— Първо ще се научиш на уважение към полицията.
— Госпожо, братовчед ми е ченге в 41 район.
Ив стисна зъби, извади значката си и я тикна под носа му.
— Можеш ли да четеш? Тук пише „лейтенант“, не „сестра“ или „госпожа“. Ако си неграмотен, консултирай се с братовчеда си от 41 полицейски район.
— Казва се Бринкелман — промълви шофьорът. — Сержант Бринкелман.
— Заръчай на сержант Бринкелман да се обади на лейтенант Далас в централното полицейско управление и да обясни защо братовчедът му е тъпанар. Ако обяснението му е задоволително, няма да отнема шофьорската ти книжка и ще забравя, че си попречил на служебен автомобил да се включи във въздушния трафик. Ясно ли е?
— Да, лейтенант.
— Тогава изчезвай.
Човекът послушно седна в таксито и чинно изчака удобен момент да се включи в движението. Ала Ив още не се беше успокоила. Обърна се и размаха пръст пред лицето на сътрудничката си.
— А ти, ако искаш да се возиш с мен, извади бастуна дето си го глътнала.
— Извинете, лейтенант. Не бях забелязала, че съм погълнала толкова неудобна вещ.
— Не се опитвай да правиш саркастични забележки, защото си лишена от чувство за хумор, полицай Пийбоди. Ако не искаш да ми сътрудничиш, поискай да бъдеш преразпределена.
Пийбоди се вцепени от ужас.
— Не желая да ме преразпределят, лейтенант. Нямам нищо против да бъда ваша сътрудничка.
Ив едва се въздържа да не закрещи. Обърна се, разблъска хората около себе си, които й отвърнаха със същото и започнаха да я ругаят, после си запробива път обратно към Пийбоди.
— Ако продължаваш да ми говориш толкова официално, ще те накарам да съжаляваш.
— А пък вие току-що ме заплашихте с уволнение.
— Не съм. Само предложих да не работим заедно.
Пийбоди почувства, че гласът й ще издаде вълнението й, но не искаше да се предаде толкова лесно.
— Все още съм на мнение, че снощи се държахте безобразно с мен по повод отношенията ми с Чарлс Мънроу.
— Вече изрази недоволството си, нали?
— Мисля, че нямахте право да критикувате човека, който ме придружаваше. Наместихте се в личния ми живот и…
— Права си, въпросът беше личен. — Очите на Ив потъмняха, но не от гняв, а от обида, както с изумление забеляза Пийбоди. — Снощи не разговарях с теб като с моя подчинена, а като с приятелка.
По-младата жена се изчерви като рак.
— Лейтенант…
— Като с приятелка — продължи Ив, сякаш не беше забелязала смущението й, — която правеше мили очи на едно жиголо; при това заподозряно в убийство.
— Ала Чарлс…
— Не беше сред главните заподозрени — прекъсна я Ив, — но все пак бе човек, който беше излизал с една от жертвите и с жената, срещу която бе извършено покушение.
— Вие изобщо не вярвахте, че Чарлс е убиецът.
— Подозирах Руди, но сгреших. Можеше да съм сгрешила и по отношение на твоя… приятел. — Мисълта за това я накара да потръпне. — Вземи колата и се върни в управлението. Докладвай на командир Уитни и Фийни всички нови данни, свързани със случая. Съобщи им, че няма да се връщам там. Имам друга работа.
— Но…
— Закарай колата в управлението! Изпълнявай заповедите на по-висшестоящите от теб. — Обърна се и отново изчезна сред тълпата пешеходци. Този път не се върна.
— По дяволите! — Пийбоди седна върху капака на колата без да чува клаксоните на нетърпеливите шофьори и вече станалата банална коледна песен, която се носеше от стереоуредбата на отсрещния магазин. — Пийбоди, ти си кръгла глупачка.
Подсмръкна и посегна за носната си кърпичка, но си спомни, че Ив не й я беше върнала. Избърса носа си с опакото на дланта си и се качи в колата.
Ив упорито се блъскаше и си проправяше път с лакти. Нюйоркчаните никога не поглеждат в лицето човека, който върху срещу тях. Ето защо тя помете мнозина от тях, докато наивните туристи, щом зърнеха буреносното й изражение, бързаха да се отстранят от пътя й.
Когато стигна до ъгъла на Четиристотин петдесет и първа улица, Ив вече се беше успокоила и внезапно осъзна, че не може да извърви пеш дългото разстояние до лабораторията, където възнамеряваше да сложи Дики на мястото му.
Вдигна поглед и забеляза, че въздушните ескалатори също са претъпкани с хора, следователно трябваше да се прости и с този начин на придвижване.
Нова вълна пешеходци я подхвана и я понесе, докато тя се последни сили успя да се изтръгне и се озова пред подвижен павилион за скара. Задави се от дима, избърса сълзите си.
Сетне с риск за живота си изскочи на платното пред някакво бавно приближаващо се такси, показа значката си на шофьора и побърза да се настани на предната седалка.
Потърка челото си, опитвайки се да облекчи главоболието, което беше получила, докато си пробиваше път сред множеството. Едва след няколко секунди се обърна към шофьора и видя, че по ирония на съдбата е попаднала в таксито, управлявано от братовчеда на детектив Бринкелман. Изсмя се и промълви:
— Това вече е върхът, нали?
— Целият ми ден беше отвратителен — измърмори човекът.
— Мразя коледните празници.
— И аз не ги обичам в ден като днешния.
— Закарай ме до Осемнайсета улица.
— Предполагам, че ще стигнете по-бързо, ако вървите пеш.
Тя отчаяно погледна към тълпите пешеходци, които се блъскаха по тротоарите.
— Разрешавам ти да направиш излитане. Ако те спрат от службата за контролиране на движението, аз ще се разправям с тях.
— На вашите услуги, лейтенант.
Издигна колата с шеметна бързина, а Ив затвори очи и отчаяно си помисли, че няма да се отърве от главоболието, ако не вземе някаква таблетка.
— Ще подадеш ли оплакване задето ти издрасках бронята? — обърна се тя към шофьора.
— Ами, това е съвсем дребна работа. — Зави към Осемнайсета улица и добави: — Извинете, че се държах така с вас, лейтенант. Обаче уличното движение по празниците е ужасно и ме изнервя.
— Мен също. — Тя извади няколко кредитни жетона и ги пусна в специалния прорез. — Квит сме, нали?
— Благодаря за проявеното разбиране. Все пак ви пожелавам весела Коледа.
— Благодаря, подобно. — Ив се засмя и слезе от таксито.
В този район на града, където се намираха само полицейски лаборатории и морги, улиците бяха почти безлюдни. Нямаше магазини с ярко осветени витрини, които да привличат тълпи от купувачи.
Тя влезе в грозната сграда от стомана и бетон, която очевидно е била проектирана от смахнат архитект, прекоси безличното фоайе и тръгна към пропуска.
Дежурният дроид й кимна. Ив постави дланта си върху пластината, сетне съобщи името, чипа и кода си, както и при кого отива. Качи се на ескалатора и озадачено се намръщи, когато забеляза, че коридорите и залите са безлюдни. Сякаш всички служители си бяха отишли, въпреки че беше ранен следобед и съвсем нормален работен ден.
Набра кода, влезе в лабораторията и онемя от изумление. Натъкнала се бе на празненство, което беше в разгара си.
