознат, в чудовището, което ме изнасили. Мисля, че това го плашеше почти колкото плашеше мен.
— Вече няма от какво да се страхуваш. Повярвай ми. — Ив се отдръпна от леглото и погледна към Руди. — Да излезем, докато лекарят прегледа сестра ти.
— Веднага се връщам. — Той нежно целуна ръката й. — Ще бъда отвън, скъпа. Не искам да се отделям нито за миг от нея — обърна се към Ив, когато излязоха в коридора.
— Пайпър трябва да поговори с един човек…
— Достатъчно я разпитвахте. Нали ви разказа всичко?
— Сестра ти има нужда от помощта на психиатър. Дори да я отведеш на усамотен остров, това ще й помогне да преодолее травмата. Преди няколко дни й дадох моята визитна картичка. На гърба й съм написала име и номер. Обади се на доктор Майра, Руди. Позволи й да помогне на сестра ти.
Той понечи да каже нещо, сетне замълча. Личеше, че в гърдите му бушуват противоречиви чувства. Накрая с очевидно усилие изрече:
— Бяхте много мила със сестра ми, лейтенант. Държахте се много любезно. Когато Пайпър описа ужаса, който е преживяла, разбрах защо не сте била мила и любезна с мен — защото сте била убедена, че съм виновен за… за онова, което се е случило на другите. Много ви благодаря.
— Ще ми благодариш, когато го заловя. — Тя се замисли и внезапно попита: — Познавал си го много добре, нали?
— Въобразявал съм си, че го познавам.
— Знаеш ли къде би могъл да се скрие? Посочи ми името на човек или хора, които биха му дали убежище.
— При други обстоятелства щях да предположа, че той щеше да се обърне за помощ към мен или към Пайпър. Почти непрекъснато бяхме заедно, тъй като нашата агенция работи съвместно с козметичния салон… Сега си обяснявам как Саймън се е добрал до списъците на партньорите. Всички знаеха колко сме близки и са му предоставяли желаната от него информация. Ако бях споделил това с вас, ако ви се бях доверил, вместо да се опитвам да запазя доброто име на агенцията, сестра ми нямаше да пострада.
— Забравяш невинните хора, които станаха негови жертви. Не е късно да ми се довериш. Разкажи ми нещо повече за него, за майка му.
— Тя се самоуби. Мисля, че никой освен мен не знае истината. — Руди разсеяно потърка носа си. — Една вечер Саймън изпадна в особено настроение и ми разказа всичко. Майка му беше душевно болна, той обвиняваше баща си за състоянието й. Мислеше, че не е успяла да се съвземе след развода. Вярвала е, че някой ден съпругът й ще се върне.
— Нейната най-голяма любов — промълви Ив.
— Боже мой! — Руди закри лицето си. — Навярно това го е „вдъхновило“. Майка му беше доста посредствена актриса, но той я обожаваше и мислеше, че притежава голям талант. Все пак често беше шокиран от поведението й. Щом изпаднела в депресия, започвала да води в дома си различни мъже. Твърдяла, че й помагали да забрави лошото си настроение. Саймън беше изключително толерантен, но не можеше да преживее любовните връзки на майка си. Смяташе, че тя няма право да се отдава на други мъже. Всъщност разбрах за душевните му терзания едва след смъртта й, когато една нощ Саймън ми се довери. Скръбта му беше безгранична. Майка му се обесила през нощта, а той я открил точно на Коледа.
— Разказът на Руди обяснява почти всичко. — Пийбоди седеше изпъната до Ив, която се опитваше да си пробие път сред натовареното движение. — Саймън е страдал от Едипов комплекс; набелязвайки всяка нова жертва, той едновременно е наказвал майка си е изразявал любовта си към нея. Двамата мъже, които е убил, може би символизират баща му или сексуалните му предпочитания са взели връх.
— Благодаря за обобщението. — Ив нервно забарабани с пръсти по волана, когато колата попадна в поредното задръстване. — Всички май се откачили. Не е чудно, че преди Коледа болниците и лудниците се пълнят с пациенти.
— Бъдни вечер е, лейтенант.
— Нима ме мислиш за толкова изкуфяла, че да ме подсещаш? — Тя натисна копчето за вертикално издигане, рязко зави наляво и профуча над спрелите коли.
— Внимавайте, идва въздушен автобус! — изкрещя сътрудничката й.
— Не съм сляпа. — Ив се стрелна на сантиметри разстояние край огромния автобус.
— Онова такси ще… — Пийбоди се хвана за седалката и затвори очи, когато шофьорът на таксито, който очевидно беше не по-малко изнервен от Ив, също се издигна във въздуха.
Ив изруга, рязко завъртя волана, при което броните на двете коли все пак се удариха, и включи сирената.
— Спускай се, тъпако! — извика, сетне последва собствения си съвет и приземи автомобила си така, че машината се качи на тротоара и за малко не помете разгневените пешеходци.
Тя гневно изскочи навън и се запъти към таксито. Шофьорът заплашително я пресрещна. На Пийбоди й се искаше да му извика, че ако е решил да се бие с ченге, не е избрал най-подходящия обект. Слезе от колата и докато си пробиваше път през тълпата, обнадеждено си помисли, че може би скандалът с таксиметровия шофьор ще подобри настроението на началничката й.
— Дадох мигач. Аз също имам право на вертикално издигане — закрещя човекът. — Защо не беше пуснала сирената, а? Защо бурканът на покрива не светеше? Кой ще ми плати смачканата броня — кметът ли? Какво си въобразявате вие, ченгетата? Да не мислите, че улиците са ваши? Да знаеш, че ще ми платиш щетите, сестро.
— Сестро ли?
Пийбоди потръпна като чу ледения тон на началничката си и се съжали над бедния човек.
— А сега слушай внимателно, БРАТКО. Първо се отдръпни, иначе ще те арестувам за нападение срещу полицейски служител.
— Ама аз дори с пръст не съм те пипнал.
— Назад! Ръцете върху колата!
— Да му се не види, защо вдига толкова шум заради някаква смачкана броня?
— Ако продължаваш да дрънкаш, ще ти лепна и обвинение за оказване на съпротива.
— Проклетница! — измърмори той. Обърна се, разкрачи се и сложи ръцете си върху покрива на таксито. — Нали е Бъдни вечер. Бъди по-християнски настроена. Да се споразумеем, а?
